Мобилно меню

2 1 1 1 1 1 Rating 2.00 (40 Votes)
св. патр. Евтимий(В посланието на св. Евтимий, патриарх Търновски до преп. Никодим Тисмански)

Двойствеността на човешката природа, подвластна на природната обусловеност и същевременно способна на свобода и творчество, поражда в богословски план интересни постановки, които в никакъв случай не остават затворени единствено в областта на чисто теоретичните мисловни конструкции. Тази проблематика възниква като следствие от неща, които са най-реалните и неизбежните в човешкия живот: злото, страданието, смъртта. Именно тяхното осмисляне довежда до удивително разнообразие от богословски и религиозно-философски метафизични теории.

”Без принципа свобода не могат да бъдат разбрани нито сътворението, нито грехопадението, нито изкуплението. Без свободата не може да се разбере и феноменът вяра. Без свободата не е възможна теодицея. Без свободата е лишен от смисъл и целият световен процес”.[1] 

4.8933333333333 1 1 1 1 1 Rating 4.89 (150 Votes)
A_Shmemann_Eucharist.jpg„Ще съградя Църквата Си и портите адови няма да ѝ надделеят” (Мат. 16:18). Тези думи много често са били разбирани опростено, буквално – нещо като гаранция за непрекъснат успех, за ръст, благополучие и процъфтяване на християнството.

В подобни тълкувания често го е имало привкусът на историческия и дори на духовния квиетизъм. Все едно че в Евангелието не са записани никакви други думи: за оскъдяването на вярата и любовта, за безкрайните трудности на „тесния път”, водещ в Царството, за мощта на демоничните сили в света. „Но Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята?” (Лука 18:8). Този квиетизъм, това нечувстване на съ-природния на християнското благовестие трагизъм по отношение на съдбите на света и човека твърде често са приспивали в християните чувството за отговорност, а също и онова напрегнато внимание към „времената и годините” в историята, което е било така силно у първите християни.

4.9338842975207 1 1 1 1 1 Rating 4.93 (121 Votes)
1_39.jpgКакво точно продължаваме да празнуваме на Рождество Христово в съвременните общества по „западен модел”?
 
Вероятно онова, за което говори и названието му: Раждането на Христос, независимо от това, какво си мисли всеки от нас за него. Може би е Бог, който е станал човек. Или само основател на още една религия. Или просто харизматичен моралист, забележителен философ, романтичен социален реформатор. Всички считаме за очевидна особената роля на Христос в човешката история и следваме навика да празнуваме раждането му.

На какво може да се опре съвременният човек относно първото предположение – че Христос е Бог, станал човек? С какви логически основания, плод на споделен опит, разполага той? Как е възможно Христос, една исторически локализирана човешка личност, която носи екзистенциалните ограничения на човешката природа, да бъде самото Първопричинно Начало на съществуващото, Богът – създател на вселената?

4.9864864864865 1 1 1 1 1 Rating 4.99 (74 Votes)
_2Раждането „по плът” на Божествения Логос - Господ Иисус Христос е едно от най-значимите събития в човешката история. По думите на св. Йоан Златоуст, то е „митрополия”, център на всички църковни празници. Без Рождество нямаше да има Богоявление, Преображение, Разпятие, Възкресение и Възнесение. Без Рождество не може да има Възкресение, а без Възкресение би се обезсмислило божественото въплъщение. Цялата събитийност на божественото Домостроителство, изразена в Господските празници, е неразривно свързана. Празниците сами по себе си са едно цяло и ако Църквата ги е разделила, то е само условно, за да могат всички членове на Църквата да вникнат в дълбочината на всеки един празник, да го осмислят, почувстват и съпреживеят. Образ на тази неразривна връзка между празниците е Литургията, по време на която всеки път преживяваме целия Божествен план за спасението на света. Затова и св. отци казват, че всяка неделя празнуваме и Рождество, и Възкресение, и Петдесетница.

4.9411764705882 1 1 1 1 1 Rating 4.94 (136 Votes)
1_48.jpgОбливайки се в сълзи, разпитвах за Господа всички, които някога Го бяха виждали: пророците, апостолите и отците, действително мъдрите... С голяма скръб и сълзи на очи ги молех да ми кажат къде са Го видели някога, на кое място и по какъв начин”(1)

Св. Симеон Нови Богослов

Името на о. Александър Мен е едно от най-известните и най-противоречивите в историята на Руската Църква през XX в. То е известно почти на всички християни в Русия, както и на много извън нейните граници. За учениците си той е един от най-забележителните проповедници, пастири, и може би богослови, на нашето време. Смъртта му е безспорно мъченическа. За противниците на о. Ал. Мен неговото творчество е също ярко събитие в църковния живот на 70-те и 80-те год., но с отрицателен знак: о. Александър Мен бил забележителен проповедник, обаче водил хората не в Църквата, а в някакво „околоцърковно пространство”, до голяма степен разграничено от нея; или даже в междуцърковно пространсто – оценка, свързана с негативно отношение към икуменическите позиции на о. Александър Мен.

Привържениците на двете концепции така и не намериха общ език. От многобройните книги, посветени на о. Александър Мен, повечето са или „акатист”, или „акатист с обратен знак”. Това показва не само, че „пътят към диалога е винаги труден”, но говори и за необикновената сложност на самия феномен о. Александър Мен и неговото творчество.

 

И рече старецът...

Смирението е единственото нещо, от което имаме нужда; когато има други добродетели, човек все пак може да падне, ако няма смирение; със смирението обаче човек не може да падне.

Герман Атонски Стари