В богослужението на Църквата след Петдесетница започват т.нар. Недели на Матей, когато се четат текстове именно от това евангелие. На 11 юни тази година (2023), в неделята на Всички светии, е Първа неделя на Матей. В годишния богослужебен кръг на Църквата се прочитат евангелски текстове от четирите евангелия, всяко от които обхваща по 2, 3 или 4 месеца. Означаването по неделите на четиримата евангелисти е много използвано в богослужебния календар на гръкоезичните църкви, където неделите всяка година се броят съобразно подвижния празник на Петдесетница. 

За този богослужебен кръг предлагаме на читателите на Двери откъси от тълкуванието на Евангелието от Матей на руския библеист проф. Александър Лопухин (1852-1904). Неговата многотомна „Толковая Библия“, която той започва сам, а е довършена от негови колеги и ученици след смъртта му, и досега остава най-всеобхватното тълкувание на православен колектив на Свещеното Писание на Новия и Стария Завет. Публикуваните в "Двери" текстове следват съдържанието на книгата, а не евангелските четива от Неделите на Матей.

Въведение

За личността на автора на нашето първо Евангелие, евангелист Матей, не се знае почти нищо достоверно, освен това, което се съобщава за него в самите Евангелия. Първоначално той е бил бирник или събирач на данъци и се е наричал Левий и Матей (последното означава "дар Божи", същото като гръцкото Θεόδωρος и славянското Теодор, Божидар).

Големият празник Благовещение Богородично е важен за всички християни, защото в този ден празнуваме началото на всички спасителни събития, случили се за изкуплението на човешкия род. На този свят ден славно празнуваме въплъщението на Сина и Слово Божие в чистата плът на св. Дева, за да се осъществи чрез Него вечният Божи замисъл за спасението на човешкия род.

В този велик ден честваме изпълнението на натовареното с най-много надежда обещание на Бога към човечеството. Когато нашите първосъздадени прародители не се подчиниха на божествената заповед в Едем и избраха пътя на греха, тлението и смъртта, абсолютно добрият и човеколюбив Бог даде великото обещание, че в бъдеще ще дойде в света „Синът на жената“, за да сложи край на властта на дявола и да изкупи човешкия род, както четем в Библията: „… и ще всея вражда между тебе и жената, и между твоето семе и нейното семе; то ще те поразява в главата, а ти ще го жилиш в петата“ (Бит. 3:15).

Радвай се, свети Кръсте, защото под сянката на твоята благодат прибягват всички верни.

Радвай се, честнѝ Кръсте, всерадостно знамение на нашето изкупление.

(Акатист на честнѝя и животворящ Кръст Господен)

Разхождайки се около коледната елха в моя малък норвежки град, си припомних, че християнският свят е пълен с дървета и, разбира се, не само елхи. И все пак елхата предизвика в този момент нещо, което мога да нарека дървесна чистота. Веднага, след като е сътворен човекът, Бог поставя това земно същество сред дървета и клони. Дървото на живота е било в центъра на първичната реалност като източник на жизнена сила. От друга страна, след грехопадението се появява Дървото на Кръста, носещо плодовете на Спасението. Връзката им е прекъсната от друго дърво – това на знанието, чийто плод е смъртоносен. Разказът е познат на всеки християнин, но ние сме склонни да забравяме, че християнството по същество е религия на дърветата.

Първите християни са били наясно с този разказ, защото са разглеждали Христос като новия Адам, а Мария – като новата Ева, и същевременно са виждали в Кръста новото Дърво на живота. Самият Господ, когато се скита по черните пътища на земята, в поученията Си използва дърветата като символ: „Занапред никой да не вкуси плод от тебе вовеки!“ (Марк 11:14). Смоковницата Го чула и листата ѝ опадали, както и евангелистът разказва. Ясно е, че Иисус съчувства на растителния свят. Той нарича Себе Си истинската лоза, а пръчките са учениците Му (Иоан 14). Той търси подходящи сравнения от природата, за да опише божествената реалност: „На какво да оприличим Царството Божие, или с каква притча да го изобразим?“, поставя риторичния въпрос и дава следния отговор: „То е като синапово зърно, което, кога се посее в земята, е най-малко от всички семена земни; а кога се посее, пониква и става по-голямо от всички злакове, и пуска големи клони, тъй че под сянката му могат да се подслонят птиците небесни“ (Марк 4:31-32; Мат. 13:31-32). Птиците летят свободно над кълновете, които постоянно растат и се препълват със соковете на Църквата.

Кой е Мелхиседек, за когото се говори в апостолското послание от неделния ден (Евр. 6:13-20)

Бог, когато даваше обещание на Авраама, понеже нямаше никого по-горен, в когото да се закълне, закле се в Себе Си, думайки: „наистина ще те благословя и преблагословя, ще те размножа и преумножа“. И тъй, с дълготърпение Авраам получи обещанието. Човеците се кълнат в по-горен от себе си и клетвата за потвърждение туря край на всяко противоречие помежду им. Затова Бог, като особено искаше да покаже към наследниците на обещанието неизменната Си воля, си послужи с клетва, та чрез две неизменни неща, в които не е възможно Бог да излъже, да имаме твърда утеха ние, които прибягнахме да се хванем о предстоящата нам надежда, която за душата ни е като непоклатна и яка котва и която влиза най-вътре, зад завесата, където Иисус влезе предтеча за нас, като стана Първосвещеник навеки по чина Мелхиседеков.

В Послание до евреите много често Христос е наричан архиерей „по чина Мелхиседеков“.[1] Кой е този Мелхиседек и каква връзка има той с Христос?

В Глава 14 на кн. Битие е описана войната[2] между различните царе на Палестина. След една битка бил пленен Лот, племенникът на Авраам. Когато Авраам чул, че Лот е пленен, той събрал всички свои роднини и през нощта нападнал враговете, победил ги, като, разбира се, освободил Лот. Когато се връщал като победител, го срещнал един тайнствен човек на име Мелхиседек. Мелхиседек бил цар и свещеник. Цар на гр. Салим и свещеник на Всевишния Бог. Мелхиседек благословил Авраам, дал му хляб и вино и му казал: „Благословен си, Аврааме, и благословен е Бог, Който предаде в твоите ръце враговете ти“. Авраам дал като дар на Мелхиседек една десета от плячката си.[3]

Представената книга на сръбския проф. Предраг Драгутинович Тълкуването на Писанието в Православната църква: включване на контекстуалната херменевтика в православните библейски изследвания (Университетско издателство „Епископ Константин Преславски“, Шумен, 2021 г.) е събитие за православната библеистика. Това е и първото по рода си методологично православно изследване, което излиза у нас и което цели да разчупи утвърдени принципи на тълкуване на Св. Писание. Добре известно е, че библейските текстове са тълкувани обичайно в светлината на светоотеческата традиция, по-специално в контекта на отците от 4-8 в. Според проф. Драгутинович обаче парадигматичността на византийската мисъл трябва да отстъпи пред новите светогледни пластове и методологии. Това проличава от следните думи на сръбския богослов, които поне според мене говорят много за намеренията на автора:

„Православието изглежда, че се отъждествява твърде тясно с Византия и в края на краищата е в състояние да следва само византийския модел във всяка сфера и аспект на църковния живот (богословие, богослужение, проповед, администрация, църковно устройство, иконография, пеене и т. н.). Именно този модел обаче не е непременно пример, който съвпада с очакванията на съвременните хора. Историческото православие изглежда, че тогава е поставено в капана на Византия и в това отношение най-голямото предизвикателство за православието днес е да преодолее това историческо и културно втвърдяване“. Тъкмо това безпокойство го кара да срещне традицията, не традиционализма, със съвременните методи на изследване на Св. Писание. Той избира за основен херменевтичен лост историко-критичния метод и контекстуалната херменевтика.