Проповед за втората подготвителна седмица за Великия пост – на блудния син

Колко самотно и страшно, и студено е било на Вартимей слепеца, докато покрай него не е минал Христос и не го е призовал за живот. И колко страшно е било за човешкия взор на Закхей – любопитен, изпитателен, понякога даже жесток, да срещне Христос, каквото и да му е струвало това. Помните как митарят е стоял до прага на храма, гледал е пред очите си мястото, където живее Господ, свято място, където не бива да има никаква неправда, нищо нечисто, и пред лицето на собствената си съвест е видял себе си – как стои и не смее да престъпи прага на храма, удрял се е в гърдите и само е възкликвал: Господи, бъди милостив към мене грешника!… Тези думи отразяват обаче не само съзнанието за собствената греховност, а и една надежда ‒ надежда, че над справедливостта, над правдата, над неумолимата правда, е състраданието, милосърдието, любовта и опрощението. Митарят вече е знаел това, вероятно дори от опита на беззаконния си живот. Навярно много пъти бил виждал как човекът може да бъде погубен от закона – безсърдечния, студен човешки закон, и как изведнъж в хората се събужда жалостта. И тогава има надежда за спасение, тогава всичко наоколо се осветява, всичко изглежда възможно. И така, митарят стои, с надежда за невъзможното чудо, че той, който е постъпвал винаги лошо и в очите на хората, и пред лицето на собствената си съвест, и пред Божия съд, все пак ще бъде помилван, опростен, дори приласкан.

Една от главните, единствени по рода си особености на Евангелието, са онези кратки разкази-притчи, които Христос използва в Своето учение, в общението Си с народа. Поразителното в тези притчи е това, че те са изречени преди почти две хилядолетия, в съвършено различни от нашите условия, в друга цивилизация, на абсолютно друг език, а остават актуални и днес и удрят право в целта. А това означава – право в сърцата ни.

Има толкова остарели, забравени, потънали в небитието книги и думи създадени дори скоро, вчера, завчера. Те вече нищо не ни говорят, те са мъртви. А пък тези простички наглед, безхитростни разкази живеят пълнокръвен живот. Ние ги слушаме и като че ли нещо се случва с нас, като че някой е погледнал в самата дълбочина на нашия живот и е казал нещо, което се отнася само до нас, до самите нас.

В тази притча – за митаря и фарисея – се разказва за двама души. Митар е славянска дума за бирник, професия, която е била всеобщо презряна в древния свят. Фарисеят е название на управляваща партия, върхушката на тогавашното общество и държава. На съвременен език бихме казали, че притчата за митаря и фарисея е символичен разказ за важен представител на водещата прослойка, от една страна, и за дребния и непочтен „апаратчик“, от друга. Христос казва:

Проповед за неделята на митаря и фарисея, първа подготвителна седмица за Великия пост.

За да може човек да възлюби, главното условие е да има смирение. Притчата за митаря и фарисея от една страна ни разкрива трагичността на човека, който изглеждало, че бил прав според буквата на закона. От тази гледна точка фарисеят бил много добър човек, добър религиозен човек, защото изпълнявал всички задължения, вършел всичко предписано от закона. Именно тук обаче той пострадал, именно тук и се препънал, защото не разбрал, че законът не е самоцел,  както и че заповедите на Бога не са самоцел, защото ще дойде време, когато заповедите ще отпаднат. Ще отпадне дори вярата, така казва св. ап. Павел: и вярата, и надеждата. И какво остава? Любовта, която означава съвършенство на човешката личност. Затова като уникална и най-висша заповед Господ е дал любовта – към Бога и към ближния. На този момент бих искал и да спра вниманието си, защото при нас, християните, често се получава следното: докато се стараем да изпълняваме задълженията си, правим каквото можем, опитваме се да сме в Църквата, но при това оставаме безплодни и приличаме на дърво, което е насадено и живее, но има само листа без плодове.

Днешният евангелски разказ (Мат. 15:21-28) ни описва образа един суров и безсърдечен Иисус. Следван от учениците Си, Той отива в областта на Тир и Сидон, в Ханаан, днешен Южен Ливан, където живеели езичници, смятани от израилтяните за техни врагове. Една нещастна жена от областта Го моли за помощ: „Помилвай ме, Господи, сине на Давид, дъщеря ми е измъчвана от бяс!”. Той обаче се прави, че не я чува. Жената отново вика, но Той остава безразличен – дотолкова, че предизвиква реакцията на учениците Си: „Изгони я, – му казват, – защото върви след нас и вика”. А Иисус отново остава безразличен и като че „непричастен”: „Моята мисия се ограничава само до загубените израилтяни”, казва Той. Но жената настоява. Тича, настига Го, пада в краката Му и Го умолява: „Господи, помогни ми”. Но и суровостта на Иисус като че стига връхната си точка. Опитва се да я прогони с най-обидни думи: „Не е правилно да вземеш хляба от чедата и да го хвърлиш на кучетата”, ѝ казва Той.

Звездата на Христовото рождество се появила преди около 2000 години и според евангелския разказ била тази, която отвела тримата влъхви до малкия Иисус. Природата на тази звезда все още представлява загадка за учените. Има немалко опити да бъде обяснен този необичаен феномен, но никоя теория не го обяснява изцяло и затова Витлеемската звезда продължава да очарова със своята тайнственост и се е превърнала в един от главните символи на Рождественските празници.

Единственият достоверен източник, който дава информация за Витлеемската звезда, е евангелието от Матей в началото на 2-ра глава. Според този текст „маговете”, които дошли да се поклонят на Иисус, били мъдреци от страна, намираща се източно от р. Йордан. Броят им не е известен от евангелския текст, но се е наложила цифрата три заради трите подаръка, които поднесли на Христос. Още докато били на Изток, мъдреците забелязали звездата в западната или югозападната част на небосвода и я последвали, за да стигнат в Йерусалим. Ирод не знаел нищо за нея, нито пък жителите на Йерусалим - очевидно тя е била видима само за влъхвите или е била трудно забележима от неспециалисти.