Царството Божие е дар, обновяване на живота и неговите възможности. Дар, който ние получаваме чрез общението „в плътта и кръвта Христови”, в истинското единство на тварното и нетварното. Нашето собствено съществуване, личностното ни различие не са самосъществуващи величини, но също са дар, който придобиваме подобно на дара на вечния живот чрез изменението на образа на битието. Бог Свети Дух - това е оживотворяващата ни сила и началото на всеки живот. Той дарува битие и ипостас (лице) на нашата личност като екзистенциален отговор на призива на Неговата „безумна любов”. Той обновява и нашата тварна природа, като въздига „новия човек”, съединявайки божеството и човечеството „в плътта” на Христос.
Историята на старозаветния Израил още от самото начало е история, в която Бог действа, за да извърши спасение. Израил е избран от Бога, за да съхрани и свидетелства за вярата в единия истинен Бог и да бъде светилник, който осветява пътя на съгрешилото човечество обратно към Бога.
Затова в края на патриаршеската епоха (20-18 в. пр. Хр.) Израил е поставен в Египет както за да се обърне всецяло за помощ към Бога сред многобройните скърби на робската неволя, така и за да засвидетелства пред езичниците за великите Божии дела. А те, вършени чрез Моисей и Аарон, целят именно утвърждаването на Израил в Бога и прилепването му към Него. Чудодеянията за съжаление не ползват египетския фараон, но обръщат сърцата на израилтяните към техния единствен възможен Избавител – Бога на отците.
Кулминация на историята на избавлението
разбира се, са събитията, свързани с излизането на Израил от Египет и започването на странстванията му през пустинята на Синай към Обетованата земя.
Богословието е догматика. Догматиката оковава мисълта. Догматиката е схоластика. Схоластиката е нещо скучно и безжизнено. Догматиката е осъждане на „ересите”. Догматиката е нетърпимост. Такъв е обичайният асоциативен ред, който възниква в съзнанието на хората при произнасяне на думата „богословие”.
Вярно е, че богословието понякога е скучно и досадно. Вярно е и че твърде често богословието се превръща от „богословие на любовта” в „богословие на омразата”. Също така е вярно, че богословието изисква отчетливост, ясни формули и мисли, и заради това води до отчетливи разграничения там, където преди всичко се е сливало в една обща сивееща „духовност”. Вярно е и това, че богословието разкрива различността на духовните пътища и така пречи на опита за тяхното икуменическо сливане.
Но каква е алтернативата? С богословието понякога е неудобно да се живее. Но
В Стария Завет като предизобразяващ и водещ Израил към Новия Завет могат да бъдат открити немалко указания за божественото достойнство на Третата Личност на Светата Троица – Светия Дух.
Началните стихове на кн. Битие ни разкриват всемогъществото на Бога, рисувайки величавата картина на сътворението, когато Дух Божи „се носи” над водата (Бит. 1:2). В еврейския текст (т. нар. Масоретски текст) за описване дейността на Божия Дух при творческия акт се употребява глаголът „рахаф”. Този глагол е с твърде картинно значение на „съгрявам”, „животворя” и се свързва с представата за птица, която мъти малките си. Дух Божи, Който се нарича на много места в Писанието Свят („кадош” – библ. евр.), животвори първичната материя (изразена чрез думите „небе” и „земя”) и влага в нея божествения порядък. Така материята е благоустроена и отговаря на своето предназначение – да свидетелства за великите Божии дела.
Верен е Бог, чрез Когото сте призвани за общение със Сина Му Иисуса Христа, Господа нашего. (1 Кор. 1:9)
Което сме видели и чули, ви възвестяваме, за да имате и вие общение с нас; а нашето общение е с Отца и Неговия Син Иисуса Христа. (1 Иоан. 1:3)
Въображението няма място в общението с Бога и това е пръв основен принцип, който трябва да бъде ясен на всички. Както отбелязва известната религиозно-философска писателка на нашето столетие Симона Вейл, въображението препокрива именно тези канали, по които единствено може да достигне до нас реалната, действена благодат. На езика на аскетиката това е духовната прелест.
Когато някой е смутен и опечален под предлог, че върши нещо добро и полезно за душата, и се гневи на своя ближен, то очевидно е, че това не е угодно на Бога: защото всичко, що е от Бога, служи за мир и полза и води човека към смирение и самоукорение.
Царството Божие е дар, обновяване на живота и неговите възможности. Дар, който ние получаваме чрез общението „в плътта и кръвта Христови”, в истинското единство на тварното и нетварното. Нашето собствено съществуване, личностното ни различие не са самосъществуващи величини, но също са дар, който придобиваме подобно на дара на вечния живот чрез изменението на образа на битието. Бог Свети Дух - това е оживотворяващата ни сила и началото на всеки живот. Той дарува битие и ипостас (лице) на нашата личност като екзистенциален отговор на призива на Неговата „безумна любов”. Той обновява и нашата тварна природа, като въздига „новия човек”, съединявайки божеството и човечеството „в плътта” на Христос.
