Приказката, която честно казва за себе си, че е приказка, трябва да бъде преценявана по законите на своя жанр. Виж, когато окултистите Блаватска и Рьорих твърдят, че богинята Изида е донесла от Венера пшеницата на земните жители и напълно сериозно ни уверяват, че това е факт, потвърден от изследователите ботаници (които видите ли, не намерили на земята предци на пшеничен зародиш) – то тук наистина е налице хулиганско смесване на мит и наука. И всъщност madame Blavatsky (Е.П. Блаватская) е представена в книгата за Хари Потър като „Касандра Блаватски".
С недобро око четох книгите за Хари Потър. Та нали това е книга за момче, което учи във вълшебно училище и му преподават магьосници.
Бях готов да съзра в тях „дълбините сатанински", полускрити антихристиянски нападки, пропаганда на безнравственост ...И изтръпнах, когато още в първия том се споменаваше за някой си вълшебник – „мистър Николас Фламел, който е отбелязал своя 665 рожден ден през миналата година". Е, - помислих си аз – до сатанинското число не достига само единичка. И сигурно в следващия том, който ще разказва за живота на Хари след година, ще се появи на сцената същият този Фламел, преди това само споменаван от другите персонажи ... Но сюжетът се разви съвсем по друг начин. Фламел живял толкова дълго, защото успял да създаде „философски камък", подаряващ на хората безсмъртие.
Но, виждайки, че и злите сили се стремят да завладеят неговото откритие – той сам унищожил своето създание. И обрекъл себе си на скорошна смърт. Така и не доживявайки до тази възраст, която би могла да се отбележи с апокалиптичното число. Така подозрението, че тук е започнал да се разгръща сатанински сюжет, отпадна.
И това е всичко. Не срещнах нищо друго в 4-те тома (и във филма по първия том – за пръв път бях на кино след „Титаник"), което да предизвика възмущение. Всъщност не, много неща предизвикваха възмущение – но всеки път се оказваше, че от същите тези думи и постъпки на героите се възмущава и самата авторка на приказката.
В края на краищата остана едно разминаване: Дж. К, Роулинг харесва света на вълшебствата, а аз – не. Изглежда това е достатъчно, за да заключим: светът на магията е лош и значи хвърляме книгата в казана. Но .... Каква е тази книжка? Учебник по магия? Ами не – това е приказка. А на приказката сякаш й се полага да бъде вълшебна. И излиза, че към тази книга не можем да предявим никакво «благочестиво» обвинение, което да е конкретно адресирано към нея, касаещо само книгите на Роулинг и не засягащо всички останали детски библиотеки. Грях, както е известно, на гръцки означава "да не попаднеш в целта, да не улучиш» (amartia). Някога такова неулучване се е получило и при съветските дисиденти (по думите на Виктор Аксючиц – „целехме се в комунизма, а уцелихме Русия"). Да внимаваме и тук да не улучим грешно: целихме се в «сатанизма», а улучихме децата ...
Ако от «благочестиви» мотиви скрием от децата Хари Потър – то по същата причина ще ни се наложи да скрием от тях и «Илиада» на Омир и «Хамлет» на Шекспир, "Вечери в селцето край Диканка" на Гогол и «Приказката за златната рибка» на Пушкин, "Лешникотрошачката" на Чайковски и «Хрониките на Нарния» на Луис, приказките на Андерсен и "Слово за полка на Игор" на анонимния древноруски монах ... Всички книги, в които някой от добрите герои се моли на езически богове, взима в ръцете си вълшебна пръчица, преживява вълшебни превъплъщения (във вълк, жаба, кон), подложен е на действието на зли заклинания и се защитава от тях с помощта на добри вълшебства. И с какво ще останат децата? В такава стерилна атмосфера ще остане ли нещо от детството и детскостта им. И когато разберат кой и защо ги е лишил от детство – ще останат ли те самите в Църквата?
Колко лесно е да разгромиш дори Андерсен – показа един участник в моя форум: «Вървял си един войник – леви-десни! леви-десни! Видял една старица, тя го помолила да слезе в хралупата да и донесе огнивото и пари му дала. Слязъл, взел парите, взел огнивото, но не го дал на бабата, нея я убил – просто така, защото е добър войник – леви-десни! Леви-десни! – а тя тъпа бабичка. После с помощта на бесовското огниво откраднал принцесата, със същата бесовска сила убил законния монарх и сам седнал на трона. Брей какъв войник! Леви-десни. Та нали всички сме чели приказката като деца? И какво? Сега подсъзнанието ни иска да пребиеме някоя старица? Не вярвам в пагубното въздействие върху децата на приказните книги, особено когато прикзаният момент е показан, както при Роулинг, при това достъчно нравствено».
Да разгромиш е лесно. Достатъчно е, за която и да било детска книжка или игра, да зададеш въпроса «А би ли одобрил това преподобния Йосиф Волоцки?» Е, разбира се, че не би одобрил.
Преди всичко, защото средновековната църковна книжнина е била изцяло моралистична, назидателна, винаги е проповядвала идеала и е изисквала неговото постигане. Колкото и да е странно, именно към такъв аскетически максимализъм е подтиквал във времето си император Юлиан Отстъпник (вярно; с държавническо-насилствени мерки, а не чрез проповед или пример).
Позовавайки се на евангелските заповеди, които осъждат осъждането, той например е издал закони, забраняващи на християните да се обръщат към съда. Позовавайки се на евангелския призив за нестяжяние, Юлиан конфискувал имуществото на християните. Но тогава св. Григорий Богослов разумно му възразил: «Ти, най-мъдри и разумни от всички, ти, който принуждаваш християните да се държат на самата висота на добродетелите, - как не се сещаш за това, че в нашия закон друго е посочено като необходимо, така че тези, които не го спазват са подложени на опасност, другите неща, които се изискват не са необходими, а се предоставени на свободния избор, така че тези, които ги спазват получават чест и награда, а тези които не ги спазват не си навличат никаква опасност? Разбира се, ако всички можеха да са най-прекрасни хора и да достигнат най-високата степен на добродетели, - това би било превъзходно и чудесно. Но тъй като трябва да има разлика между Божественото и човешкото и за първото няма добро, към което то да не е причастно, а за второто е велико и това, ако то достига средна степен: то защо ти искаш да предпишеш със закон това, което не е свойствено на всички и считаш достойни за осъждане, тези които не го спазват? Както не всеки, който не заслужава наказание е достоен за похвала, така и не всеки, който не е достоен за похвала, заслужава вече наказание" (Слово 4. Първо изобличително към цар Юлиан)
Нека запомним тези думи .... Оказва се, че за християнина позволеното може да не съвпада с „душевъзвишаващото". И несъвършеното може да бъде прието и разрешено. Значи – дори „на полето" на християнската култура може да има усмивка. И приказка.
Да, в приказките (и народните, и авторските) чисто евангелското е малко. Но дали това е лошо? По-добре ли ще бъде, ако Христос стане приказен герой? По-добре ли ще е, ако детето си играе на пророци и апостоли? Не е ли по-добре да разграничим съзнателно света на фантазията и света на църковната вяра? Не е ли по-мъдро да оставим нещо извън сериозния свят – за да може поне с нещо да играем, да се шегуваме, да се преструваме?
Запознаването с църковната история (или в по-широк смисъл – с историята на християнските страни) оставя впечатлението, че Църквата на думи се е опитвала да съпостави с Евангелието всички страни на човешкия и обществен живот, но на дело сякаш мълчаливо и с някаква реалистична мъка признава, че „Царството Божие" на земята, в историята може да бъде само „грахово зърно". На търговците се е разрешевало да продават с надценка, на държавниците да прилагат насилие, на дипломатите – лукавство ... Дори палачите са си имали духовни отци (които очевидно не са им вменявали за вина това, което техните духовни чада са вършели от „професионална необходимост"). И на всички е било разрешено да се веселят. Не, църковните проповедници са изобличавали смеха и смехотворството. И все пак началникът, който на събранието обявява бойкот на закъсненията, но не въвежда „книга за пристигане и тръгване от работа" на работниците и реално не ги наказва за закъсненията, всъщност разрешава да се закъснява.
Така и в Русия по удивителен начин са се съчетавали църковните проповеди, осъждащи смеха и играта, и държавната (поне до края на XVI век) поддръжка на скоморохите – пътуващи актьори в Русия (шутове). Дори в началото на XVII век тези шутове са били приемани в домовете на архиереите. И едва „боголюбците" през седемнайсти век се са заели насериозно да променят народния и държавен живот, напълно в съгласие с църковните начала (така на сватбата на цар Алексей Михайлович за първи път нямало скоморохи). И тази сериозност много скоро завършила със срив: „боголюбците" станали лидери на разкол. Хората, на които им забранили да се смеят, скоро започнали да се самоизгарят ...
И византийските деца четяли вълшебни приказки. И не само вкъщи. Изучаването на езическите митове е било част от цялото училищно образование. „Император Теодосий, който немилостиво преследвал навсякъде езичеството, не се решавал да го изгони от училище ...
Веднага след като християнството проникнало сред висшите слоеве на обществото, то се сблъскало със система на възпитание, която се ползвала с всеобщо одобрение. Християнството не криело, че това възпитение било враждебно към него, можело неимоверно да попречи на успехите му и дори в победените от него души поддържало спомена и съжалението за стария култ.
Християнството е уверено, че образованието е удължило съществуването на езичеството и че в последните сблъсъци, граматиците и реторите са му били по-добри помощници, отколкото жреците.. Църквата е знаела това, но също така е знаела, че не би имала достатъчно сили да отдели младежите от училище и затова с готовност е изтърпяла злото, на което не е можела да попречи. Най-странното е, че след победата, ставайки всесилна, тя не е търсила възможности да вземе участие във възпитанието, да промени неговия дух, да вкара там своите идеи и писатели и така да го направи по-малко опасно за юношите. Тя не го е направила. Вече видяхме, че до последните дни езичеството е царяло в училище, а на Църквата, господстваща вече два века, не й дошло на ум или нямала възможност да създаде християнско образование".
Църковната история ни учи на реализъм: ами не всички са светци и не всичко е свято. Не винаги животът върви по правилата. Ако не търпим тази пъстрота (не в себе си, не в своята душа, а в другите), то лесно бихме станали инквизитори, изгарящи първо своята душа, а след това вече и телата и книгите на другите хора.
В общи линии, докато приказката не подменя вярата, а „играта" –сериозността на „общото служение" на Литургията, светът на играта остава обикновен (средновековните хора добре умеели да различават, а често и да примиряват това, което е предписано от църковните канони с това, което е народно-държавен „обичай"). Вълшебната приказка е обичай. Наличието на нечисти сили и вълшебства в приказката също е обичай. А какво е бунтът срещу обичая? – Модернизъм. Каквото и да мислят за себе си християните, протестиращи срещу приказките за Хари Потър (те се смятат за традиционалисти), всъщност тяхната позиция е позицията на модернизма.
Съвсем наскоро радикал-модернистите-болшевиките се опитаха да забранят приказките (твърде много свръхестествено и чудесно има в тях). Но навреме се опомниха. Днес православните неофити се опитват да лишат децата си от приказки („нечисти сили" и т.н.). И това също е модерно и не е умно.Влакът за училището по вълшебства потегля от коловоз номер „Девет и три четвърти". Нали такива коловози няма? Ами, значи и влакът потегля към страната на небивалиците, приказките и фантазиите. И да проникваш в тази страна с изискването всичко там да е така прозаично и чистичко като на уроците по краснопис, значи да си закачиш табелка на шията: „Аз съм тъпачка. Не ми поверявайте децата си. Иначе ще ги отуча да фантазират и да се смеят".
Приказката, която честно казва за себе си, че е приказка, трябва да бъде преценявана по законите на своя жанр. Виж, когато Блаватска и Рьорих твърдят, че богинята Изида е донесла от Венера пшеницата на земните жители и напълно сериозно ни уверяват, че това е факт, потвърден от изследователите ботаници (които видите ли, не намерили на земята предци на пшеничен зародиш) – то тук наистина е налице хулиганско смесване на мит и наука. И всъщност madame Blavatsky (Е.П. Блаватская) е представена в книжката за Хари Потър като „Касандра Блаватски".
Това е закон на религиознанието: митът умира в приказката; приказката е надгробният камък на мита. Това, което някога е било сериозно (жизнено, смъртно сериозно), става първо формално, после неразбираемо, после смешно, после фантастично и накрая, приказно.
Така „баба Яга" някога е била богиня, отговаряща за прехода от живота към смъртта (и към новия живот). В епохата на мегалита са били разпространени изображения на „богиня с очи на сова", която след хилядолетие станала „баба Яга" от приказките: „кръглото често напомнящо колело със спици око на богинята и връзката й с големите хищни птици се обуславя от яденето на плът – саркофагия. Келтите и до ден днешен наричат това същество Old Hag (Олд Хег) от древнокелтското „енгу", съзвучно с човекоядското „Нга". Така понастоящем наричат богинята на смъртта задуралските угри. От този корен произхожда и нашата баба Яга. Нейният задължително дълъг, провиснал нос, не е нищо друго освен спомен за клюна на хищна птица; нейната склонност да си хапва „смели момци" и „красиви девици", случайно попаднали в къщичката й на кокоши крака – това е саркофагията на Майката-Земя, приемаща в себе си умрелите в превърналия се в къщичка граб и най-накрая совата, която седи на рамото на баба Яга или на края на покрива – това е свещената птица на „богинята с очи на сова" от мегалита". Някога това е било божество, отговарящо за прехода от живота към смъртта (от типа на Харон от гръцката митология) и за т.нар. „обреди на прехода" (изпитанията, инициациите, на които юношите и девойките били подлагани при прехода им към зрелостта). Но сега митът е станал просто приказка.
Същество, което е описано в приказка, е същество, което е изключено от реалния живот и реалния култ. На него не се молят и не му принасят жертви. Детето, което си играе на приказка, винаги помни, че то именно си играе, че това е „на ужким". А пък децата от тази възраст (от 11 години нагоре), за които са предназначени приказките на Роулинг, знаят това още по-добре.
Също така е важно да помним, че тази книга е писана от англичанка. Получило се е така, че в английската литература се е оформило малко по-различно отношение към фолклора, отколкото в руската книжнина. В руската литература има повече строгост. Всички герои от народните дохристиянски вярвания са били причислени без изключения към света на демоните, съзнателните и упорити Божии врагове. Английската християнска книжнина е счела, че е възможно все пак да се направи разграничение. Някои „духове на природата" останали в някакво си свое „автономно плаване". Елфите и джуджетата присъстват като „съседи по планета" – със същите проблеми като хората, без претенции за власт над хората и без изискване за поклонение към тях от страна на хората. На тях също не винаги им е ясно какво е добро и какво зло. И също като на хората им е трудно винаги да живеят в доброто, но като хората се страхуват от чистото зло.
Тази нетипична за руското православно възпитание картина на света, колкото и да е странно има светоотческа опора. В „Живота на Павел Пустинника", написан от блаж. Йероним Стридонски през 374 г. има един удивителен пасаж.
Св. Антоний Тиавидски, по вдъхновение свише, тръгва да търси този Павел, който е станал отшелник още преди Антоний в същата пустиня и явяващ се по този начин в определен смисъл по-голям в продължителността на благочестивия подвиг. „По изгрев слънце, почтенният старец решава да тръгне по неясния път. И вече било жежко пладне, когато той видял полукон-получовек, същество, което поетите наричат Хипокентавър. Виждайки го, той осенил челото си със спасителното знамение. „Ей ти, - казал той – в коя страна живее Божият раб?" Онзи избоботил нещо варварско, по-скоро изкривявайки думите, отколкото произнасяйки ги и се опитвал да докара любезен поздрав.
После с протегната дясна ръка показал пътя и понасяйки се на бегом в
откритата равнина, се скрил от удивения поглед на отшелника. Не знаем дали това е било дяволско дело, за да го уплаши или пустинята, която изобилства от чудовища е породила и този звяр. И така изуменият Антоний, разсъждавайки в себе си за случилото се, продължил по-нататък. Не минало много време и видял по средата на каменист дол не голямо човече с крив нос, с рога на челото и чифт кози крака. При това зрелище Антоний като добър воин взел щита на вярата и бронята на надеждата. Още повече, че споменатото животно му подавало палмови плодове на пътя сякаш като залог за мир. Виждайки това и забавяйки ход, Антоний попитал кой е той и получил отговор: „Аз съм смъртен, един от обитателите на пустинята, които езичеството, ръководещо се от многообразни заблуждения почита под името Фавни, Сатири и Инкуби. Аз изпълнявам поръчението на събратята си. Ние те молим да се помолиш за нас на нашия общ Господ, за когото знаем, че е идвал някога за спасението на света. По цялата вселена премина слух за Него". Когато той казал това, престарелият пътник изобилно облял лицето си в сълзи, които били породени от радостта в сърцето му. Той се радвал на славата на Христа и гибелта на Сатана" ( PL XXII col. 22-23)12.
За мен това не е свидетелство за реалното съществуване на кентаври и фавни. Но това е напълно автентично свидетелство за мирогледа на блаж. Йероним. Това е свидетелство за това, че този свят мъж е можел да допусне съществуването (макар и на страниците на християнската литература) на такива персонажи от езическите митове, които освен това искат да се молят за тях на Христос.
И още това е свидетелство за това, какви неочаквани неща могат да се лучват по пътя на въцърковяването на образования човек. Йероним е бил сред най-образованите хора. Много рядко за времето си явление: Йероним е владеел три езика – латински (дори св. Григорий Богослов не е знаел латински), гръцки (блаж. Августин и преп. Ефрем Сирин не знаели гръцки) и еврейски (освен Епифаний Кипърски никой от Отците не го е знаел). Той е дишал въздуха на класическата култура и цитирал езическите гръко-римски автори не по-рядко, отколкото Писанието. Но това, което е било естествено в Рим, се е оказало странно в палестинската пустиня, където Йероним се е учил на монашество. Той полагал сурови усилия, за да принуди себе си да се съгласи с всичко, което са му говорили монасите. Обещал е да забрави прелестната красота на езическата риторика .... И не могъл да го направи. На моменти му омръзвало да е смирен – и умът му протестирал: „Светото невежество е добро само за себе си и колкото устройва църквата в светостта на живота, толкова и вреди, защото не може да се съпротивлява срещу нападащите я" (PL XXII col. 542); "Защо ме измъчват враговете ми и грухтят срещу мълчащия тези оядени свини? Та нали за тях цялата наука, още повече върха на всяка мъдрост се състои в това да се подиграват с чуждото и да доказват неверието на древните, чак до загуба на собствената им вяра. Моето правило е: да чета древните, да одобрявам някои, да усвоявам това, което е добро при тях и да не отстъпвам от вярата на вселенската църква." „А това, за което ти питаш в края на писмото, защо в своите съчинения понякога давам примери от светските науки и осквернявам чистотата на църквата с нечистотата на езичниците, - ето ти моят кратък отговор .... моля те, кажи му, че той беззъбият да не завижда на зъбите на тези, които ги имат и сам бидейки къртица да не унижава зрението на дивите кози" (PL XXII col. 669). Но понякога Йероним все пак напълно се доверявал на „простаците" и тогава приемал фолклора за църковна истина. Тази му доверчивост е оставила забележима и интересуваща ни следа в историята на западната литература, пишейки в нея за фавни и кентаври като от раздел „диви", а не „бесове".
В поразителната повест на Клифърд Саймък „Братството на талисмана" (поразителна затова, защото тя се явява един изключително рядък пример за християнска проповед в жанра на фантастиката) на Земята се възцарява войнството на сатана. То унищожавава всички древни ръкописи на Евангелието. Епископът с болка оценява положението:"- Светлината си отива, - казваше той, - отива си от цяла Европа. Чуствам, че отново се потапяме в древната тъма". Повествователят продължава: „Архиепископът понякога беше твърде приказлив, но изобщо не беше глупав. След като той тържествено заяви, че светлината си отива, значи можем да предположим, че това е точно така: светлината ще си отиде и ще плъзне древната тъма.”
Църковнослужителят не казал защо доказателството за древността на ръкописа може да задържи идването на тъмата, но сега Дункан разбрал сам: ако бъде със сигурност доказано, че човек на име Иисус действително е живял преди 2000 години и е говорил това, което ни е предадено на нас като Негови думи и е умрял така, както е според Евангелието, тогава църквата отново ще стане силна, а силната църква ще има власт да гони тъмата. Та нали преди 2000 години, тя е била велика сила, говорила е за порядъчност и състрадание, твърдо е стояла сред хаоса, давала е на хората тънка сламка надежда, за която да могата да се хванат пред лицето на привидната безнадежност". И ето Дункан (рицар-християнин) влиза в борба със силите на злото. С единственият древен евангелски ръкопис той се промъква из окупираната страна ... И в странстването му му помагат маг, гоблин, грифон ....
Гоблинът обяснява защо е решил да помогне на християнина така: „Ние не можем да ви обичаме". – Вие ни мразите, така че защо ни предлагате помощ? – Защото мразим разрушителите много по-силно, отколкото вас. Каквото и да си мисли глупавото ви човечество, разрушителите не са нашият народ. Ние сме много далече от тях. За това има няколко причини. В това нападение на разрушителите, ние страдаме заедно с хората, може би малко по-малко, защото имаме своя малка магия, която бихме споделили с човечеството, ако то поиска да ни приеме. И така, ние мразим разрушителите повече, отколкото хората и затова искаме да ви помогнем".
Такова е разположението на силите и в приказните светове на Луис. В неговта „Най-мерзка мощ" пред лицето на сатанинското зло на хората им идват неочаквани помощници: „Тогава на Земята все още живеели неутрални същества ... – Неутрални? – Разбира се, разумното съзнание или се подчинява на Бог или не. Но по отношение на нас хората, те били неутрални. – Това елдилите ли са .. ангелите? – Думата „ангел" не е еднозначна. Строго терминологично, те са сили. Но същността е в друго. Дори елдилите сега е по-лесно да разделим на лоши и добри, отколкото при Мерлин. Тогава на земята е имало твари .. как да кажем/ .... заети със своето дело. Те не помагали на човека и не му вредили.
За това се говори при Павел. А още по-рано ... всичките тези богове, феи, елфи .... общуването с тях можело да е невинно, но не безопасно. Те сякаш сортирали тези, които влизали в контакт с тях. Не нарочно, иначе просто не можели. Мерлин е благочестив и смирен, но лишен от нещо.
Той е твърде спокоен, като ограбено имение. И причината за всичко е, че знаел повече, отколкото му е нужно. Това е като с многоженството. За Авраам то не е било грях, но нали ние някак усещаме, че то някак го е лишило от нещо ...
Именно елдилите разкриват на Рансъм, че съществува заговор срещу човечеството. Нещо повече, именно те го съветват как да се бори ...".
Така е и във фантастичните светове на Толкин.
Така е и във вълшебния свят, който е създала Роулинг. Ние можем да не се съгласим с нея, но просто не бива да говорим за някого глупости: това, което може да се струва неуместно, прекалено от гледна точка на руско-книжовната християнска традиция, съвсем не е такова в очите на авторката, възпитана в традицията на английската култура. Така че няма основания да се предполага, че книгата е написана с цел да възхвалява демоничните същества.
Впрочем и руските църковни хора не винаги са слагали знак за равенство между героите на езическите митове и библейския сатана. В един спектакъл, представен за преценка пред светителя Филарет Московски (XIX в.), магьосникът възкликва: «Слава не тебе сатана!» Св. Филарет счел за нужно да махне тази реплика – на основание, че «почитащите Перун и Белбог не хвалят точно сатана.» Но това изказване на св. Филарет не било публично и било закъсняло (древноруската култура към онова време вече е била завършила своя жизнен цикъл), а пък думите на блаж. Йероним са произнесени тогава, когато тепърва са се формирали каноните на християнството – и затова са оказали сериозно влияние върху света на европейската култура.
Текстът продължава в статията: "Опасността" от вълшебните приказки - ІІ част. За Хари Потър и църковната проповед.
Така „баба Яга" някога е била богиня, отговаряща за прехода от живота към смъртта (и към новия живот). В епохата на мегалита са били разпространени изображения на „богиня с очи на сова", която след хилядолетие станала „баба Яга" от приказките: „кръглото често напомнящо колело със спици око на богинята и връзката й с големите хищни птици се обуславя от яденето на плът – саркофагия. Келтите и до ден днешен наричат това същество Old Hag (Олд Хег) от древнокелтското „енгу", съзвучно с човекоядското „Нга". Така понастоящем наричат богинята на смъртта задуралските угри. От този корен произхожда и нашата баба Яга. Нейният задължително дълъг, провиснал нос, не е нищо друго освен спомен за клюна на хищна птица; нейната склонност да си хапва „смели момци" и „красиви девици", случайно попаднали в къщичката й на кокоши крака – това е саркофагията на Майката-Земя, приемаща в себе си умрелите в превърналия се в къщичка граб и най-накрая совата, която седи на рамото на баба Яга или на края на покрива – това е свещената птица на „богинята с очи на сова" от мегалита". Някога това е било божество, отговарящо за прехода от живота към смъртта (от типа на Харон от гръцката митология) и за т.нар. „обреди на прехода" (изпитанията, инициациите, на които юношите и девойките били подлагани при прехода им към зрелостта). Но сега митът е станал просто приказка.
Същество, което е описано в приказка, е същество, което е изключено от реалния живот и реалния култ. На него не се молят и не му принасят жертви. Детето, което си играе на приказка, винаги помни, че то именно си играе, че това е „на ужким". А пък децата от тази възраст (от 11 години нагоре), за които са предназначени приказките на Роулинг, знаят това още по-добре.
Също така е важно да помним, че тази книга е писана от англичанка. Получило се е така, че в английската литература се е оформило малко по-различно отношение към фолклора, отколкото в руската книжнина. В руската литература има повече строгост. Всички герои от народните дохристиянски вярвания са били причислени без изключения към света на демоните, съзнателните и упорити Божии врагове. Английската християнска книжнина е счела, че е възможно все пак да се направи разграничение. Някои „духове на природата" останали в някакво си свое „автономно плаване". Елфите и джуджетата присъстват като „съседи по планета" – със същите проблеми като хората, без претенции за власт над хората и без изискване за поклонение към тях от страна на хората. На тях също не винаги им е ясно какво е добро и какво зло. И също като на хората им е трудно винаги да живеят в доброто, но като хората се страхуват от чистото зло.
Тази нетипична за руското православно възпитание картина на света, колкото и да е странно има светоотческа опора. В „Живота на Павел Пустинника", написан от блаж. Йероним Стридонски през 374 г. има един удивителен пасаж.
Св. Антоний Тиавидски, по вдъхновение свише, тръгва да търси този Павел, който е станал отшелник още преди Антоний в същата пустиня и явяващ се по този начин в определен смисъл по-голям в продължителността на благочестивия подвиг. „По изгрев слънце, почтенният старец решава да тръгне по неясния път. И вече било жежко пладне, когато той видял полукон-получовек, същество, което поетите наричат Хипокентавър. Виждайки го, той осенил челото си със спасителното знамение. „Ей ти, - казал той – в коя страна живее Божият раб?" Онзи избоботил нещо варварско, по-скоро изкривявайки думите, отколкото произнасяйки ги и се опитвал да докара любезен поздрав.
После с протегната дясна ръка показал пътя и понасяйки се на бегом в
откритата равнина, се скрил от удивения поглед на отшелника. Не знаем дали това е било дяволско дело, за да го уплаши или пустинята, която изобилства от чудовища е породила и този звяр. И така изуменият Антоний, разсъждавайки в себе си за случилото се, продължил по-нататък. Не минало много време и видял по средата на каменист дол не голямо човече с крив нос, с рога на челото и чифт кози крака. При това зрелище Антоний като добър воин взел щита на вярата и бронята на надеждата. Още повече, че споменатото животно му подавало палмови плодове на пътя сякаш като залог за мир. Виждайки това и забавяйки ход, Антоний попитал кой е той и получил отговор: „Аз съм смъртен, един от обитателите на пустинята, които езичеството, ръководещо се от многообразни заблуждения почита под името Фавни, Сатири и Инкуби. Аз изпълнявам поръчението на събратята си. Ние те молим да се помолиш за нас на нашия общ Господ, за когото знаем, че е идвал някога за спасението на света. По цялата вселена премина слух за Него". Когато той казал това, престарелият пътник изобилно облял лицето си в сълзи, които били породени от радостта в сърцето му. Той се радвал на славата на Христа и гибелта на Сатана" ( PL XXII col. 22-23)12.
За мен това не е свидетелство за реалното съществуване на кентаври и фавни. Но това е напълно автентично свидетелство за мирогледа на блаж. Йероним. Това е свидетелство за това, че този свят мъж е можел да допусне съществуването (макар и на страниците на християнската литература) на такива персонажи от езическите митове, които освен това искат да се молят за тях на Христос.
И още това е свидетелство за това, какви неочаквани неща могат да се лучват по пътя на въцърковяването на образования човек. Йероним е бил сред най-образованите хора. Много рядко за времето си явление: Йероним е владеел три езика – латински (дори св. Григорий Богослов не е знаел латински), гръцки (блаж. Августин и преп. Ефрем Сирин не знаели гръцки) и еврейски (освен Епифаний Кипърски никой от Отците не го е знаел). Той е дишал въздуха на класическата култура и цитирал езическите гръко-римски автори не по-рядко, отколкото Писанието. Но това, което е било естествено в Рим, се е оказало странно в палестинската пустиня, където Йероним се е учил на монашество. Той полагал сурови усилия, за да принуди себе си да се съгласи с всичко, което са му говорили монасите. Обещал е да забрави прелестната красота на езическата риторика .... И не могъл да го направи. На моменти му омръзвало да е смирен – и умът му протестирал: „Светото невежество е добро само за себе си и колкото устройва църквата в светостта на живота, толкова и вреди, защото не може да се съпротивлява срещу нападащите я" (PL XXII col. 542); "Защо ме измъчват враговете ми и грухтят срещу мълчащия тези оядени свини? Та нали за тях цялата наука, още повече върха на всяка мъдрост се състои в това да се подиграват с чуждото и да доказват неверието на древните, чак до загуба на собствената им вяра. Моето правило е: да чета древните, да одобрявам някои, да усвоявам това, което е добро при тях и да не отстъпвам от вярата на вселенската църква." „А това, за което ти питаш в края на писмото, защо в своите съчинения понякога давам примери от светските науки и осквернявам чистотата на църквата с нечистотата на езичниците, - ето ти моят кратък отговор .... моля те, кажи му, че той беззъбият да не завижда на зъбите на тези, които ги имат и сам бидейки къртица да не унижава зрението на дивите кози" (PL XXII col. 669). Но понякога Йероним все пак напълно се доверявал на „простаците" и тогава приемал фолклора за църковна истина. Тази му доверчивост е оставила забележима и интересуваща ни следа в историята на западната литература, пишейки в нея за фавни и кентаври като от раздел „диви", а не „бесове".
В поразителната повест на Клифърд Саймък „Братството на талисмана" (поразителна затова, защото тя се явява един изключително рядък пример за християнска проповед в жанра на фантастиката) на Земята се възцарява войнството на сатана. То унищожавава всички древни ръкописи на Евангелието. Епископът с болка оценява положението:"- Светлината си отива, - казваше той, - отива си от цяла Европа. Чуствам, че отново се потапяме в древната тъма". Повествователят продължава: „Архиепископът понякога беше твърде приказлив, но изобщо не беше глупав. След като той тържествено заяви, че светлината си отива, значи можем да предположим, че това е точно така: светлината ще си отиде и ще плъзне древната тъма.”
Църковнослужителят не казал защо доказателството за древността на ръкописа може да задържи идването на тъмата, но сега Дункан разбрал сам: ако бъде със сигурност доказано, че човек на име Иисус действително е живял преди 2000 години и е говорил това, което ни е предадено на нас като Негови думи и е умрял така, както е според Евангелието, тогава църквата отново ще стане силна, а силната църква ще има власт да гони тъмата. Та нали преди 2000 години, тя е била велика сила, говорила е за порядъчност и състрадание, твърдо е стояла сред хаоса, давала е на хората тънка сламка надежда, за която да могата да се хванат пред лицето на привидната безнадежност". И ето Дункан (рицар-християнин) влиза в борба със силите на злото. С единственият древен евангелски ръкопис той се промъква из окупираната страна ... И в странстването му му помагат маг, гоблин, грифон ....
Гоблинът обяснява защо е решил да помогне на християнина така: „Ние не можем да ви обичаме". – Вие ни мразите, така че защо ни предлагате помощ? – Защото мразим разрушителите много по-силно, отколкото вас. Каквото и да си мисли глупавото ви човечество, разрушителите не са нашият народ. Ние сме много далече от тях. За това има няколко причини. В това нападение на разрушителите, ние страдаме заедно с хората, може би малко по-малко, защото имаме своя малка магия, която бихме споделили с човечеството, ако то поиска да ни приеме. И така, ние мразим разрушителите повече, отколкото хората и затова искаме да ви помогнем".
Такова е разположението на силите и в приказните светове на Луис. В неговта „Най-мерзка мощ" пред лицето на сатанинското зло на хората им идват неочаквани помощници: „Тогава на Земята все още живеели неутрални същества ... – Неутрални? – Разбира се, разумното съзнание или се подчинява на Бог или не. Но по отношение на нас хората, те били неутрални. – Това елдилите ли са .. ангелите? – Думата „ангел" не е еднозначна. Строго терминологично, те са сили. Но същността е в друго. Дори елдилите сега е по-лесно да разделим на лоши и добри, отколкото при Мерлин. Тогава на земята е имало твари .. как да кажем/ .... заети със своето дело. Те не помагали на човека и не му вредили.
За това се говори при Павел. А още по-рано ... всичките тези богове, феи, елфи .... общуването с тях можело да е невинно, но не безопасно. Те сякаш сортирали тези, които влизали в контакт с тях. Не нарочно, иначе просто не можели. Мерлин е благочестив и смирен, но лишен от нещо.
Той е твърде спокоен, като ограбено имение. И причината за всичко е, че знаел повече, отколкото му е нужно. Това е като с многоженството. За Авраам то не е било грях, но нали ние някак усещаме, че то някак го е лишило от нещо ...
Именно елдилите разкриват на Рансъм, че съществува заговор срещу човечеството. Нещо повече, именно те го съветват как да се бори ...".
Така е и във фантастичните светове на Толкин.
Така е и във вълшебния свят, който е създала Роулинг. Ние можем да не се съгласим с нея, но просто не бива да говорим за някого глупости: това, което може да се струва неуместно, прекалено от гледна точка на руско-книжовната християнска традиция, съвсем не е такова в очите на авторката, възпитана в традицията на английската култура. Така че няма основания да се предполага, че книгата е написана с цел да възхвалява демоничните същества.
Впрочем и руските църковни хора не винаги са слагали знак за равенство между героите на езическите митове и библейския сатана. В един спектакъл, представен за преценка пред светителя Филарет Московски (XIX в.), магьосникът възкликва: «Слава не тебе сатана!» Св. Филарет счел за нужно да махне тази реплика – на основание, че «почитащите Перун и Белбог не хвалят точно сатана.» Но това изказване на св. Филарет не било публично и било закъсняло (древноруската култура към онова време вече е била завършила своя жизнен цикъл), а пък думите на блаж. Йероним са произнесени тогава, когато тепърва са се формирали каноните на християнството – и затова са оказали сериозно влияние върху света на европейската култура.
Текстът продължава в статията: "Опасността" от вълшебните приказки - ІІ част. За Хари Потър и църковната проповед.
Превод: Цвета Пейчинова
