„Аз съм светлината на света;
който Ме последва,
той не ще ходи в мрака,
а ще има светлината на живота“
(Иоан 8:12)

Възлюбени в Господа чеда на светата ни Църква,

В дните и месеците на нови и тежки изпитания, които заедно с целия свят и цялото човечество споделяме и ние, отново сме застигнати от единствените по рода си радост и надежда, изгрели днес с Рождеството по плът на нашия Господ и Спасител Иисус Христос. Отново ликуващият хор на ангелското войнство възвестява за предивната тайна на боговъплъщението. Отново ние в радостта си бързаме, следвайки мъдреците от Изтока и витлеемските пастири, да сведем глави пред величието на щедро изливащата се над цялото творение неизтощима Божия любов, свидетелствайки, заедно с божествения евангелист, за Всещедрия и Всемилостив наш Бог, Който „толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Иоан 3:16).

С появата на COVID-19 книгата на Албер Камю Чумата внезапно стана актуална и в тези дни се чете много.

Освен че е една алегорична книга, чрез която писателят описва тоталитарните режими, съвременните читатели откриват поразителни сходства със състоянието, в което живеем през последните месеци. Бих искал да отбележа някои от тези моменти.

През 1940 г. чумата се появява в Алжир и по-специално в гр. Оран. Заразените и смъртните случаи се увеличават в геометрична прогресия.

Първата реакция на жителите е отрицание, точно както виждаме и ние днес: отричане и подценяване на опасността. Гражданите заравят глава в пясъка, затварят очи за трагедията, която се разгръща пред тях, не искат да признаят суровата реалност. Камю пише:

„Бедствията са наистина нещо обичайно, но човек мъчно вярва в тях, когато му се стоварят на главата. По света е имало толкова чума, колкото и войни. И все пак, както чумата, така и войната заварват хората винаги неподготвени. Д-р Рийо, както и нашите съграждани, беше неподготвен, затова трябва да разберем неговите колебания. Трябва да разберем, че той се раздвояваше между тревогата и самоуспокоението. Когато избухне война, хората казват: „Няма да трае дълго, това е безсмислица“.

И няма съмнение, че войната със сигурност е голяма глупост, но това не ѝ пречи да продължава дълго.

Човешката глупост е упорита и ако не мислехме винаги само за себе си, щяхме да го забележим. В това отношение нашите съграждани приличаха на всички други – мислеха за себе си или, с други думи, бяха хуманисти: не вярваха в бедствията.

от Григорий, архиепископ на Русия

Благослови, Отче!

Преди промисъла на Христовото въплъщение смъртта бе страшна за човеците. Когато Той стана човек и вкуси смърт за човеците, тогава за тях смъртта стана сладка, с голямо усърдие търсена и приемана, та заради нея отплата да отдадат на Този, Който заради нас умря, и чрез страданията да почетат пострадалия Владика. Защото, ако Той за слугите и за съгрешилите умря, на съгрешилите раби много повече подобаваше с голямо усърдие заради смъртта на такъв Господар възмездие да въздадат.

Затова и Димитър, великият и непобедим истински страдалец, днес извърши добро въздаяние, като поднесе скъпоценни дарове на щедро даряващия Цар, мига като улучи, отдавна за него желан, за да не пази благочестието само за себе си и отечеството си на него да учи, но и да изповяда открито пред всички най-безспорното знамение на любовта към Господа. Защото който Мене признае пред човеците – рече, – ще призная и аз него пред Моя Отец небесен (Мат. 10:32).

от Григорий, архиепископ на Русия

Кръстът днес се въздига, пленява се адът, покланя се на Христос, защото Давид, с радост пеейки, отдавна пророкуваше, като казваше: Ти възлезе на височината, плени плен, прие дарове за човеците (Пс. 67:19). Кръстът се въздига и царства разпнатият! Кръстът се въздига и падат бесовете! Кръстът се въздига и юдейският род погива, защото кръвта на Господа, която върху себе си призоваха, когато рекоха кръвта Му нека бъде върху нас и върху чедата ни (Мат. 27:25), вече ги застигна. Кръстът се въздига и тържествува християнският род! Кръстът се въздига и заедно с него се въздига земята, по средата на която беше забит! Кръстът се въздига и всичко става ново! Кръстът се въздига и четирите краища на света събира! Кръстът се въздига и земята с небето се съединява, защото преградата на толкова страшното коварство, издигната между тях, падна, защото не успя да изтърпи сражението. И когато бе премахната, чрез помирението едно станаха, както преди да бъдат разделени от враждата. Нека дойде Адам с прамайката (Ева), и с нас да го въздигне, и с Давид да възглася: Превъзнасяйте Господа, Бога нашего (Пс. 98:5) и да се поклоним пред подножието на нозете Му (Пс. 131:7), защото е свят. Да се весели, прегръщайки кръста. Нека величае славата му, да възвестява силата му, да изповядва спасяването му, защото заради дървото[1] от рая като беше изгонен и от нетленните одежди съблечен (по Бит. 3:10), осъден беше с пот на лицето да яде хляба си (по Бит. 3:19), а като последно знамение – в земята да се върне, от която е взет (по Бит. 3:19). Нещо повече дори – справедливо, защото дяволът обикновено така награждава тези, които го слушат, и така облича тези, които му служат. А заради кръстното дърво и в небесата се засели, и в божественост се облече (както превеликият Павел казва: всички, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте; Гал. 3:27), с безгрижен и щастлив живот се удостои и с нетление вечно да преуспява.

от Григорий, архиепископ на Русия

Пак за пророческа кръв жадува Юдея! Пак от пророкоубийство се задъхва! Пак Йезавел Илия търси за смърт (по 3 Цар. 16:31)! Пак на колесница го преследва! Тя обаче, препускайки, не застигна праведника, но нейната най-лукава внучка с престъпно прошение постигна да бъде донесена на блюдо сред нечестивия пир на Предтечата главата; главата, почитана от ангелите; главата, гласа на Отца чулата, Сина кръстилата и Светия Дух видялата (Мат. 3:16-17); главата, гнусното прелюбодеяние на безсрамния Ирод изобличилата; главата, за очите на Иродиада страшната! О, лукава жено! Такава глава ти превърна в забавление едновременно и на меча, и на убийствената десница. И по каква причина? Понеже говореше на Ирод: не ти подобава да имаш жената на Филип, твоя брат (по Мат. 14:3-4)! Затова още повече, о, Ироде, беше длъжен благодатта да изповядваш; затова още повече – да почиташ оня небесен, свръх човеците човек; затова още повече – да го обичаш, понеже от беззаконието те отдалечава и греха отсича. Ти обаче обратното вършиш, убивайки несправедливо на чистотата учителя, на покаянието проповедника. Когато подобаваше от тъмницата да го изведеш, прошка от него да молиш, пира да осветиш с пристигането на мъжа, и тези свещеници, и старейшините галилейски, и всички събрани да зарадваш, точно тогава ти веселието в плач превърна, и пир по-скоро с кръв, нежели с вино устрои. О, съвършено безумие! Кой е виждал пир с кръв примесен?! Кой е чувал за глава на блюдо (като ядене!) насред гощавка носена?!

Защото Ирод, като хвана Иоана, върза го и хвърли в тъмница зарад Иродиада, жената на брата си Филипа, понеже Иоан му казваше: не бива да я имаш (Мат. 14:3-4). А Иродиада го мразеше и искаше да го убие; ала не можеше. Защото Ирод се страхуваше от Иоана, като знаеше, че той е мъж праведен и свет, и го пазеше; много работи вършеше от послушание към него, и с приятност го слушаше (Марк 6:19-20). Учителя на Светлината служителят на мрака в тъмница затваря, за да го изплаши и да го принуди да не го изобличава. При това – вързан! Но Словото Божие не може да бъде вързано! Този Ирод[1] е най-злото отроче на оня, жестокия василиск[2] (Мат. 2 гл.; Лука 1:5), на оня, децата в невинна възраст избилия и много майки без деца оставилия. От него впрочем тогава Йоан беше съхранен, за този (Ирод) беше оставен, за да изпълни и той мярата на своите предци.