4.9784946236559 1 1 1 1 1 Rating 4.98 (93 Votes)
1_99.jpgАзиатските народи, особено народите на Средна и Далекоизточна Азия, не са приели откровението за Личността нито по отношение на Първобитието, нито по отношение на Неговия образ – човека. Три хиляди и половина години се оказват недостатъчни за това цялото човечество да усвои пълнотата на благословението, изляло се върху света: отначало на Синай, а после и чрез явяването на Логоса на Отца и слизането на Светия Дух. Нещо повече, в наше време се наблюдава отстъпление, при това масово, дори сред онези народи, които векове наред са смятали себе си за „християнски”. Без съмнение, християнският персонализъм сам по себе си е изключително съвършенство и като такова е трудно постижимо.

Съвременният комунизъм също е отрицание на персонализма. Марксистите, които са взели някои елементи от учението на Христос, а са отхвърлили други, по-съществените, неимоверно са принизили разбирането за човека. Тяхната антропология е твърде близка до зоологията. Като образ на Абсолютния, човекът е ценност, по-висша от целия останал свят, а една отделна човешка личност, постигнала пределно възможното познание на Вечния Бог, променя достойнството на цялата земя.

Да вземем първия момент от сътворяването на човека, когато „човек се е родил на света” (виж: Иоан 16:21): на това ново създание на Всевишния Бог е била дадена власт да съучаства в божествения творчески Акт; дадена му била възможността да господства над космичните сили; той бил надарен със способност за познание не само на равнището на природното (тварното) битие, а и на нетварното Битие, и да стане безсмъртен съжител на Самия Творец. Каква съществена промяна в цялото битие! – Ако в схващането си за ценностите изхождаме не от количеството, а от качеството, можем да кажем, че в крайна сметка ценността е равна на достойнството на най-съвършения човек. Затова и, когато Господ е бил с нас на Земята, нейната ценност се е равнявала на Бога. Онези, които „изпитаха подигравки и бичове, а също окови и затвор, с камъни бидоха избити, (...) на мъки подлагани; умряха с меч убити, скитаха се (...) оскърбявани и измъчвани; тия, за които светът не беше достоен, скитаха се по пустини (...)” (Евр. 11:36–38). Същото разбиране се съдържа в събитието, описано в Библията, когато на Адам била дадена власт да определи съдбата на всички животни, като преди това познае качествата на всяко едно от тях: „Господ Бог (...) заведе при човека всички полски животни и всички небесни птици, за да види, как ще ги нарече той, Адам, та, както човекът нарече всяка жива душа, тъй да бъде името й. (...) но за човека не се намери нему подобен” (виж: Бит. 2:19–20).

Не само комунизмът, но и всички известни нам държави в днешно време са преобърнали смисъла на Евангелието: за тях „общото” доминира над личното – всеки път присъдите се произнасят според принципа на първосвещеника Каиафа: „За нас е по-добре един човек да умре за народа, отколкото цял народ да погине” (Иоан 11:50). При това почти винаги доводът за унищожаването – ползата на „целия народ” – включва лъжа, защото се има предвид не „целият” народ, а само онази „част”, която държи властта в ръцете си.

Но дори да беше истина това, че гибел би постигнала целия народ, то и в този случай все пак бил е убит Онзи, Който по Своето достойнство превъзхождал целия сътворен от Него свят, всички векове на човешката история. Разбира се, тук приведохме един краен случай. Никой от хората не може да се сравнява с Христос, но все пак е даден принципът на разсъждение, така че всички онези, които са получили или насила са си присвоили възможността да „съдят”, никога да не бързат с определянето на каквото и да било наказание, а на смъртното – никога и за никого.

Днес е 15 май 1979 г. Тъкмо написах думите „никога и за никого”, и узнах, че в английския парламент новото правителство е внесло въпроса за възстановяването на смъртното наказание в програмата за предстоящата парламентарна година.
 
Превод: Мила Игнатова

* Откъс от книгата Раждането за непоклатимото Царство, София: „Омофор” 2009. Книгата е сборник от статии и архивни материали, съставен след смъртта на архим. Софроний (бел. прев.).