Във Велико Търново за трета поредна година се организира и протече едно от знаковите събития за съвременното българско богословие – научният семинар по систематическо богословие и християнска философия. През изминалата седмица в продължение на три дни, от 19 до 21 септември, бяха поставени на дискусия редица въпроси, отнасящи се към темата на тазгодишния семинар „Личността в православното предание“. Организатор на тази международна академична проява е Центърът по Систематическо богословие към ПБФ на ВТУ „Св. Кирил и Методий“ и ВТУ чрез научен проект „Богословски и философски идеи във византийското и балканско културно пространство (VII-XII век)” с научен ръководител доц. д-р Марияна Булева и координатор доц. д-р Свилен Тутеков. В семинара участваха богослови и философи – преподаватели и докторанти от България, Сърбия, Гърция и Македония. Специален гост на събитието беше проф. Николаос Лудовикос. 

„След преживените десетилетия на отричане ролята на личността и подчиняването й на колективизма, православното богословие днес е изправено пред предизвикателството да актуализира светоотеческото наследство при интерпретирането на този ключов проблем“ – мотивира избора на темата на семинара доц. Мариян Стоядинов. В същото време той посочи, че съществуват множество рискове при говоренето за личността – след отричането й от колективизма, идва обратната реакция - да се обективира личността и да се изключва общността“.

Темата за Бога е занимавала хората през всички епохи както от философска, така и от богословска гледна точка. Различни философски и религиозни системи се опитват да отговорят на въпроси като: „Що е Бог?”, „От кога Той съществува?”, „Кой Го е направил?”, „В какво отношение се намира Той със света?” и т. н.

В Православната църква учим, че Бог е открит на пророците, апостолите, отците и светците, че те са онези, които притежават истинното познание за Бога; че те са истинските богослови в Църквата и че богословстващите са онези, които обладават просветлен ум и следват учението на опита. По този начин ние се опираме на тяхното свидетелство, защото Бог не е обект, откриван от човека със силата на неговата логика, а лице, което се открива в чистото сърце на човека, както е казано в блаженството: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Мат. 5:8).

Именно този опит на светите боговидци ще се опитаме да изложим в следващите страници.

Продължение: Богословието за Светата Троица

Човечеството познава великите си дейци и помни големите престъпници в своята история. Животът и на едните, и на другите е поучение и указание в еднаква степен. Повестта Деяния апостолски предоставя драгоценен материал за духовно знание – тя разказва за незабележими с нищо, неизтъкнати хора, живели редом с апостолите. В това е цялата им забележителност и значимост: те са живели до апостолите, вървели с тях по пътя за Дамаск и по други пътища. Ще ги наречем с общото име: „Спътниците по пътя за Дамаск”. Образите на тези сътрудници и свидетели от първия християнски век, ученици на истината, придобиват дълбоко значение и несъмнено са ни дадени за духовно помъдряване.  

Теофил

Дори да не знаехме за него нищо, освен написаното в едно от евангелията (от Лука) и в историята на цялото първохристиянство (Деяния апостолски), щяхме да знаем вече безкрайно много... Може би е бил християнин от езичниците, най-вероятно римлянин. За това говори характерът на евангелието според Лука. Сигурно е бил от обърнатите от апостол Павел, но въпросът не е там.

Православната Църква живее в рамките на историята. Тя се развива заедно с историята, без да губи своята идентичност. Това условие е много важно, но не е a priori гарантирано. Необходимо е особено внимание, защото историята ни учи, че някои християнски църкви, които в началото си имали правилно устройство, толкова са променили своята идентичност, че днес с право си задаваме въпроса може ли въобще да бъдат наречени Църква?

Особено ние, православните християни, трябва изключително сериозно да се отнасяме към този момент. Защото и ние днес, в нашето време, което понякога поражда в нас чувство за особено доволство от самите себе си, сме подложени на реалната опасност да се отклоним от самосъзнанието на истинската Църква и да станем не Църква, а нещо друго, някаква различна организация.

Смятам този проблем за изключително важен и затова бих искал да споделя с вас някои мисли с надежда, че дискусията, която ще последва след това, ще ги обогати с може би по-интересни съображения.

В началото бих искал да поставя въпроса: какво имаме предвид, когато говорим за идентичност? Важно е ясно да определим този термин.

Продължение: "Идентичността на Църквата"

В Евангелието според Матея (23:29-32) е казано нещо много странно:

Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето зидате гробници за пророците, украсявате паметниците на праведните и казвате: да бяхме в дните на нашите бащи, не щяхме да станем техни съучастници в проливане кръвта на пророците; с това сами против себе си свидетелствувате, че сте синове на ония, които са избили пророците; допълнете, прочее, и вие мярата на бащите си!

Какво лошо има в това, да се строят гробници на почитаните пророци? И как именно тези хора могат да носят отговорност за делата на предците си, с които при това те не се съгласни? И не се ли получава, че тези думи са актуални и за нас днес, когато почитаме, например, новомъчениците?

Тези думи намираме и в Евангелието според Лука (11:47-48), но в по-кратък вид, така че и паралелът не изяснява особено това неочаквано твърдение.