„Ще съградя Църквата Си и портите адови няма да ѝ надделеят” (Мат. 16:18). Тези думи много често са били разбирани опростено, буквално – нещо като гаранция за непрекъснат успех, за ръст, благополучие и процъфтяване на християнството.

В подобни тълкувания често го е имало привкусът на историческия и дори на духовния квиетизъм. Все едно че в Евангелието не са записани никакви други думи: за оскъдяването на вярата и любовта, за безкрайните трудности на „тесния път”, водещ в Царството, за мощта на демоничните сили в света. „Но Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята?” (Лука 18:8). Този квиетизъм, това нечувстване на съ-природния на християнското благовестие трагизъм по отношение на съдбите на света и човека твърде често са приспивали в християните чувството за отговорност, а също и онова напрегнато внимание към „времената и годините” в историята, което е било така силно у първите християни.

Какво точно продължаваме да празнуваме на Рождество Христово в съвременните общества по „западен модел”?
 

Вероятно онова, за което говори и названието му: Раждането на Христос, независимо от това, какво си мисли всеки от нас за него. Може би е Бог, който е станал човек. Или само основател на още една религия. Или просто харизматичен моралист, забележителен философ, романтичен социален реформатор. Всички считаме за очевидна особената роля на Христос в човешката история и следваме навика да празнуваме раждането му.

Раждането „по плът” на Божествения Логос - Господ Иисус Христос е едно от най-значимите събития в човешката история. По думите на св. Йоан Златоуст, то е „митрополия”, център на всички църковни празници. Без Рождество нямаше да има Богоявление, Преображение, Разпятие, Възкресение и Възнесение. Без Рождество не може да има Възкресение, а без Възкресение би се обезсмислило божественото въплъщение. Цялата събитийност на божественото Домостроителство, изразена в Господските празници, е неразривно свързана. Празниците сами по себе си са едно цяло и ако Църквата ги е разделила, то е само условно, за да могат всички членове на Църквата да вникнат в дълбочината на всеки един празник, да го осмислят, почувстват и съпреживеят. Образ на тази неразривна връзка между празниците е Литургията, по време на която всеки път преживяваме целия Божествен план за спасението на света. Затова и св. отци казват, че всяка неделя празнуваме и Рождество, и Възкресение, и Петдесетница.