Проповед за втората подготвителна седмица за Великия пост – на Блудния син
Колко самотно и страшно, и студено е било на Вартимей слепеца, докато покрай него не е минал Христос и не го е призовал за живот. И колко страшно е било за човешкия взор на Закхей – любопитен, изпитателен, понякога даже жесток, да срещне Христос, каквото и да му е струвало това. Помните как митарят стоял до прага на храма, гледал пред очите си мястото, където живее Господ, свято място, където не бива да има никаква неправда, нищо нечисто, и пред лицето на собствената си съвест видял себе си – как стои и не смее да престъпи прага на храма, удрял се в гърдите и само възкликвал: Господи, бъди милостив към мене грешника!... Тези думи отразяват обаче не само съзнанието за собствената греховност, но и една надежда ‒ надежда, че над справедливостта, над правдата, над неумолимата правда, е състраданието, милосърдието, любовта и опрощението. Митарят вече знаел това, вероятно дори от опита на беззаконния си живот. Навярно много пъти бил виждал как човекът може да бъде погубен от закона – безсърдечния, студен човешки закон, и как изведнъж в хората се събужда жалостта. И тогава има надежда за спасение, тогава всичко наоколо се осветява, всичко изглежда възможно. И така, митарят стои, с надежда за невъзможното чудо, че той, който е постъпвал винаги лошо и в очите на хората, и пред лицето на собствената си съвест, и пред Божия съд, все пак ще бъде помилван, опростен, дори приласкан.