В религиозността на много хора днес централно място заема страхът от наказание. Във времената на държавен атеизъм битуваше мнението, че вярващите изповядват Бога единствено за да избегнат мъченията в ада. Именно като страх от адските мъки, приготвени за грешниците в задгробния живот, биваше представяна православната вяра от атеистическата пропаганда, на която трябва да признаем високия професионализъм в това направление.

Освобождаване от страха

Без съмнение, страхът пред смъртта и пред въздаянието, което следва в живота след нея, е своеобразна форма на вяра, но чисто средновековна по характера си. Зографите тогава изобразявали в картини Страшния съд, адските пламъци, дяволите, които измъчват грешниците и ги отвличат със сатанински кикот в преизподнята.

В средните векове религията на мнозинството (не на светите отци на Църквата) се е основавала на страха пред следсмъртното и даже прижизненото наказание. „Страхът е създал боговете” – възкликва един римски поет и е бил прав по своему, защото е имал предвид не Бога, а езическите божества. От езичниците този страх са наследили християните и особено тези, чиято вяра не се уповавала на Евангелието Христово, а на естественото за човеците стремление да се застраховат пред лицето на непонятния и по принцип враждебен свят, където всеки на всяка крачка е заплашен от някаква неприятност и опасност.

Богословието е догматика. Догматиката оковава мисълта. Догматиката е схоластика. Схоластиката е нещо скучно и безжизнено. Догматиката е осъждане на „ересите”. Догматиката е нетърпимост. Такъв е обичайният асоциативен ред, който възниква в съзнанието на хората при произнасяне на думата „богословие”.

Вярно е, че богословието понякога е скучно и досадно. Вярно е и че твърде често богословието се превръща от „богословие на любовта” в „богословие на омразата”. Също така е вярно, че богословието изисква отчетливост, ясни формули и мисли, и заради това води до отчетливи разграничения там, където преди всичко се е сливало в една обща сивееща „духовност”. Вярно е и това, че богословието разкрива различността на духовните пътища и така пречи на опита за тяхното икуменическо сливане.

Но каква е алтернативата? С богословието понякога е неудобно да се живее. Но

какъв би бил животът без богословие?

В Стария Завет като предизобразяващ и водещ Израил към Новия Завет могат да бъдат открити немалко указания за божественото достойнство на Третата Личност на Светата Троица – Светия Дух.

Началните стихове на кн. Битие ни разкриват всемогъществото на Бога, рисувайки величавата картина на сътворението, когато Дух Божи „се носи” над водата (Бит. 1:2). В еврейския текст (т. нар. Масоретски текст) за описване дейността на Божия Дух при творческия акт се употребява глаголът „рахаф”. Този глагол е с твърде картинно значение на „съгрявам”, „животворя” и се свързва с представата за птица, която мъти малките си. Дух Божи, Който се нарича на много места в Писанието Свят („кадош” – библ. евр.), животвори първичната материя (изразена чрез думите „небе” и „земя”) и влага в нея божествения порядък. Така материята е благоустроена и отговаря на своето предназначение – да свидетелства за великите Божии дела.