от Григорий, монах и презвитер

Изгряха днес за нас светилата велики и незалязващи, Църквата веселящи и вселената просветляващи – Петър и Павел: на Троицата – служебната двоица избраници; на лика апостолски – върховните; на множеството ученическо – превъзходните; на тъмата – прогонителите; към светлината – предводителите; на Царството – наследниците; на Евангелието – проповедниците; на Вишния Йерусалим – гражданите, раните на Господа Иисуса по тялото си носещи, ранени от бесовете изцеляващи; лекарите, голямото разложение лекуващи; тези, които, изпратени когато бъдат като овце сред вълци, и вълчата свирепост в овча кротост превръщат; двоицата, разделена чрез телата и съединена чрез Духа, Евангелието, ревността, усърдието и образа на кончината.

Петър, камъкът на вярата, преди останалите Учителя последвалият; изоставилият лодката и Църквата поелият; захвърлилият мрежата и Евангелието разпрострелият; загърбилият морето и вселената завладелият, който, риболова като пренебрегна, човеци да лови се научи. Вървете след Мене – рече Спасителят, – и Аз ще ви направя ловци на човеци (Мат. 4:19). Петър, твърдият камък на църковната основа! Петър, най-ревностният сред апостолите, желаещият с Учителя да умре и заради това се хвалеше: Дори всички да се съблазнят, аз обаче не ще се съблазня (по Лука 14:29). Петър, който дори в двора на Каиафа с вързания Спасител влезе! Кажи ми, с колко стрели на скръбта Петровото сърце беше уязвено тогава, когато гледаше така Господа? Защото, макар и да се отрече, но по това, че Го последва, че плака след отричането си, беше явно, че е готов да умре с Учителя. Но Спасителят умишлено допусна да се случи отричането, първо, човешката немощ да покаже и да не се хвали да го поучи, и второ, да накара апостола да бъде милостив към грешащите, защото щеше да му даде предводителството на вселената и да му връчи ключовете от небесното царство. И понеже самият той беше помилван, милостив да бъде към съгрешаващите.

„Никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго“ (1 Кор. 12:4). Св. Йоан Дамаскин казва, че Преблагият Бог поради Своята любов и милост не понесъл благостта да е единствено Негова и затова създал човека, за да стане Негов съучастник. Човекът обаче по собствена воля отпаднал и не останал в общение и в единство с Бога. Той паднал и се отдалечил от Бога като си мислел, че може да бъде бог със собствените си способности, както му била внушила змията (Бит. 3:5). Всеблагият Бог не поискал човекът да остане отдалечен от Него. За това разказва молитвата в Литургията на св. Василий Велики: „... защото Ти, Благий, не занамери завинаги Твоето творение, което Си създал, нито забрави за делото на Своите ръце, но го посети чрез множеството видове на Твоята милостива утроба. Изпращайки пророците и извършвайки чудеса чрез ръцете на Твоите светии, угодили Ти от род в род и ни говори чрез устата на Твоите раби – пророците, и ни предизвести за бъдещето спасение, и ни дарува със Закон, който да ни помага, и ни постави ангели да ни пазят. И когато се изпълниха времената, Ти ни говорѝ чрез Самия Твой Син, чрез Когото създаде вековете. Който беше видян на земята и живя сред човеците... Той ни остави възпоменанията на спасителните Си страдания“.

Според св. Йоан Дамаскин, пред Този, Който извая човека, не е останало нищо друго, освен да се въплъти, и така Създателят стана човек по всичко, с изключение на греха, и се съедини с нашето естество. Той стана наш съпричастник в нашето нищожно естество, за да ни въздигне и да премахне от нас тлението, за да ни направи отново Негови съпричастници в Своето божество. Господ се роди от Дева Мария, кръсти се от Йоан, проповядва и направи чудеса, учѝ и работѝ, огладня, ожадня и възкреси мъртви, биде разпнат и възкръсна на третия ден, възнесе се на небето и ни обеща да ни изпрати Светия Дух. Чрез тези спасителни дела беше въздгнато нашето паднало естество и отново ни се отвориха райските врата. Св. Дамаскин казва, че Господ направи от Себе си път, и символ, и пример за нас. Следователно, ако последваме този път, ще станем чеда, наследници и сънаследници. Делото, което Господ Иисус стори, е градивното и основоположно дело за спасението. Но Този, Който осъществява това дело е Светият Дух. Как?

Нека да припомня на досточтимия читател на Двери, че чрез св. Библия Бог ни запознава с пет рзлични вида духове: 1) Светия Дух, Третото Лице на Светата Троица (Пс. 103:30; Лука 11:13); 2) служебни духове: Божиите ангели (Евр. 1:14); 3) нечестиви духове: Сатана и неговите паднали ангели (Марк 5:13); 4) човешкия дух: Книга на Иова 32:8; Мат. 26:41 и 5) животинския дух: Екл. 3:21; Иез. 1:21.

Дивен в поезията си е псалмопевецът. В Пс. 103 той споделя чудни слова за Светия Дух, Който създава и подновява лицето на земята. Св. отци на Втория вселенски събор (381 г.) са взели под внимание тази истина, за да включат в Символа на православната ни вяра и Светия Дух като Господ, Животворящ.

От свещената история знаем, че в старо време Божият Дух е бил изпращан в света от Бога Отца по важни поводи. В ново време Неговата любов към човечеството също не секва. Особено след Възнесението на Господа Иисуса Христа на небето и сядането Му отдясно на Отца, съгласно обещанието, Той става другият Утешител, Който продължава мисията на Спасителя на земята като Второ Лице на Светата Троица.

В днешното евангелие при кладенеца на Яков Господ Иисус се среща с жената самарянка и те провеждат един проникновен разговор за водата и жаждата. Когато учениците се завърнали от града, носейки със себе си храна, темата на разговора на Господа преминала към беседа за друга храна, която апостолите не познавали. Господ тръгва от нашите всекидневни нужди, издигайки разговора към по-възвишените теми от материалните нужди, на които лукавият ни прави пленници. Господ знае, че нашите духовни потребности, въпреки че не са явни, придават истински смисъл на живота ни.

Хората се трудят през всичките дни на своя живот, за да си набавят нужните за телесното си оцеляване храна и питие, но има и друга храна и вода, от различно, нематериално естество, без които умира духът и ако той умре, човешкият живот става безсмислен. Оттук следва и предупреждението на Господ Иисус: „не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а бойте се повече от Оногова, Който може и душата и тялото да погуби в геената“ (Мат. 10:28). Нека всеки човек да се замисли за усилията, които полага за набавяне на материалната храна, полезна за телесното израстване, и нека да внимава дали в същото време полага усилия за духовната храна, която ни помага да възрастнем духовно. Който не полага усилия за духовното си израстване, той небрежи за своето спасение и съдейства за предаването на душата си в ръцете на онзи, който може да погуби и душата, и тялото.

В продължение на целия пасхален период Църквата ни представя на св. Литургия евангелски текстове, чрез които ни показва действието на Възкресението Господне в самите нас. Затова тя е постановила в четвъртата неделя след Пасха да се чете текстът от Евангелието, в който се говори за изцеряването на парализирания при Витезда (Иоан 5:1-15). Този човек в продължение на тридесет и осем години не намерил никой, който да го спусне във водата на къпалнята след раздвижването на водата ѝ от ангела, за да се изцери. След страданията и търпението, които понесъл парализираният, непременно е трябвало да последва възкресение, което да промени живота му и затова дошъл Господ, Който го попитал дали иска да се изцери и го излекувал.

Христос задал на парализирания въпрос, който изглеждал прост, но той всъщност изразявал загрижеността на непознатия, идващ от Галилея в Юдея Учител. Господ попитал човека: „Искаш ли да оздравееш?“. Парализираният не отговорил нито с отрицание, нито с потвърждение, а казал: „Господине, нямам си човек, който да ме спусне в къпалнята, кога се раздвижи водата; когато пък аз дойда, друг слиза преди мене“. Болният се оплакал от това, че нямал приятели, които да му помогнат. Дори тези, които получили изцерение преди него, били заети със своите близки и приятели и никой не му обръщал внимание. Той също така се оплакал и от своята неспособност да се конкурира с другите, за да се спусне пръв в къпалнята, тъй като мнозина го изпреварвали.