Продължение от част първа

Жив образ на Живия Бог

Думите на св. Григорий за първообраза и за нашия образ ни пренасят право към следващата ни тема. За един християнин най-важното събитие що се отнася до личността му е Божието подобие (Бит. 1:26-28). Всеки от нас не е нищо по-малко от жив образ (икона) на Живия Бог, един сътворен образ (икона) на нетварната безкрайност на Бога. По тази причина ние сме свободни и творци; затова се простираме вън от времето и пространството; затова сме „божествени и благословени“.

Тъй като по този начин човешката природа е изобразяваща, иконична, тя е неизбежно свързваща се, общуваща. В самата същност на нашата човешкост е отпечатана една връзка с Бога. Отделена от това общение, човешката личност е немислима, безсмислена. Това да бъдеш човек се явява вид направление, цел, ориентация, ориентация към Бога. В православното разбиране за личността не съществува никакво „природно“ човешко същество отделено от Бога.

Поглед към миналото – водещата тема на 20 век

Нека започнем, като поставим един двуаспектен въпрос, който има изключителна важност за нас като православни християни, изправени пред културното разнообразие и плурализъм на съвременния свят. Коя беше най-важната тема, пред която се изправи православното богословие във века, който току-що отмина? А коя ще бъде най-важната тема за нас през новото хилядолетие, тъй като сега навлизаме в 21 в.? Ясно е, че можем да подходим към този двуаспектен въпрос от много различни страни, други сигурно няма да се съгласят с посочените от мен като най-важни приоритети. Аз лично смятам еклисиологията за водеща тема на православното богословие през изминалия век. В действителност доста време преди изгрева на 20 в., през четиридесетте и петдесетте години на 19 в., проблемът за природата на Църквата е бил вече поставен за разглеждане в Русия от мислителите-панслависти, от хора като Алексей Хомяков. Те се постараха да определят коя е отличителната черта на православието по отношение както на римокатолицизма, така и на протестантството.

В своите търсения, в своята рефлексия относно Църквата, те стигнаха до идеята за първенството на любовта пред властта. В загрижеността си да освободят еклисиологията от юридическите категории, тези хора осъществиха един доста оригинален и дълготраен принос в православната мисъл. Това, което запазва Църквата в единение, както подчертаха те, не е властта на юрисдикцията, а взаимната любов. Както Алексей Хомяков уверява: „Познанието за истината се проявява във взаимната любов“. Поради тази взаимна любов Църквата в своята съборност представлява живо чудо на свободното съгласие. В Църквата и само в нея взаимната любов по подобие на вечното взаимопроникване (περιχώρησις) между лицата на Светата Троица съществува едно истинско помирение на свободата и единството.

1903 г. – роден на 16 ноември 1903 в с. Влъдени, обл. Брашов, последното от петте деца на Иримия и Ревека; майка му е внучка на свещеник.

1917 г. – на 10 февруари отива в Брашов да учи в Конфесионалната хуманитарна гимназия.

1918 г . – получава стипендия за 4-ти клас от „Фондация Гожду”.

1922 г. – получава стипендия да учи в Университета в Черновци; разочарован от схоластичните учебници и методи, напуска университета след една година.

1923-1924 г. – слуша лекции в Филологическия факултет на Букурещкия университет.

1924 г. – през Великия пост се среща с митрополита на Сибиу Николае (Бълан), който му предлага стипендия.

1927 г. – завършва 4-ти курс в Черновци и защитава дипломна работа под ръководството на проф. Василе Лойкица на тема „Кръщението на децата”; получава стипендия за специализирано обучение в Атина.

1928 г. – есента защитава в Черновци докторска дисертация „Животът и творчеството на Йерусалимския патриарх Доситей и връзките му с румънските княжества”. Митрополитският център в Сибиу му предлага стипендия за изучаване на византология и догматика. Заминава за Мюнхен, където слуша лекциите на проф. Аугуст Хайзенберг, баща на известния физик.

На 24 май Църквата отбелзява паметта на св. Викентий Лерински (5 в.), чието житие можете да прочетете тук. Преди две години публикувахме три глави от забележителната му полемична книга срещу ересите, свидетелство за живота и проблемите на ранната Църква Паметна книга за древността и всеобщността на съборната вяра (тук). Днес ви запознаваме с още няколко глави от това забележително историческо произведение. Предстои отпечатването на цялата книга, в превод от латински език, от издателство „Синтагма“, като билингвално издание.

Глава 4

Но за да стане по-ясно казаното от нас, то трябва да се илюстрира с отделни примери и да се представи малко по-подробно, та да не би в стремежа ни към прекалена краткост забързаното слово да отнеме от стойността на нещата.

По времето на Донат, от когото идва и името „донатисти“, когато голяма част от хората в Африка се бяха устремили към изстъплението на своята заблуда, когато, забравили име, вяра, изповедание, бяха поставили кощунственото безразсъдство на един човек пред Църквата Христова, тогава от всички из цяла Африка можаха да се опазят невредими в светилището на съборната вяра единствено онези, които, презрели скверната схизма, се бяха приобщили към всеобщата световна Църква; те действително оставиха на поколенията образец, как по-късно благоразумно да поставят здравето на цялото тяло пред безумието на едного или най-много неколцина. Също така, когато арианската отрова бе заразила не някакво ъгълче, а почти целия свят, дотам че сякаш мрак бе замъглил съзнанията на почти всички латиноезични епископи, подведени отчасти със сила, отчасти с измама, и им пречеше да решат какъв път трябва да се следва в това объркване – тогава само оня, който истински обичаше и почиташе Христа и поставяше древната вяра над новото коварство, остана неопетнен от заразата, която носи докосването до него.