Възлюбени в Господа братя и сестри,

Неизброими са добрините, с които всемилостивият Бог е дарявал народа ни в неговия хилядолетен и изпълнен с превратности исторически път. А най-голямата от тях е принадлежността ни към Неговата св. Църква, към обществото на онези, които се спасяват. По Божи промисъл още в далечни векове нашият народ беше приобщен към Христовата вяра и към Църквата, за да стане и той „народ Божи“ (срв. 1 Петр. 2:10). В благоприятен момент дойде и църковната ни самостоятелност в институционално отношение ­– свидетелство за духовно израстване и укрепване в добродетелта. И всичко това – придружено от обилни плодове на светост и църковна просвета.

Има обаче и дни на изпитания. Понякога те продължават с години, а понякога и със столетия. Църквата с право ни учи, че те идват, за да укрепват нашата вяра. През 1767 г. на такова изпитание беше подложен и христолюбивият ни народ ­– несправедливо и самоволно лишен от своята обична Охридска архиепископия. В столетията под чужда политическа власт тя едничка беше останала, за да напомня на православния българин за славното минало на неговата Църква – за предци, памет, приемственост и национално самосъзнание. Но дедите ни не се примириха с обстоятелствата и в продължение на повече от столетие неуморно и доблестно търсеха начини да възстановят историческата правда. И Божия воля бе щото тяхната справедлива борба, преминала през толкова много премеждия, неуспехи и горчивини, да се увенчае с успех: на 27 февруари 1870 г. църковната независимост на народа ни беше възстановена с учредяването на така скъпата на историческата ни памет Българска екзархия!

Твоето Рождество, Христе, Боже наш,
озари света със светлината на богопознанието.
(Тропар, гл. 4)

Възлюбени в Господа чеда на светата ни Църква,

Всеки път на границата между старата и новата година едно събитие от свещената история ни изпълва с такава неописуема радост и внася в сърцата и в домовете ни такава топлина, каквато нищо друго под слънцето не може да ни дари. Това единствено по рода си събитие е Рождеството в плът на нашия Господ и Спасител Иисус Христос. Всяка година в деня на Неговото Рождение ние, верните членове на светата Му Църква, се изпълваме с радост и умиление при спомена за Младенеца от Витлеемската пещера, за Бога, приел нашата човешка природа и станал Син Човешки, за да даде възможност на нас, по думите на великия св. Атанасий, да станем синове Божии.

Хилядолетия наред това божествено събитие е било само очаквано. Хилядолетия наред Израил е живял с вяра и с надежда за идването на Месия, Спасителя на света. И ето, че в Рождественската нощ дългоочакваното събитие настъпва. Ето че Помазаникът вече е дошъл, „защото, както пише св. евангелист Лука, у Бога няма да остане безсилна ни една дума“ (Лука 1:37). Изпълнило се е пророчеството на св. прор. Исаия, в което се казва: „Ето, Девицата ще зачене и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил, което ще рече: с нас е Бог“ (Ис. 7:14). В тази нощ светът вече е посрещнал Своя божествен Спасител. В човешката история е настъпило нечувано събитие, за което дотогава са знаели само верните чада от дома Израилев, но за което вече ще узнаят и всички останали, тъй като вестта за Него ще се разпространи по всички краища на света и сред всички народи (Мат. 28:19). Открила се е „великата тайна на благочестието“ и Бог се е явил в плът (1 Тим. 3:16). Открила се е и тайната на богопознанието, както за това свидетелства Църквата в своето богослужение и в своето богословие – тайна, която тя открито възвестява на света вече цели две хилядолетия, като пази и до днес неповредена вярата „веднъж завинаги предадена на светиите“ (Иуда 3).

„Христос се ражда, славете Го...“

С такива сладкогласни църковни песнопения ние, християните, възпяваме най-спасителното и благодатно събитие в цялата човешка история – Раждането на Божия Син Иисус Христос. Преди 2009 години небесните ангели донесоха най-жадуваната за цялото човечествo Блага вест: „Ето,благовестя ви голяма радост, която ще бъде за всички човеци. Защото днес ви се роди Спасител, който е Христос Господ“ (Лука 2:10).

Този божествен поздрав не беше чут от царедворците, нито от еврейските книжници, а от Витлеемските овчари... Драги потомци и потомки на славни български деди, братя и сестри, какво накара Бог да изпрати Сина Си Христос при нас? Накара Го любовта Му към нас.

Както знаете, Бог е сътворил целия този видим свят, нашата планета земя с многообразния ѝ растителен и животински свят, за теб и за мен. За семейството. Това е, тъй да се каже, Неговото богоявление. А ние сме Неговите Богослужители и свещенослужители...

Убеден съм, че не само вярващите, но и онези, които не вярват, знаят какво огромно и съвсем специално място заема в живота на Църквата почитането на Мария, майката на Иисус Христос. От най-древни времена Преданието на Църквата я нарича Божия майка, Богородица, Пречиста, Всесвята… А една от най-разпространените и често повтаряни църковни молитви я величае като „… повече почитана от херувимите и без сравнение по-славна от серафимите“. В Църквата няма богослужение, почти няма молитва, в която да не се споменава нейното име.

Не може да не отбележим, че с нищо друго не е така пропито християнското изкуство – и източното, и западното, както с образа на майката, държаща божествения Младенец в ръце. Този образ виждаме веднага щом влезем в храма: на най-почетното място около царските двери на иконостаса. Пред него е обичайно да се вижда море от запалени свещи, а ако повдигнем поглед нагоре, често можем да открием образа на Мария, който стои в самия център, сякаш е сърцето на този свят, и надписът: „За тебе се радва, благодатна, всяка твар“.