Мобилно меню

Богослужението и съвременният човек

Публикувана на Четвъртък, 17 Юли 2014 Написана от Прот. Владимир Вукашинович
1 1 1 1 1 Rating 0.00 (0 Votes)

Fr Vukasinovic-2Понятието богослужение е релационно и самото то показва, че в богослужението участват два фактора, които са във взаимно отношение – Бог и човекът. Така всяко проучване на взаимното отношение между богослужението и човека във всяка епоха, а и в нашата, предполага като изходна точка специфично богословие (в световасилиевия смисъл на тази дума = триадология) и антропология.

Настоящото изложение има следните богословски предпоставки: Бог е Творец на света и човека, извор на живота и на битието за света, крайният смисъл на всичко съществуващо. Мотивиран от любов и от желанието да бъде вечно със своя възлюбен човешки род, Той не ни оставя дори когато сме отстъпили от Него, а винаги и по всякакъв начин се грижи за нас.[1] Бог – чрез начина на Своето съществуване, чрез свободното и любящо взаимно отношение на трите божествени личности Отец, Син и Дух Свети – е прототип и идеал, образец (икона) за човешкото съществуване. Човекът е призван да осъществи такъв начин на съществуване (подобие) в Църквата, която е светодуховно конституирания Богочовек Иисус Христос, богослужебно свето колективно Тяло, чиято Глава е Той, и по този начин да осъществи своето най-дълбоко и изначално предназначение или както казва преп. Максим Изповедник: „В Църквата винаги присъства невидимата благодат на Светия Дух – особено по време на свещеното събрание, което променя и преобразява всеки от присъстващите, и истински го претворява за по-пълно богоподобие съобразно самия него”.[2] Следователно богослужението не е нещо акцидентално, нещо външно, нещо, което е една от поредицата възможности за човешкото битие, а напротив. Богослужението е единствената възможност и единственият реален шанс, предложен на човека във всяко време и като такова то го избавя или лекува – чрез единственото лекарство против човешките злини[3] (св. Николай Кавасила) или с лекарството за безсмъртие[4] (св. Игнатий Антиохийски) от всичко погрешно, лъжливо и незначително.

Архетипи на православното съзнание

Публикувана на Понеделник, 14 Юли 2014 Написана от Игумен Вениамин (Новик)
1 1 1 1 1 Rating 0.00 (0 Votes)

Igumen Veniamin_NovikНие питаме не за това, в което вярва човек, а от какъв дух е

Г. П. Федотов (1886-1951)

1. Типология на аномалиите на религиозното съзнание

За да поясни ролята на догматиката в религиозния живот К. С. Луис използва следния образ. Той я сравнява с географска или морска карта, с помощта на чиято лаконична и суховата схема можем да преодолеем пълните с жизнени енергии стихии и бури на битието и да достигнем до желания и спасителен бряг, което без карта би било почти невъзможно.

Ние можем да предложим следното развитие на този образ: всички религии и конфесии имат свои собствени карти-схеми (догматични системи с различна сложност на развитието). Но много от тях, вместо да помнят, че само на единия Бог е известно, кой от тръгналите на рискованото пътешествие ще стигне до другия бряг и кой не, вместо съчувствено да се отнасят един към друг, помнейки, че и най-добрата карта все още не е достатъчна за достигането до спасителния бряг, са започнали да се хвалят със своите карти, смятайки ги за най-добрите.

Някои не спрели дотук, но започнали да украсяват допълнително своите карти, за да покажат още по-неоспоримо тяхното предимство пред останалите. Те дотолкова украсили картите си и съставили такива прекрасни песнопения, че загубили и желание да тръгват на път, на опасно плаване, а прекарвали времето си в съзерцание на самата карта, благочестиво обикаляйки около нея, сякаш вече виждали спасителния бряг и се намирали на него (наричайки това „обòжение”). Започнали да презират дори и самия бряг, на който все още се намирали, решавайки, че съвсем не трябва да се занимават с неговото благоустройство, а докато чакат, можели да благоустрояват само собствените си домове, като периодично излизали и поглеждали какво става навън.

Византийският църковен обряд

Публикувана на Четвъртък, 10 Юли 2014 Написана от Архим. Робърт Тафт
1 1 1 1 1 Rating 0.00 (0 Votes)

Fr Robert_TaftУвод

Преди почти четиридесет години и около десетилетие преди обнародването от Втория Ватикански събор на Конституцията за светата литургия, тази Велика харта на съвременното римокатолическо богослужение, издателството на Collegeville „Liturgical Press” публикува Кратка история на богослужението на покойния професор от Бонския университет Теодор Клаузер (1894-1984). В духа на своето време, непосредствено преди Втория Ватикански събор, заглавието на малкия по обем труд на проф. Клаузер изигра своята отрицателна роля. Есето на Клаузер бе посветено не на богослужението въобще, а преди всичко на западното богослужение, при това не върху западното богослужение като цяло, а само върху западното римокатолическо богослужение. Справедливостта обаче ни кара да отбележим, че Клаузер не е виновен за избора на заглавието на своята работа. Излязлата в 1953 г. негова малка книжка, всъщност е приложение към неговата монография, публикувана в 1943 г. в Германия и носеща много по-точното заглавие Кратка история на западното богослужение. Огромният успех на книгата на Т. Клаузер, която претърпява минимум пет немски и три английски издания (1969, 1973 и 1979 г.), убедително доказва необходимостта от подобен труд, запълващ значителна и реално съществуваща празнина.

За съжаление, източните литургисти досега не са били в състояние да съставят подобен исторически обзор на най-важната и проучена източна литургична традиция – византийската. Независимо че в последните години се появиха редица изключително ценни изследвания върху византийското литургическо богословие (или мистагогия)[1] и макар да разполагаме с удивително богатство от изследвания върху византийската архитектура и иконография, включително върху храмовата украса,[2] ние имаме твърде малко материал, даващ цялостна историческа картина на еволюцията на това, което о. Александър Шмеман нарече „византийски синтез”.[3] Самият о. Шмеман прави опит за подробен исторически обзор в своето популярно Въведение в литургическото богословие. Днес разполагаме и с още по-съвременни очерци, посветени на тази тема.[4]

Благодатните завети на преп. Сергий към руското богословско мислене

Публикувана на Понеделник, 07 Юли 2014 Написана от Прот. Сергей Булгаков
1 1 1 1 1 Rating 0.00 (0 Votes)

Fr Sergij_BulgakovЖивотът на Църквата бива движен от диханието на пребъдващия в нея Дух Свети и познание за този живот в най-висока степен притежават онези, които очистват себе си в подвига и така се изпълват с този Дух. Светостта е основа на истинското богомъдрие и богомислие. В живота на светците се разкриват съкровищата на богознанието, оттук трябва да черпи вдъхновението си и разсъдъчното богословие, стремящо се чрез разума да постигне богооткровените истини, подлагайки на изучаване техните многообразни ликове. Тъй като богословието – като учебно дело – по своята природа е схоластика, но същинска, добра схоластика, то знае, че над него и по-високо от него е не школското, а духовното Богознание на светостта. И нашето православно богословско мислене, както и работата на нашия институт, се извършват под ръководството на угодниците боговидци и измежду тях най-близък за нас е великият Игумен на руската земя, Радонежкият и на цяла Русия, а днес и Парижки и на други страни, преп. Сергий. Всички вече признават у нас, че преп. Сергий е бил и продължава да бъде възпитател, пастир и духовен водач на руския народ. За нас обаче е нужно да го опознаем и като благодатен ръководител на руското богословие. Богопознанието си той е получил не от книгите, а от собствения си живот. Не с думи, а с житейските си дела той мълчаливо ни поучава в пътищата на Богопознанието. Защото мълчанието е речта на бъдещия век, а днес е словото на онези, които още тук вече са встъпили в него. На мълчаливото, съкровено слово му предстои да се облече в думи, да бъде преведено на човешки език за нас, схоластиците и умниците от този век, за да черпим в богословието си от извора на Богопознанието. Чудесно, заради молитвите на преп. Сергий, бе изведен той от земите на чистите и свежи извори, та в глината на нашите умове и сърца и сега да прокарва реките на богословието. В умните небеса преподобният Сергий очерта своя знак и над главите ни сияе неговото съзвездие. И благодатното, благочестиво почитание е онзи данък, който ние плащаме днес, за да се взираме в него.

Каноническа територия – вектори на развитието на църковно-каноническата категория

Публикувана на Петък, 04 Юли 2014 Написана от Архим. Кирил (Говорун)
1 1 1 1 1 Rating 0.00 (0 Votes)

Archim Kiril_GovorunТериториалният суверенитет на националните държави, възникнали в Европа в 19 в., стана модел за поместните православни църкви в развитието на техния собствен суверенитет, който бе обозначен с термините автокефалия и каноническа територия. Терминът каноническа територия е сравнително нов, но не обозначава ново явление. Още по време на процеса на съединяването с Римската империя Църквата е възприела някои граждански понятия и механизми, свързани с политическата териториалност.

Понятието за граница е съществен техен компонент. Pax Romana, в чийто условия християнството възниква и развива своите форми и базови структури, не предвижда за себе си никакви географски ограничения. Конституиращ елемент на римското имперско самосъзнание е, че Imperium Romanum е единствената империя в света – две империи не може да има. И тази империя е призвана да покори целия Orbis terrarium (οἰκουμένη). Ако е имало части от света, които все още да не са били под контрола на Рим, то това е било временно явление. Рано или късно всичко е трябвало да мине под римска власт. Римският свят няма граници. Той има погранични територии (σύνορα), но не и предели (ὅρια).

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...

Не се учудвай, че падаш всеки ден; не се отказвай, но смело се изправяй. И бъди уверен, че ангелът, който те пази, ще възнагради търпението ти.

Св. Йоан Лествичник