Установяването на празника Пасха в ранната Църква
Достигналата до нас светоотеческа литература е огромна и е почти невъзможно да се обхване целият светоотечески корпус писания, с който днес разполагаме. В този огромен обем писмено наследство трябва да отбележим, че почти липсват календарни разсъждения, засягащи срокове или дати. Всъщност, единствено църковните историци са тези, които се занимават с подобни въпроси и това е обяснимо. За историка времето е категория на познанието. В съчиненията на историците то обикновено фигурира като инструмент на анализа, тъй като само така може да бъде реконструирано миналото, а времето е фон, на който се проявяват събитията. Макар и рядко, самото време също е обект на самостоятелно изучаване. В схемата на това уточнение, църковните историци правят своите времеви интерпретации и най-вече във връзка с възникналите през 2 век спорове относно празнуването на Пасха. Това, от своя страна, идва да покаже, че през 2 век празнуването на християнската Пасха се е утвърдило повсеместно в Църквата, при това дотолкова, че вече определени подробности от самото празнуване стават предмет на оживени спорове и дискусии. И това е съвсем разбираемо, като се отчита фактът, че Пасха е празник, който християните наследяват от юдеите и в който Христос влага нов смисъл и начало. Раннохристиянските автори виждат в еврейската Пасха предобраз на християнската. Страданията, смъртта и Възкресението на Христос са осъществяването, завършекът на еврейската Пасха.[1]
Цялата статия: Установяването на празника Пасха в ранната Църква
Христос и преображението на времето (есхатология на настоящето)
Символът на вярата на първите християни е бил кратък, наситен със съдържание и несложен. Самото му звучене е било нещо подобно на внезапно бликнала светлина. Апостол Павел предава тази вяра така: „Защото, ако с устата си изповядваш Господа Иисуса, и със сърцето си повярваш, че Бог Го възкреси от мъртвите, ще се спасиш” (1 Кор. 10:9).
Това изповедание може лесно да бъде сведено до неговото ядро: Иисус е Господ. Някога това кредо е притежавало грамадна, така да се каже взривяваща енергия, която се изразявала поколения наред в небивало изливане на Духа. Силата, заложена в името на Иисус, се уталожвала в нови и нови обръщания, обличала се в молитви, изпълвала виденията на молещите се, събирала събори, отсичала догмати. Разпростирала облаци от свидетели, едни изпращала да проповядват Евангелието до самия край на земята, а други – да се скитат по земните пещери и клисури, водела ги в пустинята, отлагала се в пророчества, в каноните на катакомбните литургии…
Цялата статия: Христос и преображението на времето (есхатология на настоящето)
Дванадесетият час
В душата на всеки от нас има мъчителни и неунищожими навявания. Мисълта за Русия. Не отстрани, не като историци, не с хладния разум знаехме ние, че Русия погива – всеки от своя личен опит чувстваше тази гибел. В паметта на някои от нас се врязаха фигурите на тифозни тела на някоя гара, чакащи погребение, на други – гладните деца, обречени на смърт, трети виждаха момента на гибелта на Русия в разстрелите на свои близки, съпреживявайки ужаса им в подземията на „ЧК”.[1] Любовта ни към родината бе обагрена от мъчително чувство на тъга. Тази любов беше безнадеждна. Усещане за гибел – в собствен смисъл. Собствено, ние всички загивахме, заедно с Русия, и у почти всеки от нас остава паметта за онзи ден, когато, както изглеждаше, ще дойде пределът, че повече не трябва да се търпи, че около нас се е възцарила вечна нощ и няма никаква надежда.
За тези девет години бяха издигнати безброй гробове. Гробовете на онези, които умираха в глухата нощ без да могат да повярват, че ще има изгрев. И ни се струваше, че в тези гробове лежат не само нашите близки и любими, но и самата Русия лежи в тях.
В търсене на Христовия път (Из детството и младостта на молдавския старец архим. Паисий Величковски)
Руското манастирско старчество до Революцията е слабо познато и недооценено от руското общество. В последните пък години, благодарение на редица самозванци, лъжливо наричащи се „старци”, това понятие съвсем се замъгли, стана неразбираемо и противоречиво. Върху него се посипаха толкова лъжи и кал, че мнозина започнаха да употребяват самата дума старчество смутено и неловко, а други дори с презрение и отвращение, като нещо нечистоплътно.
Това забравяне на понятието за старчество впрочем не е учудващо – запознатият с подвижническата литература знае колко е трудно за неопитния да различи мнимия от истинския старец. Точното отсъждане изисква внимателен и близък поглед над манастирския живот, добро познаване на светоотеческата подвижническа литература, на историята на старчеството, на живота и дейността на истинските му представители.
Ереста като разрушаване на единството
Човешкият неуспех и грехът не изчезват от Църквата, но и не нанасят вреда на нейната истина. Напротив, истината на Църквата е в приемането на греха на човека и в преобразяването на този грях в нов живот – на общението и единството.
Човек може да се отдели от Църквата само по силата на своята свободна воля – ако отхвърли истината на Църквата или поиска да я подчини на мерките на своето индивидуалистично битие.[1] Грехът унищожава църковната истина само когато човек се опитва да я подменя със свое антропоцентрично разбиране за света, когато на мястото на дара и на Откровението поставя собствено определение и преживяване на истината. Църквата е нарекла тази претенция с думата ерес, която означава избор на определен начин за тълкуване и реализиране на събитието на спасението, различен от този, чрез който се разкрива църковната истина.
Който следва Христа в самота и плач, е по-велик от оня, който слави Христа в събранието.