5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (67 Votes)
Преди време чух изповедта на една рускиня – известна руска писателка. Тя беше леко объркана. Казах ѝ: „Умът ти е като пеперуда, която лети насам-натам, без да намира покой; това постоянно ще те безпокои”. Тя отговори: „Един възрастен свещеник в Русия ми каза същото нещо и докато слушаше изповедта ми, ме чукна по главата със своя кръст и каза: „Глупава жено, влез в себе си и ще намериш покой!”. Когато чух това, се възхитих на хубавия израз на стария свещеник, защото наистина, ако не намерим сърцето, умът ни винаги ще бъде разсеян и никога няма да намерим покой: винаги ще се безпокоим от едно или друго нещо, като се засягаме и мислим, че хората не ни харесват или са против нас и т. н.

В отговор на въпроса „Какво е човекът?”. Старият Завет дава различни определения. Човекът се определя като „дълбоко сърце” (Пс. 64:6). Също така четем, че „сърцето на човека търси духовно и божествено усещане” (νοερά και θεία αίσθησις) (Притч. 15:14).[1] С други думи, в копнежа си за истината човек постоянно търси това „духовно и божествено чувство”, защото само тогава той може да усети промените, извършени от Божията десница. Без това съзнание за дълбокото сърце, без това божествено и духовно усещане за Бога в самия себе си, човек не може да намери утеха, а без утеха той не може да изпълни своето назначение. Всички имаме нужда от радост, мир и утеха, за да изпълним Божието дело по богоугоден начин.

В едно от посланията на св. апостол Павел откриваме следното място: „Благословен да бъде Бог и Отец на Господа нашего Иисуса Христа, Отец на милосърдието и Бог на всяка утеха, Който ни утешава при всяка наша скръб, та и ние да можем да утешаваме намиращите се във всяка скръб с оная утеха, с която Бог утешава сами нас! Защото, както изобилват в нас Христовите страдания, тъй изобилва и нашата утеха чрез Христа. Скърбим ли ние, скърбим за ваша утеха и спасение, което става, като претърпявате същите страдания, каквито и ние търпим” (2 Кор. 1:3-6).

В това чудесно място думите „утеха” и „утешение” се срещат много пъти, и с право, защото без утеха и утешение, без мир и радост, които идват от Божията благодат, ние не бихме могли да вършим нашето дело – винаги ще обсъждаме другите, ще ги критикуваме, ще се оплакваме от едно или друго, защо лещата не е добре сварена, защо хорът не пее по-добре, защо това е черно, а не бяло, и т. н. Но ако непрестанно внимаваме над сърцето си и се опитваме да открием това „духовно и божествено усещане” за Бога в нас, тогава няма да имаме никакво време за подобни неща, и дори нещо повече: всички отрицателни страни на живота ни ще бъдат преодолени от положителната духовната дейност.

В един от текстове в Добротолюбието св. Григорий Паламà казва, че тези, които се занимават със сърцето си, нямат време да говорят с никого –дори с тези, които са най-близо до тях. Тази сдържаност обаче не се дължи на презрение или гордост, а по-скоро се появява по простата причина, че те не могат да изоставят своето важно вътрешно дело. В известен смисъл те са „безумни” за него, защото са осъзнали, че човешкият живот може да намери своето осъществяване само в тази дейност. Ето защо ние трябва да „влезем в себе си”, а останало ще ни се придаде.

Това „влизане в себе си и намиране на покой” въплъщава цялото богословие и традиция на исихазма. Всеки християнин – независимо дали е монах или не – най-малко трябва да желае да се приближи до тази традиция. Типикът на нашия манастир се основава върху исихастката традиция. Отец Софроний ни дава два основни елемента на исихастката традиция, именно божествената Литургия и Иисусовата молитва. И двата елемента ни помагат много в осъществяването на пътя на молитвата, по който ни се открива „дълбокото сърце”.

Според св. Григорий Паламà разсейването на ума в сътворен, видим свят и в страстите е изобретение на демоните и безумие на езичниците. Св. Йоан Лествичник казва, че истинският исихаст безмилостно се опитва да затвори невеществения ум във вещественото тяло, като трябва да подчертаем, че човешкото тяло не е зло само по себе, нито пък е достойно за презрение – то е било сътворено да бъде храм на Бога. Но ние трябва да полагаме усилия да победим плътското мъдруване, което толкова силно властва над тялото, и по този начин да се подготвим за посещението на Бога. Йов попитал Бога: „Какво е човек, та толкова го цениш и обръщаш върху него вниманието Си” (Иов. 7:17). С други думи, „Какво е човек, че да Го правиш Своя цел?”. А при освещаването на Божия Храм, Соломон принесъл изпълнена с вдъхновение молитва, която Бог приел с отговора: „Ще положа Моето име върху този Храм и Моите очи ще бъдат там” (Срв. 3 Цар. 8:29), и „Ще ходя между народа на Израиля и ще бъда техен Бог, а те ще бъдат Мой народ” (Срв. Иер. 32:38). Тези два цитата ясно показват желанието на Господа, според което ние трябва да съблечем плътския ум, за да може Бог да ни посети и да устреми ума Си към нашето сърце. Но както знаем, не е лесно да затвориш ума си, за да може той да намери своето място в сърцето. Нещо повече, той не може да направи това, ако не го води Духът на Самия Бог.

Когато цялото наше същество се събере там, където е насочено Божието внимание, т. е. когато стоим с ума в сърцето в Божието присъствие, тогава нашето дълбоко сърце „излиза на повърхността”. Св. Григорий Паламà казва, че процесът на това вътрешно „събиране” на човека е съпроводено от болка, която поражда топлина в нашето сърце. Наистина умът трябва да извърши това слизане в сърцето, за да бъде кръстен в неговата пещ. Това е кръщението с огън, което Господ е обещал: умът слиза в сърцето, за да бъде кръстен в неговия огън и да бъде очистен като в пещ, за да възстанови правилното си функциониране. Тогава човек възвръща своята способност да владее цялата си природа, цялото си същество и да го насочи към Бога.

Св. Григорий Паламà казва, че ние следваме едно трояко движение – първото движение се появява поради изначалното падение, когато умът се разсейва във видимия свят и се прилепва към него, като по този начин вкусва от дървото за познаване на добро и зло. Второто движение се състои във връщането на ума от външния свят вътре в сърцето, което е средоточие на нашата личност, както отец Софроний толкова често подчертаваше. Щом умът се съедини със сърцето чрез Божията благодат – когато човек си върне притежанието на цялата си природа, укрепен от тази благодат – тогава се извършва третото движение: човек насочва цялото си същество към Бога, своя Изкупител, Който по чудесен начин е възсъединил всички сили на човешката душа.[2]

Цел на всички наши трудове като християни е това възстановяване на сърцето. Сърцето трябва да изплува от дебелия пласт нечистота на страстите, за да може умът отново да го потърси. Каквото и да е нашето дело на послушание в Църквата, каквито и трудове да предприемаме в Църквата, всичко трябва да спомага за намирането на сърцето. По отношение на Божието слово трябва да държим в ума си няколко думи, вдъхновени от Светия Дух, за да може в нас да се запали искрата, и тогава ще започнем да разбираме скритото им значение, и това също така ще отведе ума към сърцето. Но царският път към дълбокото сърце е пътят на послушанието. Най-голямата полза, която извличаме от послушанието, е кръстното разпъване на ума, чрез което преставаме да се уповаваме на нашия греховен начин на мислене, а възлагаме цялото си упование в словото на Бога и Неговите заповеди. Ако успеем в това, ще започнем да чувстваме мъдростта и силата на Този, Който възкресява дори мъртвите за живот.

Между другото бих искал да подчертая факта, че преданието може да бъде пренесено вярно единствено чрез послушанието. В това отношение дисциплината е печално безсилна. Дисциплината и самодисциплината принадлежат на падналата човешка природа и всичко родено от плътта остава плът и с нищо не ни помага, докато ние се стремим да се родим от Духа (срв. Иоан 3:5) чрез вярата, родена от истинското послушание. Дисциплината не успява да разкрие сърцето, макар тя да е полезна за организирането на практическия живот в света. Именно послушанието е необходимо за организирането на духовния живот съгласно Божията воля, за да може целият ни живот да бъде една божествена Литургия. Без значение колко мъдри или силни може да бъдем – без послушанието ще останем безпомощни за самите нас и още повече за нашите ближни. Силните могат да имат надмощие в стремежа си към дисциплина, но слабите ще погинат и няма да има никаква реална победа. Но ако възложим нашето доверие на послушанието, тогава ще царува смирението и дори тези, които са слаби, ще се присъединят към Тялото и ще действат правилно в съгласие с божествената цел. Чрез послушанието всеки един намира своето място в Тялото. И всеки, който поставя на първо място послушанието, чрез което разпъва на кръст своя ум, ще успее да намери своето сърце. Той може да не е най-ценният сред съсъдите, но ще бъде изпълнен. Макар че не всички можем да бъдем истински исихасти, все пак можем да живеем в послушание и да открием подходящо място в Тялото, което е Църквата, и да бъдем здраво и стройно свързани с Главата на това Тяло, Която е Христос.

Изпитването на срам, особено по време на изповед, е още един начин за намирането на сърцето. Колко често при изповядването на нашите грехове с известно чувство срам, той се преобразява в лъчезарна и мирна свобода! Тогава умът става лек и свободен, а молитвата тече красиво и естествено; сърцето изпитва един особен вид чувствителност, която не може да се придобие дори с часове наред плач в скришната ни стая – и това ни се дарява за краткия миг на изповедта. Христос, Който е Глава на Тялото, претърпял позорния Кръст (срв. Евр. 12:2). Затова, когато ние понасяме дори малък срам заради Него, Той ни прави сродни на Своя Дух и ни посещава със Своята благодат – посещение, което разширява сърцето. „Разширете се и вие”, казва св. ап. Павел (2 Кор. 6:13).

Колко много се нуждаем от това разширяване на сърцето, което е плод на Кръста и Възкресението на Христос! Ние трябва да се свържем със страдащия Глава, за да бъдем приети в тайната на Неговия Кръст и да получим четворно разширяване, за което пише св. апостол Павел в своето Послание до ефесяни: ширината и дължината, дълбочината и височината на Христовата тайна (срв. Еф. 3:18). Една от причините, поради която се дава голяма благодат в срещи като тази днес, е, че ние сме Тяло Христово. Като Глава Христос невидимо присъства с нас и Неговото присъствие винаги носи благодат. Съдържанието на това, което всъщност казваме, е от второстепенно значение.

Нека обобщя: срамът, който изпитваме в покаянието и изповедта, е един от пътищата, който води към пътя на Христос, защото той издига сърцето на повърхността, където може да го намерим. Тялото на Христос било позорно издигнато на Кръста и станало обиталище на пълнотата на Божеството, лъч на божественото сияние. Затова, когато изпитваме дори малък срам заради Него, Той ни разпознава като Свои събратя, като сродни на Духа, и ни предава Своето истинско сияние, като получаваме утешение от Неговия Дух, най-големия Утешител.

В очите на православните християни болката е нещо скъпоценно и ние много високо я ценим, защото без нея просто сме чужди на Главата на Тялото – Христос, Който не престава да страда за Своите. Освен това сърце, което не изпитва болка, остава студено, „погребано” в гърдите. Когато за първи път като расофорен монах отидох на Света Гора, посетих манастира Филотеу и там срещнах лъчезарен млад монах, който каза: „Ние сме най-щастливи, когато изпитваме болка в сърцето”. Наистина болката в сърцето ни поставя на Христовия път и чрез нея Господ пречиства нашето сърце. Отец Софроний казваше, че ние сме чужди на светата Литургия, ако ходим на църква без никаква болка в сърцето. Православните християни постоянно се стремят да прегърнат духовната болка чрез личното си подвижническо усилие и по-конкретно чрез смирението на правилното пристъпване към тайнството Покаяние. Но в много случаи дори подобни усилия не ни позволяват да намерим дълбокото сърце. Тогава, за да ни помогне, Бог може да допусне болест или евентуално клеветене и преследване, както виждаме в житията на светците. Такива изпитания ни позволяват да намерим дълбокото сърце и по този начин чрез болката и страданията непрестанно да поддържаме топлината в него.

Внимателният прочит на книгите на отец Софроний ни разкрива, че той разглежда исихазма – безмилостното усилие да „влезеш в себе си и да намериш покой” – като задължителна основа за правилното пристъпване към божествената Литургия. Освен това той го разглежда и като необходимо условие за духовното наставничество, защото, ако духовният отец не се труди в сърцето си, тогава той не може да бъде проводник на възраждащата благодат, която дарява ново раждане на неговите чеда. Тези хора се обръщат към нас с „отче”, но дали наистина ние сме отци? Дали нашето слово обновява хората и им дава ново духовно раждане? Ако това е така, тогава хората с право ни наричат „отец”. Ако това не е така, тогава ние не оправдаваме това име. Накрая, исихазмът отключва и по-дълбокото значение на Писанията. Всички свещени слова, които се съдържат в Писанието, произлизат от върха на обърната Божия пирамида,[3] и ако ние се спуснем до този връх, където пребивава Христос, тогава ставаме сродни с тях. Нека обобщя: докато не разпънем нашия ум чрез евангелските заповеди и не слезем в сърцето, ние няма да можем да участваме правилно в светата Евхаристия, няма да можем да помагаме на другите хора, които идват при нас, и да разберем пълното значение на Божието слово. Накратко, целта на нашия живот остава неизпълнена.

Бих искал да ви прочета един откъс от писмото на св. Григорий Паламà до монахиня Ксения, в което той обобщава исихасткия път. (Трябва да призная, че ако преди това отец Софроний не беше доразвил този откъс и не ни беше поставил в неговата перспектива, никога нямаше да видя по-дълбоко му значение. Често ставаше така, че отец Софроний влагаше някаква идея в нашия ум по един или друг начин, а по-късно, когато попадахме на нещо подобно, възкликвахме: „Ах, този текст изразява това, което научихме и получихме от нашия старец!”) За нас този текст от св. Григорий Паламà е много важен, защото включва цялата теория на отец Софроний за ипостаста, за персоната. Поразително е колко много места в книгите на нашия старец отразяват този текст:

Когато се ден развидели и зорница изгрее в сърцата ни (2 Петр. 1:19), тогава истинският човек – умът – отива по своите истински дела (виж Пс. 103:23) [истинският човек е този, който върши истинското дело на покаянието не на психологическо, а по-скоро на онтологично равнище, както отец Софроний ни обясни], като в светлина се изкачва по пътя, който води до вечните планини [и се разширява четворно]. В тази светлина той по чудесен начин изследва неземните неща, като или все още остава съединен с вещественото, с което първоначално е бил свързан, или пък е отделен от него – в зависимост от равнището, което е постигнал. Защото той не се възкачва на крилата на въображението на мисълта, тъй като мисълта винаги блуждае сякаш е сляпа, без да притежава точно и сигурно разбиране на сетивните неща, които не се явяват веднага пред нея, както и на надсветовните духовни реалности. По-точно той се възкачва в самата истина, възкресен от неизречената сила на Духа, а чрез духовно и неизречено възприятие слуша много свещени слова, които човек не може да изговори (Виж 2 Кор. 12:4) и вижда невидими неща. Той бива напълно грабнат в това чудо дори когато вече не е там и се състезава с неуморния ангелски хор, като реално се е превърнал в друг Божий ангел на земята. Чрез себе си той приближава всяка земна твар по-близо до Бога, защото вече и самият той участва във всички неща и дори в Този, Който превъзхожда всичко, в степента, в която вярно отобразява божествения образ.”[4]

Този откъс ми напомня главата за виждането на нетварната светлина в книгата на отец Софроний „Ще видим Бога както си е”. Той казва, че виждането на нетварната светлина става причина да разцъфти прекрасното цвете, чието име е ипостас, или персона. Когато човек е просветлен и се разшири четворно, той привежда цялото творение към Бога. В това се състои цялата теория за персоналността, чрез която отец Софроний искаше така пламенно да ни помогне. Той описва осъществяването на Божия образ и подобие в човека и пътя, който води към него, т. е. исихазма. Голямото желание на стареца беше да ни направи способни да слезем в дълбокото ни сърце и когато това стане, да държим ума си разпнат и сърцето си обрязано чрез безумството на Христовия Кръст и огъня на сърдечното покаяние, за да можем да получим Христовата утеха. Той постоянно се опитваше да ни помогне, като ни съветваше и увещаваше, утешаваше и поучаваше, за да вървим с радост по нашия път. Той добре знаеше, че ако не вкусим от Божествената утеха, ние няма да можем да изпълним задължения си и да водим многобройните битки, за които сме призвани.

Отец Софроний говореше за страданието и утехата и в писмото си до отец Борис и матушка Наталия Старк, написано през 1954 г. по повод празника Възнесение Господне. (Семейство Старк се бяха завърнали в Русия през 1952 г. и понасяха горчивата реалност на политическата ситуация по това време.)

„Да, това е: Възнесението. Възхождането на Планината на аскетическото изпитание [на Голгота]; трудно, но решаващо и задължително за разширяването на вашето познание и за да придобиете това вътрешно, нравствено, или по-скоро духовно състояние, което дава право на човека да общува с обременените и скърбящите. Колко странно нещо са утешителните думи в устата на този, който сам не е изпитал болка, който никога не се борил до изпотяване, да не говорим за борба до кръв. А колко велико нещо са богатството и силата на неговото слово, когато той има подобен опит! Свещеникът се нуждае от такъв опит повече от всички, т. е. той трябва да притежава познание за живота, дори до дълбочините на ада. Разбира се, той също трябва да познава Възкресението. В противен случай всичко губи всякакъв смисъл”.[5]

По един или друг начин всички ние, и преди всичко аз самият, сме осъдени от тези думи на отец Софроний: ако болката не изпълни нашето сърце, ние няма да можем да предадем нищо духовно на когото и да било. За мен тези думи са особено поразителни: колкото по-богат е опитът на човека, толкова по-силно е неговото слово; колко много ние, свещениците, имаме нужда от такъв опит. Когато познаем всяка страна на живота в Христос в цялата му дълбочина, дори самата бездна на ада, тогава Христовото Възкресение разширява нашето познание, а служението ни става пълноценно и плодотворно.

Има още един начин да намерим дълбокото ни сърце. Той се състои в безусловното приемане на наставлението и увещанието от страна на нашите старци. Това е par excellence разпъване на нашия ум и воля, а подчинението ни освобождава от схемите на собствените ни кроежи, които ни водят до псевдо-аскетически подвизи или до някаква друга въображаема добродетел. Но ако притежаваме увереността на истински синове, ние ще приемаме наказанието с благодарност. Обаче ако се отвърнем от старците ни заради най-малката забележка и отстояваме нашата независимост, ние избираме път на безумство, който е в разрез с пътя на сърцето, и винаги ще бъдем чужди на истинското утешение. Освен това без доверие и вярност към старци не можем да бъдем стройно свързани с Христовото Тяло, а нашата плътска лицемерност с нищо няма да ни помогне. От друга страна, ако се стремим към духовно раждане, тогава вътрешната болка и страдания са безусловно необходими.

Също така ще подчертая голямото значение на традициите, установени в и чрез Духа. Трябва да ги почитаме с нашия живот и да избягваме да поставяме над тях греховното ни мъдруване. Безразличието към Светия Дух е общата причина за бездействието в духовния живот и това води до неспособност за приемане на традицията. Но нека не се прилепваме към нашия паднал ум. Църквата ни насърчава да установим здрава основа за самите себе си, така че умът ни да функционира правилно в нас; вместо това ние често се провокираме един друг, гризем се един друг и дори се ядем един друг, както казва св. апостол Павел (срв. Гал. 5:15). Като описва духовното съвършенство на монаха, св. Йоан Лествичник определя монаха според начина, по който той отвръща на оскърбленията и забележките, както и на наказанието от страна на неговите старци. Нека обърнем особено внимание на това, че неговият критерий няма нищо общо с доброто поведение, с молитвените правила или с поклоните. Разбира се, тези неща може да са добри, но тук не става и дума за наставление, което поставя на изпитание нашите намерения. Ако ние се гневим дори при най-малкия укор, тогава е очевидно, че усилията ни са напразни. Често ни се изплъзва от поглед значението на доверието. Отец Софроний изтъкваше, че духовните отци рядко изпитват някого, защото добре познават собствена си мяра и се страхуват да бъдат толкова дръзновени. Обаче малцина от отците имат дара на прозорливостта и могат безопасно да водят своите ученици до самия праг на смъртта. Излишно е да се казва, че те нямат за цел смъртта на своите ученици, а по-скоро копнеят за това техните ученици да умъртвят старите си навици и старото си аз; те копнеят за тяхното възраждане и за това да ги направят синове на Бога. Сега, когато знаем за голямата полза от понасянето на „тежки думи”, нека първи се възползваме от подобни думи, отправени към нас; нека по-скоро ги увенчаем с мълчание, отколкото да ги заглушаваме с десетки наши думи!

Наистина не мога да развия достатъчно този въпрос: ако не се отдава дължимата почит и любов към институцията на Църквата, тогава нейното Предание, което по прекрасен начин е обобщено в св. Силуан и отец Софроний (който направи всичко възможно да ни го предаде), просто ще остане недостъпно. Ние няма да можем да го усвоим, камо ли пък на свой ред да го предадем. Просто ще бъдем група добри хора, които – да пази Господ! – са допуснали заедно с тях да погине Преданието на техния живот. Пътят е утъпкан и правилата са положени; няма какво да добавим. Простете дръзновението ми да говоря така, но нищо не може да бъде толкова трудно за всеки, който има желание да следва този път в помнене на увещанията на нашето Предание и като приемаме онези неща, които безпогрешно ни поставят на Христовия път, който е и пътят на нашите отци в Бога.

Въпроси и отговори:

Въпрос 1: Вие говорихте за това, което създава затруднения в пътуването ни в търсене на сърцето: ние сме немощни по тяло и по разум. Също така споменахте, че едно от нещата, които създават затруднения, е обществото, в което живеем, основано върху гордостта. В друго беседа вие споменахте, че е много полезно да се откажем от това разбиране за живота, за да намерим нашето сърце. Можете ли да ни кажете нещо повече за явлението „юродството заради Христа”, което ще ни помогне да разберем как да се отнасяме към заобикалящия ни свят, в който сме потопени, и как това ще ни помогне в пътуването ни в търсене на нашето сърце?

Отговор 1: Да бъдеш юродив заради Христа е много специален дар в Църквата. Онези, които са приели този начин на живот, са били хора, които имали големи благословения и, тъй като искали да ги скрият, намерили начини да провокират презрението на хората около тях, за да задържат смирението, необходимо за запазването на великите дарове, които били получили. Веднъж отец Софроний ми каза, че хората, които стават юродиви заради Христа, притежават нещо в своята природа, което способства за този начин на живот. Това не е за всеки. Той ни каза, че веднъж на Света Гора един човек отишъл при някакъв велик старец да поиска неговото благословение да стане юродив заради Христа, а старецът му казал: „Не! Сега не е време за това. В наши дни дори с опазването на вярата в света ние сме юродиви заради Христа!”. Това ми напомня за думите на един отец от 4 век. Когато го попитали: „Какво сме извършили в нашия живот?”, той отговорил: „Направихме половината от това, което направиха отците ни”. Когато го попитали: „Какво ще направят тези, които идват след нас?”, той отговорил: „Те ще направят половината от това, което ние правим сега”. А на въпроса „какво ще направят християните от последните времена?”, той отговорил: „Те няма да могат да вършат каквито и да било духовни подвизи, но онези, които опазят вярата, ще бъдат прославени на небесата повече от отците ни, които възкресяваха мъртви”.[6] Изобщо аз мисля, че евангелският път е безумство (юродство) за света. Както казва св. апостол Павел, ако искаш да станеш мъдър, първо трябва да станеш безумен (срв. 1 Кор. 3:18).

Въпрос 2: Това, което ме порази, докато говорехте за живота на св. Силуан, беше фактът, че след виждането на Христос, той се почувствал едва ли не тъжен, но същевременно копнеел за това. Мисля, че дори да не направим пряка връзка с това, от живота знаем, че в определени моменти – независимо дали по време на Божествената Литургия или докато четем Св. Писание - Бог докосва сърцето ни по много конкретен начин и ние чувстваме Неговото присъствие. Може и да не сме Го виждали, но чувстваме Неговото присъствие и това е много утешаващо, въпреки че тези моменти са редки. Погрешно ли е да се копнее за това? Запитвате ли се защо Бог не докосва по-често сърцата ни? Дали Бог ни докосва, когато вършим правилно нещата и не ни докосва, когато не ги вършим правилно?

Отговор 2: Тези моменти са великите моменти, когато Бог ни посещава. В Послание до евреите св. апостол Павел пише на своите ученици, че трябва да помнят онези дни, когато те били изпълнени с благодат, показали голяма ревност и били готови да страдат (срв. 10:32). Тези моменти вливат огромна сила в нашия живот, защото ние знаем, че винаги имаме една и съща възможност – да имаме общение с Него благодарение на Божията благодат – защото Той е живият Бог, Той е възкръснал от мъртвите, Той живее и царува вовеки. Ние имаме възможност да бъдем в общение с Него, да усетим Неговото живо присъствие. Припомнянето на тези неща трябва да пробуди нашето желание за Бога и дори да ни помогне да победим изкушенията. Винаги трябва да търсим помощ от Бога, да чукаме на вратата и да просим, но кога ще ни даде тази помощ зависи от Неговата воля. Когато Бог не ни дава благодат, това е така, не защото Той е нечестен, а защото предварително вижда, че ние не сме способни да я задържим и не иска да направи нашия живот още по-труден. Той изчаква докато станем духовно по-зрели, за да ни дари Своите дарове във време, когато ще бъдем способни да ги запазим. От житията на светците знаем, че съществуването ни се превръща в мъчение, когато сме познали великата милост на Бога, а след това сме я загубили, защото нищо друго не може да ни достави наслада, както четем в Адамовия плач от св. Силуан.

Въпрос 3: По-рано вие очертахте разделението между понятието самодисциплина и послушанието. Св. апостол Павел очевидно говори за това, което бих нарекъл самодисциплина, когато казва изнурявам тялото си, за да не стана негоден. Предполагам, че има някаква семантична разлика. Бихте ли обяснили разликата между самодисциплина и послушание, и по какъв начин дисциплината е необходима за послушанието?

Отговор 3: Говорех за дисциплината каквато я познаваме в света. Светът е организиран чрез дисциплината, а тази дисциплина бива налагана. Послушанието е свободно начинание заради нашата вяра и доверяване на Бога, както и (заради това, че искаме да подражаваме на примера, който Той ни остави. Разбира се, самодисциплината е важна. Всички ние се опитваме да направим нещо ден след ден и това не трябва да се презира, но то не е толкова благотворно и велико, колкото е послушанието. Самодисциплината е свободно начинание и ако се извършва заради Бога, има огромна ценност, а послушанието е пълно жертване, защото най-ценното за човека е неговата свободна воля и той доброволно я полага в нозете на Христос. Поради това то има такава сила.

Въпрос 4: Отче, не искам да ви разочаровам с този въпрос, защото изглежда много елементарен и вероятно е нещо, което повече хора вече разбират. Моят въпрос е свързан с това, което казахте за намирането на сърцето и влизането в него. Често пъти, когато мисля за това и го търся в молитва или в Божествената Литургия, сякаш търся нещо, което, когато го намеря, ще мога да го взема в ръце, да се изразя метафорично. Но вие казахте, че когато човек влезе в сърце си, то се разширява и вече обхваща цялата вътрешност. Питам се дали правилно разбирам, че сърцето е тази истина, която откриваш за себе си и за Бога чрез покаянието и изповедта, Божествената Литургия и молитвата? Дали това в известен смисъл е по-скоро начин на живот, начин на съществуване, отколкото отправна точка на живота, ако се изразявам правилно?

Отговор 4: Когато намерим нашето сърце, първото нещо, което узнаваме, е, че изцяло принадлежим на Христос, че сме Негови и имаме определена сила, а всяко призоваване на Неговото Име е чрез силата на Светия Дух. Това не е лесно да се опише. Винаги се молим, но всеки път, когато се молим, е различно. Понякога ние се молим и това е много болезнено и трудно, а друг път не можем да изоставим молитвата, защото тя ни носи. А понякога полагаме усилие и Бог идва на помощ. Всеки път е различно. Но когато намерим истински дълбокото сърце, тогава сякаш сме хвърлили котва, но не в морето, а в небесата, и тази котва тегли цялото ни битие към Христос и знаем, че Му принадлежим.

Въпрос 5: Как ние, които не водим монашески живот, можем да открием източници за нашето послушание в света, за да сме уверени, че принасяме истинско и смирено послушание на Бога и Неговата воля?

Отговор 5: В известен смисъл послушанието е само за манастира, защото там всичко е организирано около Божествената Литургия и функционира с тази цел. Въпреки това послушанието е важно за всеки християнин, и за свещеника. Преди всичко той има свое послушание към епископа си и това силно го предпазва. Ако връзката на свещеника с неговия епископ е наред, каквато и трябва да бъде, тогава това е голяма помощ за свещеника. Наистина свещеникът има изповедник и, разбира се, когато го помоли за съвет, той ще се отнесе много сериозно към този съвет. Когато имаме такъв дух на послушание, лесно можем да получим помощ; За да имаме послушание, ние не се нуждаем от свещеници-чудотворци. Нуждаем се от някой, който иска да ни изслуша, да ни помага и който има каноничен епитрахил. За онези от вас, които са брачни, дори послушанието към вашите съпруги е благотворно. Вие трябва да слушате вашите съпруги, защото понякога те могат да бъдат много интуитивни и да виждат нещата много по-добре от вас. Познавах свещеник, който, когато имаше голямо изкушение и нямаше духовен отец до себе си, на когото да се изповяда, отиде и изповяда своя проблем на жена си. За щастие жена му също беше духовен човек и тя с внимание го изслуша и му даде правилен съвет. Той изпълни нейния съвет и се избави. Щеше да погине, ако не беше направил това.

Кратко допълнение: В своята книга Православна психотерапия митр. Йеротей (Влахос) включва молитвата на св. Симеон Нови Богослов, в която той моли Бога да му помогне да открие свят старец: „О, Господи, Ти, Който не желаеш смъртта на грешника, а да се отвърне и бъде жив, Ти, Който слезе на земята, за да върнеш живота на онези, които лежат мъртви от греха, и да ги направиш достойни да видят Теб, истинската Светлина, доколкото това е възможно за човека, изпрати ми човек, който познава Теб, та като му служа и като му се подчинявам с всичките си сили както на Тебе, и като изпълнявам Твоята воля чрез неговата воля, да мога да благоугаждам на Теб, единствения истински Бог, за да мога и аз, грешникът, да се удостоя с Твоето царство”.[7]

Авторът на тази книга е много добър мой приятел. Познавам го от 1972 г. и оттогава сме тясно свързани. Той също е опитен монах, а сега е епископ. Негов духовен отец беше собственият му епископ и макар че епископът може би не е имал неговите познания за исихастката молитва, при все това имаше проницателността да разбере ставащото в него и му даде свободата да следва този начин на молитвен живот. Той го пазеше и закриляше и той стана човек на молитвата и истински учител на Църквата.
 
Превод: Константин Константинов 

* Текстът е част от книгата Zacharias (Zacharou), archim. The hidden man of the heart (1 Peter 3:4): The Cultivation of the Heart in Orthodox Christian Anthropology, Essex: "Stavropegic Monastery of St. John the Baptist" 2007.

 

[1] По Септуагинта.

[2] St. Gregory Palamas “The Hesychast method of prayer, and the transformation of the body” – In: The Triads, New York–Ramsey–Toronto: "Paulist Press" 1983, p. 44.

[3] За теорията на отец Софроний за „обърнатата пирамида” виж Св. Силуан... с. 237-239.

[4] St. Gregory Palamas "To the Most Reverand Nun Xenia" – In: Philokalia, Vol. 4, London 1995, p. 316-317.

[5] Софроний (Сахаров), архим. Писма Близким Людям, изд. „Отчий дом” 1997, с. 45-47.

[6] Abba Ischyrion in the Sayings of the Desert Fathers: The Alphabetical Collection, London 1975, p. 94-95.

[7] In Quest of a Spiritual Healer в Orthodox Psychotherapy, Levadia: "Birth of the Theotokos Monastery" 1994, p. 356.