Темата за Бога е занимавала хората през всички епохи както от философска, така и от богословска гледна точка. Различни философски и религиозни системи се опитват да отговорят на въпроси като: „Що е Бог?”, „От кога Той съществува?”, „Кой Го е направил?”, „В какво отношение се намира Той със света?” и т. н.

В Православната църква учим, че Бог е открит на пророците, апостолите, отците и светците, че те са онези, които притежават истинното познание за Бога; че те са истинските богослови в Църквата и че богословстващите са онези, които обладават просветлен ум и следват учението на опита. По този начин ние се опираме на тяхното свидетелство, защото Бог не е обект, откриван от човека със силата на неговата логика, а лице, което се открива в чистото сърце на човека, както е казано в блаженството: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Мат. 5:8).

Именно този опит на светите боговидци ще се опитаме да изложим в следващите страници.

Продължение: Богословието за Светата Троица

Човечеството познава великите си дейци и помни големите престъпници в своята история. Животът и на едните, и на другите е поучение и указание в еднаква степен. Повестта Деяния апостолски предоставя драгоценен материал за духовно знание – тя разказва за незабележими с нищо, неизтъкнати хора, живели редом с апостолите. В това е цялата им забележителност и значимост: те са живели до апостолите, вървели с тях по пътя за Дамаск и по други пътища. Ще ги наречем с общото име: „Спътниците по пътя за Дамаск”. Образите на тези сътрудници и свидетели от първия християнски век, ученици на истината, придобиват дълбоко значение и несъмнено са ни дадени за духовно помъдряване.  

Теофил

Дори да не знаехме за него нищо, освен написаното в едно от евангелията (от Лука) и в историята на цялото първохристиянство (Деяния апостолски), щяхме да знаем вече безкрайно много... Може би е бил християнин от езичниците, най-вероятно римлянин. За това говори характерът на евангелието според Лука. Сигурно е бил от обърнатите от апостол Павел, но въпросът не е там.

Православната Църква живее в рамките на историята. Тя се развива заедно с историята, без да губи своята идентичност. Това условие е много важно, но не е a priori гарантирано. Необходимо е особено внимание, защото историята ни учи, че някои християнски църкви, които в началото си имали правилно устройство, толкова са променили своята идентичност, че днес с право си задаваме въпроса може ли въобще да бъдат наречени Църква?

Особено ние, православните християни, трябва изключително сериозно да се отнасяме към този момент. Защото и ние днес, в нашето време, което понякога поражда в нас чувство за особено доволство от самите себе си, сме подложени на реалната опасност да се отклоним от самосъзнанието на истинската Църква и да станем не Църква, а нещо друго, някаква различна организация.

Смятам този проблем за изключително важен и затова бих искал да споделя с вас някои мисли с надежда, че дискусията, която ще последва след това, ще ги обогати с може би по-интересни съображения.

В началото бих искал да поставя въпроса: какво имаме предвид, когато говорим за идентичност? Важно е ясно да определим този термин.

Продължение: "Идентичността на Църквата"

В Евангелието според Матея (23:29-32) е казано нещо много странно:

Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето зидате гробници за пророците, украсявате паметниците на праведните и казвате: да бяхме в дните на нашите бащи, не щяхме да станем техни съучастници в проливане кръвта на пророците; с това сами против себе си свидетелствувате, че сте синове на ония, които са избили пророците; допълнете, прочее, и вие мярата на бащите си!

Какво лошо има в това, да се строят гробници на почитаните пророци? И как именно тези хора могат да носят отговорност за делата на предците си, с които при това те не се съгласни? И не се ли получава, че тези думи са актуални и за нас днес, когато почитаме, например, новомъчениците?

Тези думи намираме и в Евангелието според Лука (11:47-48), но в по-кратък вид, така че и паралелът не изяснява особено това неочаквано твърдение.

Продължение на беседата върху Посланието на св. апостол Иаков

Кои са двоедушни? Всички сме двоедушни. Какво означава двоедушен? Този, който иска едновременно две противоположни неща. Искаме Бога, но в същото време искаме и другия живот. Ще ми възразите - не го искаме! Добре, теоретично не го искаме. На практика обаче нашите дела показват друго. Показват, че сме пленени. Двоедушието е грях, защото двоедушният човек страда от духовна шизофрения и иска едно, а върши друго. Едно са неговите мисли, а друго делата и всички сме такива. Сам св. ап. Павел казва, нещастен аз човек, защото едно решавам, и друго правя. Едно искам, и друго върша. „Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?” (Римл. 7:24). Кой ще ме избави от това нещастие, което нося в себе си? Решавам да се помоля, да пазя въздържание, да постя, хиляди неща. Колко добри решения вземаме всеки ден? Обаче не ги вършим, биваме пленени, вървим като вързани овце и ни водят в друга посока. Колко пъти дори собственото ни аз се противи и ни казва: "Какво отиваш да правиш? Недей! Спри!" Собственото ни аз протестира, а ние сме като хипнотизирани и пияни - отиваме натам и не можем да разберем какво става. Защото сме пленници, защото това е пленяването от сатаната;