1. Несъмнено, всичко прекрасно, което съзира окото и което усеща духът, в което прониква умът и което докосва ръката, което разумът обгръща и до което достига човекът, е сътворено от нашия Бог и Спасител.

Кое украшение е по-многообразно от небесния диск и коя гледка е по-богата от лицето на земята? А на път кое е по-ослепително от слънчевата колесница и коя кола е по-красива от тази на луната?² Кой предмет е по-достоен за възхита от многокаменната звездна мозайка?³ При плаване какво е по-полезно от попътния вятър? Кое огледало е по-неумолимо от дневната светлина? Кое животно е по-разумно от човека?

И тъй, прочее, всичко най-прекрасно е сътворено от нашия Бог и Спасител.

Откъс от лекция, произнесена пред студентите в Солунския университет през 1987 г.

… И така видяхме, че творението, като създадено от нищото, е съдържало в себе си тлението и смъртта. Обяснихме защо и как. Произлязлото от нулата неминуемо съдържа смъртта, защото смъртта е разпадане и разложение на нещата. Видяхме също, че единственият начин да се избегне, да се преодолее смъртта, е постоянното общение и връзка между сътвореното и нетварното. За тази цел е бил създаден човекът, и то създаден накрая, когато творението вече е било завършено, като връзка между материалния свят и Бога. Видяхме и преимуществото на човека в сравнение с останалите мислещи и свободни същества, каквито са ангелите.

Предимството му се състои в причастността му и на материалния свят, което го прави способен да обедини тварното и нетварното, както и да обедини самия материален свят. Следователно, чрез човека и само чрез него е можело да бъде преодоляна смъртта, смъртта в цялото творение. Защото, повтарям, онова много важно нещо, което забравяме, – че смъртта не е нещо, което се отнася само до човека. Човек не умира сам. Умира, защото смъртта съществува в цялото творение. Следователно, за да бъде преодоляна смъртта за човека, тя трябва да бъде преодоляна едновременно и за цялото творение. Едно творение, което умира във всичките си материални същества, освен човека, е невъзможно. Ако не се преобрази изцяло творението, така че нищо да не умира, не може да съществува безсмъртие и за човека.

Една от книгите, които прочетох през юношеските си години и ме впечатли, беше романизираната биография на св. Йоан Златоуст, написана от покойния вече о. Йоан Алексиу, може би най-добрата книга на този изявен клирик, писател и мой духовен отец, сред петдесет и пет други книги с различно религиозно съдържание, които той издаде. Помня, че онази част, която ме трогна особено, бяха страданията на светеца, когото днес честваме, по време на последното му изгнаничество и умишленото му подлагане на мъчения, които в крайна сметка го довеждат насилствено до края на живота му, така че със своята смърт да „освободи“ от товара на присъствието си своите гонители – представители не само на светската, но и на духовната власт, която, в лицето на Теофил Александрийски, с интриги и машинации се е опитала да го неутрализира.

На 14 септември 407 г. измъченият Йоан Златоуст оставя последния си дъх в с. Комана, провинция Понт, Мала Азия, на около петдесет и седем годишна възраст, на път за най-отдалечените граници на империята, в Кавказ, където е бил заточен. Като юноша бях особено развълнуван от описанието на потресаващия момент, когато светската, а и църковната власт, среща „непоносимото“ духовно излъчване на светостта, която божествената благодат изявява и въздига човешката личност до стойност, дадена му от Богочовека Христос.

Целият текст на статията, откъс от която представихме в темата на Двери – „Йоан (Зизиулас) – богословието на личността”. Защо „другостта” е абсолютна ценност, какъв е православният поглед към екологията и кога Църквата престава да бъде Църквата – върху тези и много друго въпроси разсъждава известният православен богослов Пергамски митр. Йоан (Зизиулас).