„Чрез Светия Дух познаваме Господа, и Светият Дух пребивава във всеки човек: и в ума, и в душата, и в тялото. Така познаваме Бога и на небето, и на земята” – с тези думи на преп. Силуан Атонски можем да започнем изследването на екзистенциалния подход в богословието на неговия ученик архим. Софроний, отнасящо се до проблема за нетварната Светлина и обòжението на човека. Значително количество трудове на съвременни православни богослови – архиеп. Василий (Кривошеин), о. Георги Флоровски, В. Н. Лоски, о. Йоан Майендорф, архим. Киприан (Керн), еп. Калистос (Уеър), митр. Йеротей (Влахос), Христос Янарас, Георгиос Мандзаридис, о. Думитру Станилое, о. Йоан Романидис и др., публикувани по гореспоменатите теми, ни карат да потърсим онези особености, благодарение на които изложението на духовния опит на о. Софроний се явява, от една страна, уникално по своята същност и за своето време явление, а, от друга – ни въвежда по автентичен начин в опита на светоотеческата традиция.

Човешката природа, чрез енергиите, свойствени за нея, ни разкрива личността на отделния човек и я прави достъпна за другите и за Бога, което означава неповторимост на личния опит. Тук архим. Софроний, от една страна, смята, че е невъзможно да бъде рационално определена ипостасността (божествената или човешката), но, от друга –  че тя се постига или чрез откровението на мистичния опит, или чрез единението в любовта. Посредством това докосване до Божията енергия върху човешката личност се отпечатва образът на Христос, което ни води към богопознание и ни прави причастни към „божественото естество” (2 Петр. 1:4), изявявайки нашата ипостасност чрез съединяването с Христос.

Из Слово 3

5. Ако някой проумее колко велико е човек от плът и кръв да може да доближи онази блажена и безущърбна природа, той ще види ясно с каква чест е удостоила свещениците благодатта на Духа, защото тези и други не по-малко важни за нашето дос­тойнство и спасение свещенодействия се извършват чрез тях. Макар да живеят и пребивават на земята, на свещениците е пове­рено да управляват небесното и са получили власт, която Бог не е предоставил ни на ангелите, нито на архангелите. Не на тях е казано: „Каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето“.[2]

Разбира се, земните началници имат власт да свързват, но единст­вено тялото. Тази връзка обаче засяга самата душа и преминава на небесата, и каквото извършат долу на земята свещениците, Бог го потвърждава на небето и одобрява решението на робите. Не значи ли това, че им е дадена цялата небесна власт? На тях е казал: „На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите,ще се задържат“.[3] Каква власт може да бъде по-голяма от тази, „защото Отец и не съди никого, но целия съд предаде на Сина“,[4] а аз виждам, че Синът е предал цялата тази власт на свещени­ците. Те са въздигнати и до тази власт така, като че вече са се пренесли на небесата, надминали са човешката природа и са се освободили от нашите страсти. И тъй, ако цар отдаде на някого от подвластните си тази чест, че да затваря в тъмница и пак да освобождава когото поиска, този човек за всички би станал дос­тоен за завиждане и знаменит.