Православната Църква живее в рамките на историята. Тя се развива заедно с историята, без да губи своята идентичност. Това условие е много важно, но не е a priori гарантирано. Необходимо е особено внимание, защото историята ни учи, че някои християнски църкви, които в началото си имали правилно устройство, толкова са променили своята идентичност, че днес с право си задаваме въпроса може ли въобще да бъдат наречени Църква?

Особено ние, православните християни, трябва изключително сериозно да се отнасяме към този момент. Защото и ние днес, в нашето време, което понякога поражда в нас чувство за особено доволство от самите себе си, сме подложени на реалната опасност да се отклоним от самосъзнанието на истинската Църква и да станем не Църква, а нещо друго, някаква различна организация.

Смятам този проблем за изключително важен и затова бих искал да споделя с вас някои мисли с надежда, че дискусията, която ще последва след това, ще ги обогати с може би по-интересни съображения.

В началото бих искал да поставя въпроса: какво имаме предвид, когато говорим за идентичност? Важно е ясно да определим този термин.

Продължение: "Идентичността на Църквата"

В Евангелието според Матея (23:29-32) е казано нещо много странно:

Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето зидате гробници за пророците, украсявате паметниците на праведните и казвате: да бяхме в дните на нашите бащи, не щяхме да станем техни съучастници в проливане кръвта на пророците; с това сами против себе си свидетелствувате, че сте синове на ония, които са избили пророците; допълнете, прочее, и вие мярата на бащите си!

Какво лошо има в това, да се строят гробници на почитаните пророци? И как именно тези хора могат да носят отговорност за делата на предците си, с които при това те не се съгласни? И не се ли получава, че тези думи са актуални и за нас днес, когато почитаме, например, новомъчениците?

Тези думи намираме и в Евангелието според Лука (11:47-48), но в по-кратък вид, така че и паралелът не изяснява особено това неочаквано твърдение.

Продължение на беседата върху Посланието на св. апостол Иаков

Кои са двоедушни? Всички сме двоедушни. Какво означава двоедушен? Този, който иска едновременно две противоположни неща. Искаме Бога, но в същото време искаме и другия живот. Ще ми възразите - не го искаме! Добре, теоретично не го искаме. На практика обаче нашите дела показват друго. Показват, че сме пленени. Двоедушието е грях, защото двоедушният човек страда от духовна шизофрения и иска едно, а върши друго. Едно са неговите мисли, а друго делата и всички сме такива. Сам св. ап. Павел казва, нещастен аз човек, защото едно решавам, и друго правя. Едно искам, и друго върша. „Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?” (Римл. 7:24). Кой ще ме избави от това нещастие, което нося в себе си? Решавам да се помоля, да пазя въздържание, да постя, хиляди неща. Колко добри решения вземаме всеки ден? Обаче не ги вършим, биваме пленени, вървим като вързани овце и ни водят в друга посока. Колко пъти дори собственото ни аз се противи и ни казва: "Какво отиваш да правиш? Недей! Спри!" Собственото ни аз протестира, а ние сме като хипнотизирани и пияни - отиваме натам и не можем да разберем какво става. Защото сме пленници, защото това е пленяването от сатаната;

Едва ли са много хората, които, в случай че биха били запитани, „желаете ли да сте честни, да имате възможността винаги да казвате това, което мислите?”, биха дали ясен и осъзнат отрицателен отговор. И все пак всички добре знаем, не само от книгите и общуването си с другите, но преди всичко от личен опит, че честността, абсолютната честност, е сред най-трудните въобще добродетели, а оттам и сред най-дефицитните. Когато изобщо сме честни, сме такива пред най-тесен кръг от приятели и близки, сами пред себе си, пред Бога (от Него и без това нямаме къде да се скрием)… И до такава степен сме се усъвършенствали в умението предварително да обмисляме всичко казано и най-вече написано, че никой не възприема от никого почти нищо без доза съмнение или поне предположение, какво той или тя биха споделили по същата тема при други условия – в частен разговор, свободно, с развързан език. За добро или за лошо такова е правилото на човешкото ни общуване и то няма да бъде променено, не и в обозримо бъдеще.

Затова пък повечето, предполагам, хора – съзнателно или не съвсем – така много обичаме моментите на честността и искреността. Обичаме ги, защото ни освобождават – от гнетящото ни, когато премерваме официалните си думи, чувство, че не сме казали истината – цялата и пълната истина. Копнеем за тях, за тези моменти на откровеността и истинността. Едно от сигурните убежища за проява на тази ни честност, откровеност, искреност и истинност е молитвата, разговорът ни с Всевиждащия, в нашата „скришна стаичка”. Друго такова убежище е общуването с онези, на които имаме, или поне ни се искаме да имаме, доверие. Има го и убежището на личния дневник – пространството, където сме сами със себе си – пред служещия ни вместо огледало бял лист и… в крайна сметка пак пред Бога (от Когото така или иначе няма къде да се скрием).