Проповед за неделята на митаря и фарисея, първа подготвителна седмица за Великия пост.

За да може човек да възлюби, главното условие е да има смирение. Притчата за митаря и фарисея от една страна ни разкрива трагичността на човека, който изглеждало, че бил прав според буквата на закона. От тази гледна точка фарисеят бил много добър човек, добър религиозен човек, защото изпълнявал всички задължения, вършел всичко предписано от закона. Именно тук обаче той пострадал, именно тук и се препънал, защото не разбрал, че законът не е самоцел,  както и че заповедите на Бога не са самоцел, защото ще дойде време, когато заповедите ще отпаднат. Ще отпадне дори вярата, така казва св. ап. Павел: и вярата, и надеждата. И какво остава? Любовта, която означава съвършенство на човешката личност. Затова като уникална и най-висша заповед Господ е дал любовта – към Бога и към ближния. На този момент бих искал и да спра вниманието си, защото при нас, християните, често се получава следното: докато се стараем да изпълняваме задълженията си, правим каквото можем, опитваме се да сме в Църквата, но при това оставаме безплодни и приличаме на дърво, което е насадено и живее, но има само листа без плодове.

Днешният евангелски разказ (Мат. 15:21-28) ни описва образа един суров и безсърдечен Иисус. Следван от учениците Си, Той отива в областта на Тир и Сидон, в Ханаан, днешен Южен Ливан, където живеели езичници, смятани от израилтяните за техни врагове. Една нещастна жена от областта Го моли за помощ: „Помилвай ме, Господи, сине на Давид, дъщеря ми е измъчвана от бяс!”. Той обаче се прави, че не я чува. Жената отново вика, но Той остава безразличен – дотолкова, че предизвиква реакцията на учениците Си: „Изгони я, – му казват, – защото върви след нас и вика”. А Иисус отново остава безразличен и като че „непричастен”: „Моята мисия се ограничава само до загубените израилтяни”, казва Той. Но жената настоява. Тича, настига Го, пада в краката Му и Го умолява: „Господи, помогни ми”. Но и суровостта на Иисус като че стига връхната си точка. Опитва се да я прогони с най-обидни думи: „Не е правилно да вземеш хляба от чедата и да го хвърлиш на кучетата”, ѝ казва Той.

Звездата на Христовото рождество се появила преди около 2000 години и според евангелския разказ била тази, която отвела тримата влъхви до малкия Иисус. Природата на тази звезда все още представлява загадка за учените. Има немалко опити да бъде обяснен този необичаен феномен, но никоя теория не го обяснява изцяло и затова Витлеемската звезда продължава да очарова със своята тайнственост и се е превърнала в един от главните символи на Рождественските празници.

Единственият достоверен източник, който дава информация за Витлеемската звезда, е евангелието от Матей в началото на 2-ра глава. Според този текст „маговете”, които дошли да се поклонят на Иисус, били мъдреци от страна, намираща се източно от р. Йордан. Броят им не е известен от евангелския текст, но се е наложила цифрата три заради трите подаръка, които поднесли на Христос. Още докато били на Изток, мъдреците забелязали звездата в западната или югозападната част на небосвода и я последвали, за да стигнат в Йерусалим. Ирод не знаел нищо за нея, нито пък жителите на Йерусалим - очевидно тя е била видима само за влъхвите или е била трудно забележима от неспециалисти.

А за оня ден и час никой не знае, нито небесните Ангели, а само Моят Отец

(Мат. 24:36)

Вече „преживяхме” на няколко пъти края на света според „пророчества” било на отделни личности, било на цели общности. Сега (на 21.12.2012 г.) се задава поредният край на света и то според… маите. А знаем, че маите безспорно са имали високоразвита цивилизация, запозната с тънкостите на астрономията. Интересно, обаче, защо маите, които, според мнозина, са предсказали края на света (и то по Григорианския календар, с който календар онзи на маите няма нищо общо), не са съумели да предскажат края на своята собствена цивилизация и то по своя собствен календар? 

Но все пак вещанието за поредния край на света породи в мене желанието да представя Христовото учение за края на света.

Във Велико Търново за трета поредна година се организира и протече едно от знаковите събития за съвременното българско богословие – научният семинар по систематическо богословие и християнска философия. През изминалата седмица в продължение на три дни, от 19 до 21 септември, бяха поставени на дискусия редица въпроси, отнасящи се към темата на тазгодишния семинар „Личността в православното предание“. Организатор на тази международна академична проява е Центърът по Систематическо богословие към ПБФ на ВТУ „Св. Кирил и Методий“ и ВТУ чрез научен проект „Богословски и философски идеи във византийското и балканско културно пространство (VII-XII век)” с научен ръководител доц. д-р Марияна Булева и координатор доц. д-р Свилен Тутеков. В семинара участваха богослови и философи – преподаватели и докторанти от България, Сърбия, Гърция и Македония. Специален гост на събитието беше проф. Николаос Лудовикос. 

„След преживените десетилетия на отричане ролята на личността и подчиняването й на колективизма, православното богословие днес е изправено пред предизвикателството да актуализира светоотеческото наследство при интерпретирането на този ключов проблем“ – мотивира избора на темата на семинара доц. Мариян Стоядинов. В същото време той посочи, че съществуват множество рискове при говоренето за личността – след отричането й от колективизма, идва обратната реакция - да се обективира личността и да се изключва общността“.