Страхът - агонията на човечеството... Трудно е да се разбере докрай и е невъзможно да се излекува. Може да се изцери само с небето или да се заглуши със земното, да се изтощи със суета, да се прикрие с грижи; от тази мъка можеш да отвлечеш само себе си - чрез различни стремежи, планове, кратки земни радости - или чрез друга болка.
Страхът като вятър среща човека по всичките му пътища. От какво само не се страхуват хората по света! Отдалечили се от своето доверие към Твореца, те градят земния си живот обкръжени от тревоги и опасения, страх и ужас.
Престанали да пребивават в рая на сладкото Божие доверие и на своето доверие към Бога, хората започнали мъчително да се боят и да плашат целия свят със себе си. Те изпълнили земята с несигурност и катастрофалност, в които продължават да живеят, призовавани непрестанно към друг, по-висш живот, на който почти не откликват.
Потънал в земното, човек сега вижда само земната чернота. И цялата природа чувства тази отлъченост на човека от висшия живот и свободата, измъчва го и се бои от него... Тръни обкръжили човешкия живот и бурени израснали по пътищата му. Злото и страхът започнали да жилят човека. Те могат да го жилят само “в петата” (Бит. 3:15), но именно в петата, т. е. във външните, периферни чувства се е съсредоточил целият земен живот, изпаднал от висотата на светлия Разум. И поразяван в жалката си пета, човекът почнал да изнемогва от цялата дълбина на съществото си - той е така слаб, лишен от Благодатта. Трепери като звяр и се бои от всичко, “Страх и трепет прииде на мя и Покры мя тьма”.
Изгубил своята първа любов (Откр. 11:4) и още не научил се на последната си любов - в Христа - човек се оглеждал в своето огромно и хладно леговище - света, и се страхувал. Така започнала неговата история, която не е изживяна и досега. Погледът му посърнал от опасностите и фалша на собствения му живот и живота на другия. Злите сили започнали да го мъчат, да го влекат към себе си, да му даряват своите призрачни наслади, а после да го бият, наслаждавайки се на неговата безпомощност и обърканост. И човекът свикнал с властта им над себе си. Започнало да го навестява ново чувство: радостта да бъде зъл и страшен за околните. И колкото повече се услаждал от злобната си ненавист към другия, от властността и гордостта си, толкова повече той се страхувал и се опасявал от другия човек.
Раждането на човека в света е тайнствено и страшно. Страшен за човека е преходът от тъмната утроба на света към тайнствената вечност. Страшна със своята новост е и всяка минута от този живот. Но човекът се научил да измамва своя страх, да го крие и даже да му се надсмива; да го мами, дори принасяйки му жертви и присмивайки му се, за да съществува по-леко под неговата власт. Такава е същността на древното и съвременно идолопоклонство, на култивирането на изкуствена градина за живот и мисъл извън Бога... Човек мами себе си, живеейки бездушно и безстрашно.
Съвременният бяг на човечеството, неговото въображение и цивилизации, ускоряващият се все повече кръговрат на хората във времето и пространството, възникват не само от социалните и културни връзки на хората, но и от страшната самота на човека в света, самота, която човек се старае да скрие от себе си и от другите.
Още древното преклонение пред идоли и фетиши е било проява на тази самота. Опитвайки се да скрие от себе си и от другите своето нищожество и метафизическа голота, човекът строял и строи света. Но дори в този тъмен стремеж на човека да скрие от себе си собствената си слабост и незначителност, се крие искрата на неговата свобода в избора на свой път.
Не оценил и не ценящ високото си достойнство и своята свобода да бъде Божи син, човекът трябвало да се учи сега на тази свобода на вярата в Бога, на любов и послушание към Бога, чрез цялата болка на своята нелюбов, неверие и непослушание. Оставайки Божия до последната си прашинка, земята станала за човека сурово училище на Божията правда. Вътрешното зло на човешката нелюбов се превърнало, и винаги се превръща, във външна, историческа обстановка за човека. Възникващо в душевната бездна и неумито от покаяние, злото шества с рани, язви и болести по тялото на земята. “Тръните и бурените” от Библията, с които е обкръжен живота ни са нашите недъзи, нашите страхове, нашите панически тревоги и ужаси; те са изпълзяли, избягали и излетели от вътрешния свят на човешката душа, сгърчила се от своята измяна на Бога.
Историците на стария свят (напр. Fustel de Coulange - “La Cite antique”) споменават този нечовешки, “тоталитарен”, тъмен страх, който е движил и насочвал историята на древния свят.
Хората били роби на своя тъмен страх, докато не им бил даден нов - висшия страх от светия закон. Творецът лекува хората от страховете на земята, чрез страха на Своя закон. Посърващото от всичко и винаги страхуващо се от нещо човечество може да бъде излекувано от тъмния си страх само чрез нов страх, висш и светъл; вече не чрез безсмислено треперене пред ужасите на живота и съдбата, а чрез страха на благоговението пред закона на Твореца и Неговия Дух, чрез страха на нравствената отговорност за дадените таланти на истината и любовта: “събуй си обущата от нозете, защото мястото, на което стоиш, е земя света” (Изх. 3:5).
След въплъщението на Логоса и пришествието на огнения Дух в света, цялата земя станала (за висшето човешко съзнание) свята и човешкият грях по нея придобил още по-отвратителен вид, станал още по-голямо безумие отколкото във времената само на Закона. Светлият страх пред неизгарящия храст на Божието съвършенство станал начало на последната човешка мъдрост”: Начало на всяка мъдрост е страхът Господен” (Пс. 110:10). Със Словото на Своята истина Творецът изтръгнал смъртоносната стрела от живота на човечеството и поразил злото отново със самата нея. Освободил страха от демоничната му отрова, Духът Божи започнал да укрепява и възвисява човешките сърца чрез същия този страх. И привикналите със страха като с живота си хора, започнали да се хранят с нов, висш страх и да се връщат към Бога като към смисъл на своя живот, да се освобождават от старите си страхове. Страхът се оказал обезвреден, преобразен и издигнат към небето...
Този Божи страх, способен на безкрайно извисяване и изтънченост излиза от сферата на всякаква боязливост. Поради това той не бил отменен от земното пришествие на Богочовека, донесъл на света Нов Завет - вече не страх, а безстрашието на любовта. Страхът останал в света като светъл нимб над огнения човешки стремеж към Божията чистота.
Човечеството започнало да живее между два страха: чистия и светъл, и тъмния и грешен, пламвайки ту от единия, ту от другия. Редом с ангелското благоговение пред Господа на силите, човекът останал способен да таи в себе си и да проявява и тъмен, демоничен страх - на суеверието, самолюбието и егоизма. Тази дълбока душевна раздвоеност, съзнавана и преживяна мъчително от много хора, може да бъда излекувана единствено с очистване и освещаване на страха. За човек е невъзможно да унищожи без следа всеки признак на какъвто и да било страх. Но той може да възвиси своя страх. Така се извършва религиозния разцвет на човешката личност.
Първият тъмен страх на човека е боязън да види Бога. Това е постоянно всемирно криене на адамочовечеството от близостта на Бога. “Гол съм и се скрих” (Бит. 3:10). Така и до ден днешен човечеството се крие от Бога в своите дела, чувства и намерения.
Вторият тъмен страх на човека - това е боязънта да види човека. Дълбочината на антропологическата правда се разкрива още на първите страници на Библията: “ето, … аз ще се скрия от лицето Ти и ще бъда изгнаник и скитник по земята; и всеки, който ме срещне, ще ме убие” (Бит. 4:14). Това са думите на Каин след убийството на брат му.
Както са страхува човек, че няма да намери Бога, така се страхува той и да намери Бога, да види своя Спасител вътре в себе си и в другия. Понякога човек се страхува да открие висшата човечност в себе си и в брат си. “Къде си човеко?” - зове Божият Дух все същия древен библейски Адам, човечеството. И всеки човек, съзнателно или несъзнателно отвръща на Бога с движенията на душата си… “чух гласа Ти в рая, и ме достраша, защото съм гол, и се скрих” (Бит. 3:10).
Бягството от човека е само вторият етап на отдалечаването от Бога. Отдалечилите се от Бога, но още не отдалечилите се от човека, не са далеч от своето завръщане към Бога. Метафизическото бягство на невярващия човек от другия е последната форма на нравствен солипсизъм, злокачествен тумор на човечеството, развиващ се не в посока на Божествената истина, а към собственото егоистично същество. Страховете на злите служат на злото. Човек се страхува да се признае за нисш духом и гол. Осъзнавайки своята голота, той се бои да обърне челото си и вечното в себе си (човечността си) към Бога. И боейки се от това, се бои да не се натъкне някъде - в света или в своя живот - на Бога. Така той изгонва сам себе си пред лицето Божие във “външната тъмнина”, където е “плачът и скърцането със зъби”, безизходното страдание на човечеството, не желаещо да умре и възкръсне в Бога.
С ужаса от собственото несъответствие на Бога, понякога живеещ твърде дълбоко, може да обясни неверието на човека, онази тъмна човешка боязън да откриеш в себе си или някъде в света Бога. “Няма Бог!”... (Пс. 13:1) “Не може да има Бог в света, където има толкова зло и страдания!” Но нали самото знание за Бога е вече трепет пред собственото несъответствие и пред несъответствието на света Нему. В неверието има ужас от възможността за среща с Бога. Страхът се измества, душата се успокоява с неверието... Само щраусът крие така главата си в пясъка, спасявайки се от преследване. И човекът се крие в пустотата от своя Творец като него.
В страха на падналия човек обаче, можем да видим и райския отговор, първото свенливо целомъдрие на творението: “иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек....” (Лук. 5:8) Така възкликнал обзет от страх и ужас за своята нечистота Петър след чудесната милост при Тивериадското езеро. Тук се открива вече не тъмния стремеж за бягство от Светия на светиите, а ангелското покриване поради любов към Него, от срам за собствената неподготвеност за такава среща. И в този светъл ужас човек вече носи в себе си отговора на рая, радостта на херувимите, закриващи лицата си от Слънцето на любовта.
На всяко истинско покаяние е присъщо чувство за свято покриване на себе си от Бога, което показва райската природа на човешкото покаяние, като намиране на място на своето духовно съответствие на Бога. Светлия трепет на блудния син пред любовта на баща му, съзнанието, че “не съм вече достоен да се нарека твой син” (Лук. 15:19) - това е същия страх, като страха на апостол Петър след чудния улов на риба в Галилейското езеро.
Ех, ако до човешките сърца се докосваше само този страх! Но ние хората сме или безчувствено дръзки към всичко - към живота и към смъртта, към доброто и злото, или изключително страхливи и боязливи, недоверчиви и към живота и към природата, към зверовете и хората. И даже самото ни безстрашие често не е признак на вечния Живот, начеващ в нас, а само един от изразите на нашето безчувствие към тайните на живота и неговата святост. Самоувереният човек, не боящ се от смъртта и от никакви житейски трудности, изведнъж бива стреснат от възможността да получи забележка от началника си, или обратното - да не получи някакво отличие, удовлетворяващо честолюбието му. Храбри воини пребледняват при една дума или един поглед на слаба жена. Тъмният страх винаги извиква страст. Този страх е винаги следствие на неистинска любов или към света или към другия, или към себе си. Но има страх, предизвикан от душевната празнота, от моментна загуба на човешкото у себе си. Такъв страх изпитал апостол Петър в двора на Каяфа, в присъствието на самия Христос Спасител. Готов да даде живота си за Христос, вследствие на такава самоувереност, той изведнъж са обърнал и изплашил...
В своя тъмен страх съвременният човек прилича на първобитния. От какво само не се боят хората! Животът на съвременния човек, също както на първобитния е изтъкан от страхове, които прелитат в душата му като птици, но винаги се отразяват върху екрана на съзнанието му. Съвременникът не осъзнава всичките си страхове. Но ако в сърцето му няма мир, може да се каже, че страховете, тези деца на човешките страсти, живеят в неговия душевен дом.
Страховете се промъкват през вратите и прозорците на човека, свистят в ключалките му, изпълват всички пори на живота, парализират дейността на дейните и подбуждат към дейност бездейните. Който не е безчувствен, все от нещо се бои - а понякога и от много неща. Управляващи и поданици, началници и подчинени, богати и бедни, здрави и болни - всеки се страхува по своему... Няма съмнение, че заплашван от всички страни от всякакви лични, обществени и световни привидения, съвременния човек е по-голям роб на демоничните си страхове от древния езичник или днешния наивен африканец. Съвсем неотдавна много хора изплашени от авторитета на науката побързаха да се отрекат от висшите ценности на своя живот и култура - от Твореца си, от вечното си спасение, от Благовестието и от душата си... Нима това не беше страх от привидения? Сега тези детински-научни изводи на предишния век (19 в.) се стопиха пред лицето на новото човешко познание, вече не противопоставящо се на Бога, а скромно осъзнаващо своите предели.
Човек е измъчван от собственото си тяло. Човешкото тяло има собствено разбиране за щастие и мъка, за радост и тъга. Телесните емоции стават за човека нов извор на страдания и страхове - страхове за тялото и страхове да се отстъпи на тялото. Тялото е мудно, настойчиво и грубо спрямо духа. То има своя собствена психология и воля. Пристъпва срещу човешкия дух като лъв, и бидейки свързано от духа се превръща в жалко куче. Тялото е “от мира сего” и не признава висшите търсения на човешкия дух, налага се да бъде принуждавано към добротворство, към молитва и самоотверженост. “Тялото душевно” (1 Кор. 15:44) се страхува много. То често трепери, докато в същото време човешкият дух остава мирен и предан в Божите ръце (такъв опит имат много вярващи по време на бомбардировки).
Човекът се страхува да срещне самия себе си, защото попадайки на човек, може да попадне на Бога. А той не желае да срещне Бога. Поради това, човек се страхува от голямата бездна в себе си и цял живот избягва и най-малкото задълбочаване в себе си. Целият му житейски бяг, цялата суматоха на света, цялата динамика на неговата цивилизация, нивелирането и стандартизирането на живота, нейните развлечения и увлечения, грижи планове и ентусиазъм, сякаш прогонват човека пред лицето Божие и го лишават от човешко лице.
Но “Камо пойду от духа твоего, Господи, и от лица Твоего камо бежу?” Това все още не разбират много от нас. Поривът на невярващото или на маловерното човечество е насочен към това да избяга от собствената си дълбина, от своята тишина, където е скрито райското блаженство и Бог среща човека. Човек бяга от духовния свят, от тихата и бездънна радост на светиите - но къде? В порочния кръг на външното творчество, на външните задачи и отношения с хората, на преходните успехи, на мигновено възникващите и никога не насищащи радости. И човек все повече се бои да остане насаме със себе си. Вече не гледа звездите, не се замисля в тишина над живота. Дълбината на душата му, способна да вмести огромната любов на самия Творец, за него не е радост, а тягостно видение.
Човек се бои от дълбочината на своето безсмъртно “аз”, от своята абсолютност, от “способността си на всичко”: от възможната бездна на своето престъпление и от пределната си самоодаденост на Бога.
И във всичко, човек се страхува от своята болка и от неизвестното, като от неочаквана болка; а понякога се страхува дори и от радостта, тъй като радостта е невярна и си отива, донасяйки болка; човек може да се страхува дори от радостните си надежди. Колко е дълбок човек и колко тайнствено безбрежен е светът на неговия дух! Може наистина да се каже: дух като човешкия е възможно да бъде даден само на безсмъртния човек.
Научната психопатология и психотерапия изследват несъзнателното извън критериите за добро и зло, и затова, твърде отвлечено и абстрактно. Поради това те не могат да се докоснат до истинските тайни на човешкия живот.
Превод: Михаил Шиндаров