„Чрез Светия Дух познаваме Господа, и Светият Дух пребивава във всеки човек: и в ума, и в душата, и в тялото. Така познаваме Бога и на небето, и на земята” – с тези думи на преп. Силуан Атонски можем да започнем изследването на екзистенциалния подход в богословието на неговия ученик архим. Софроний, отнасящо се до проблема за нетварната Светлина и обòжението на човека. Значително количество трудове на съвременни православни богослови – архиеп. Василий (Кривошеин), о. Георги Флоровски, В. Н. Лоски, о. Йоан Майендорф, архим. Киприан (Керн), еп. Калистос (Уеър), митр. Йеротей (Влахос), Христос Янарас, Георгиос Мандзаридис, о. Думитру Станилое, о. Йоан Романидис и др., публикувани по гореспоменатите теми, ни карат да потърсим онези особености, благодарение на които изложението на духовния опит на о. Софроний се явява, от една страна, уникално по своята същност и за своето време явление, а, от друга – ни въвежда по автентичен начин в опита на светоотеческата традиция.
Човешката природа, чрез енергиите, свойствени за нея, ни разкрива личността на отделния човек и я прави достъпна за другите и за Бога, което означава неповторимост на личния опит. Тук архим. Софроний, от една страна, смята, че е невъзможно да бъде рационално определена ипостасността (божествената или човешката), но, от друга – че тя се постига или чрез откровението на мистичния опит, или чрез единението в любовта. Посредством това докосване до Божията енергия върху човешката личност се отпечатва образът на Христос, което ни води към богопознание и ни прави причастни към „божественото естество” (2 Петр. 1:4), изявявайки нашата ипостасност чрез съединяването с Христос.