Мобилно меню

4.9 1 1 1 1 1 Rating 4.90 (80 Votes)
1_39.jpgКакво точно продължаваме да празнуваме на Рождество Христово в съвременните общества по „западен модел”?
 
Вероятно онова, за което говори и названието му: Раждането на Христос, независимо от това, какво си мисли всеки от нас за него. Може би е Бог, който е станал човек. Или само основател на още една религия. Или просто харизматичен моралист, забележителен философ, романтичен социален реформатор. Всички считаме за очевидна особената роля на Христос в човешката история и следваме навика да празнуваме раждането му.

На какво може да се опре съвременният човек относно първото предположение – че Христос е Бог, станал човек? С какви логически основания, плод на споделен опит, разполага той? Как е възможно Христос, една исторически локализирана човешка личност, която носи екзистенциалните ограничения на човешката природа, да бъде самото Първопричинно Начало на съществуващото, Богът – създател на вселената?

В рамките на днешния западен начин на живот изглежда, че не съществува език, на който може да се изследва и да се отговори на един такъв въпрос. Някога хората се борели преди всичко да дешифрират загадката на битието на съществуващото, както днес се борят да научат тайните на материята, за да я използват. Всяка борба ражда по необходимост и съответния на намерението език. Един е езикът за изследване на екзистенциалния факт, друг е езикът за ефективността на утилитарното.

Днес, представителите на институционализираното в „господстваща религия” църковно събитие ни говорят за въчовечаването на Бога не с езика на битката, която осветлява загадката на битието, а с господстващия език на практическата ефективност. Говорят ни „да се обичаме един другиго”, което каза Христос, разбирайки тези думи като утилитарна моралистична рецепта – която би могла да бъде казана и от Махатма Ганди.

Говорят ни за „мира”, благовестен от Христос, като за прекрасен комфорт на примитивното ни благосъстояние. Най-вече ни говорят с изобилие от стандартни очевидности, думи и изрази, които действат единствено като религиозно клише, без да имат ни най-малка стойност на емпирична непосредственост, каквито са и всички аксиоматични принципи на идеологии и догматични a priori.

Заливат ни проповеди, религиозни брошури, радиочестоти, които продават религия за психологическа употреба. А основният, жизненоважен проблем остава без отговор: Как непознатият, недостъпен, „отвъд всичко” Бог, неизразимият, неописуемият, невидимият, недостъпният, може да се отъждестви с човешкото новородено в яслата на безсловесните животни? Какво предложение за тълкувание на екзистенциалния факт може да осветли този абсурд? Да прибегнем към улеснението на „свръхестествената” алогичност, тоест към магичните обяснения тип абра-катабра? С позоваването на „свръхестественото” човек е развенчал много религиозни митове. Никога словото на църковния опит не е прибягвало до формата на „свръхестественото” и именно това има предвид Достоевски, като обяви „чудото, тайната и властта” за трите всесилни сили на злото, които поробват човека.

Предложение за опитно обяснение на „смисъла” на Рождество Христово излага с прозорлива яснота Исаак Сириец, като написаното от него остава крайно актуално вече 13 века. Разбери мъдростта на смирението, казва великият Исаак, и това е единственото опитно уверение, което може да получи човекът на екзистенциалната свобода от своята природа. Ако стигнеш до това опитно уверение, ще бъдеш убеден, че смирението е „одежда на Божеството. Самото въчовечено Слово се облече в него и ни говори чрез него в нашето тяло”.

В борбата за тълкувателно осветляване на екзистенциалната загадка, най-важен е проблемът за свободата. Не на свободата като възможност за избор, както днес инфантилно я разбираме, но на свободата от ограниченията, наложени на нашето битие от потребностите на природата ни: подчиняването на времето, на пространството, на разложението, на смъртта. И първото, което има значение е, дали свободата от природата може да се съдържа в екзистенциалното събитие.

Предложението за тълкувание на църковния опит вижда в Рождество Христово осезаема (исторически въплътена) свобода на битието на Бога от всяка принуда на определението, която да предполага Божествената природа или същност. Той е Бог, но в същото време е и екзистенциално свободен от своята Божественост, свободен да съществува „кенотично” и като човек – във въплъщението му се усеща триумфът на екзистенциалната свобода на личността от нейната природа. По същия начин, възкресението на Христос от мъртвите разкрива осезаемата му свобода от екзистенциалните ограничения на човешката природа, която той прие.

Смислите на крайната относителност, бидейки в плена на пределите на нашия свят, са и предели на нашия език. Затова лесно се плъзгаме към идеологемите. Исаак Сириец съзнава това и то с болезнена яснота, затова неговата интерпретация на Рождество Христово избягва капана на смислите. Той призовава към непосредствено емпирично усещане на тълкуванието, към практическо изучаване на начина на съществуване, който освобождава от изискванията на природата. И този начин е именно „кеносисът”, смирено-мъдрието.

„Откровението”, което носи църковният опит се съдържа всичко на всичко в три думи: „Отец”, „Син”, „Дух”. Те разкриват Причинното Начало на битието като свобода от онтологичната индивидуалност, естествено или същностно предопределена. И свободата от индивидоцентризма не означава отрицание на осъзнатата другост, но нейно осъществяване чрез екзистенциалната динамика на връзката, на себенадмогването, на любовта. Любовта не е нравствена категория, но начинът, по който съществува Божеството, начинът за свобода.

Името „Отец” не препраща към отделеното „аз”, но към връзката със „Сина” и с „Духа” – същото се отнася и за другите две имена. И този начин на живот като свобода бе разкрит от младенеца във Витлеем, който носеше смирена плът, тоест осезаемата „одежда на Божеството”.

„Освен отчайващото изобилие на проповядваното религиозно без-смислие, съществува и безценният дар на живота” (Исаак Сириец).

Превод: Златина Иванова

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/38hy 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Това е удивителен духовен закон: започваш да даваш това, от което сам се нуждаеш, и веднага получаваш същото двойно и тройно.

 

    Игумен Нектарий (Морозов)

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.