Всеки православен християнин, който носи име на светец, е не само призван, но и избран. Той е щастливец, защото при кръщението си е получил от Господ не само ангел-пазител на душата и тялото си, но и личен светец, чието име носи, и на всеки имен ден си чете хубавата молитва за случая.

Така е и в енорията. Умните и предвидливи енориаши единодушно преди да се организират в църковна общност умуват, предлагат, избират и посвещават след молитва храмовия си небесен патрон.

През настоящата година една от епархийските ни енории чества годишнина от основаването на църковната община с небесен ангел-пазител и храмов покровител скъпия за ума, сърцето, душата, чувствата и волята на всеки наш енориаш поотделно – св. Климент Охридски Чудотворец (тук).

Понякога хората молят да изложим основните принципи на християнството във вид на тезиси, точки, питат какво ни учи Христос в Евангелието. И се оказва, че да се изложи в двадесет, тридесет или дори четиридесет точки онова, на което Той учи, е невъзможно, а за да навлезем в това – съществува друг, и то само един начин, един път, за който Господ ни подсеща многократно в Евангелието – да вървим след Него. Сигурно, ако преброим коя фраза се повтаря най-често в Новия Завет, това ще бъде пределно простата фраза: „върви след Мен“. И ние както можем, както умеем, започваме да следваме Христос. Но по този път срещаме изискването: не просто „тръгни след Мен“, а „вземи кръста си и тръгни след Мен“. Тези думи се повтарят в Евангелието пет пъти, с някои малки разлики (два пъти при Матей, два пъти при Лука и един път – при Марк), и ето, в този момент внимателният читател на Евангелието пита: „Защо тук се говори за кръста, когато Иисус казва това преди разпъването Му на кръста? Нелогично е“. Но не бива да забравяме, че Евангелието не е стенограма на онова, което Божият Син ни проповядва по време на Своето служение, думите Му са нещо, което Той ни говори днес, на всекиго от нас. И всяко евангелско четиво, което четем по време на Литургията или просто с молитва в сърцето – е явяване на Възкръсналия Спасител сред Своите ученици.

от Григорий, архиепископ русийски

На небето уподоби се днес планината Тавор чрез славата, понеже на нея застана Спасителят и божествена красота разпръсна; за нея и певецът в древността говореше, стъквайки песен: Планино Божия, планино плодоносна! планино тучна, на която Бог благоволи да обитава (по Пс 67:16, 17).[1] На нея Господ като се възкачи, кръстната тайна предрече. На нея светостта на Възкресението предварително показа. На нея славата на светците чрез личба предварително изобрази. На нея възвести, че над живи и мъртви властва. На нея завистта юдейска изобличи и че не е богопротивен показа. На нея Своята слава изяви пред върховните ученици, за да привикнат, защото учители на вселената щяха да станат, след като славата на проповядвания и с очите си видяха, а не от други като чуха. И възглася Петър по всички църкви – основата на всички тях: „Не лъжливи басни като следвахме, ви възвестихме славата на Господа, нашия Иисус Христос, а очевидци като станахме на Неговото величие, понеже Той прие от Бог Отец чест и слава, когато Неговият глас Му поднесе такава слава от великолепната Си слава: Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение (Мат. 3:17). И този глас, идващ от небето, ние чухме, когато бяхме на светата планина (Лука 9:35). Такава е славата и на посланието на днешния празник. Такава беше и славата и на Тавор, когато се обявиха тайнствата. Такава е славата на висотата на Божията планина: понеже не на нея застана ковчегът (както на Араратските планини след спадането на водата от потопа), а на тази, на която застана, когато нахлу потопът заради греха и когато заради милостта остатъка от родовете в ковчега съхрани. Днес се изпълни Давидовото пророчество: Тавор и Ермон за Твоето име се радват (Пс. 88:13). И защо със силата на Твоята мишца (Пс. 78:11)? Навсякъде в Светото Писание Синът мишца се нарича. Твоят Син Единосъщен – рече, – на Своята божественост силата малко да открие, и планините се радват“ (по Пс. 97:8).

Това, което най-много измъчва обичащия във връзката с възлюбения, е съпротивата, оказвана от последния срещу любовта му и срещу живата връзка, която ги свързва. Тази съпротива може да възприеме две форми: пасивна съпротива, при която възлюбеният не приема обичащия го и не признава любовта му; но съпротивата може да е действена, активна, при която възлюбеният дългосрочно се отдръпва от любещия го и по този начин целенасочено или нецеленасочено, със слово и с дело, знаейки или незнайки, дългосрочно се отдалечава от обичащия го. При пасивната съпротива човек спира своята връзка с другия, докато при активната съпротива той настоява да затвърди и да наложи своя начин на живот, избор, убеждения и представи пред другия човек. Тези две форми са две лица на една и съща монета.

Такава съпротива виждаме в евангелския текст, който разказва за изцерението на двамата бесновати в страната на гадаринците и тя се въплъщава в събитията, свързани с двамата обладани, независимо дали се изрича чрез устата им от името на бесовете или чрез това, което заявяват жителите на града. Бесноватите се обезпокоили, когато се изправили пред Христос, и Му казали: „Нима си дошъл тука да ни мъчиш?“. Докато гадаринците излезли всички, за да се срещнат с Него и Го молили „да си отиде от пределите им“ (Мат. 8:29, 34).

от Григорий, монах и презвитер, игумен на манастира „Пантократор“

Благослови, Отче!

Пророците впрочем всички изпратени бяха да проповядват на коравосърдечния Израил въплъщението на Единородния. А Илия и при Израил беше изпратен, и да бъде предтеча на Второто Му пришествие съхранен беше, за да проповядва, че пришествието Господне вече е пред дверите и за да предскаже измамното и коварно царство на лукавия – на антихриста, казвам, за когото Спасителят говореше на юдеите: Аз дойдох в името на Моя Отец и Ме не приемате; но ако друг дойде в свое име, него ще приемете с радост (Иоан 5:43). Илия, виделия някога Бога на Хорив в лъх от тих вятър (3 Цар. 19:12), служещ на Стария завет. И втори път в плът Го видя на планината Тавор (Мат. 17:3). А трети – очаквайки да Го види и да посрещне Съдията, идещ на облаците със слава да съди живи и мъртви (по Мат. 24:40). Илия, жителят на планината Кармил, понеже насаме говореше с Бога. Илия, който щеше да стане последният мъченик сред пророците, както Стефан стана пръв мъченик сред апостолите! Илия, изобличителят на Ахав, както Йоан – на Ирод! Илия, победителят на Йезавел, както Кръстителят – на Иродиада. (Илия), който ключове на небето постави, за да не напоява земята, както е обичайно. (Илия), който чрез молитва огън от небето направи да се спусне и гнусните свещеници с позор изпълни. По неговото слово шепата брашно на вдовицата от Сарепта не се свършваше и маслото в гърнето не намаляваше, чрез неговата молитва мъртвото ѝ дете възкръсна (по 3 Цар. 17:16) и прие жената умрелия си възкръснал, както рече премъдрият Павел (по Евр. 11:35). И понеже искате, приемам вашето желание и накратко ще разкажа за него.