Възлюбени в Господа чеда на светата ни Църква,

Дивната вест за Христовата победа и днес се разнася из цялата Вселена, за да сгрее сърцата ни и да изпълни душите ни с радост, която не може да се сравни с никоя друга радост, защото отново пълнотата на Църквата тържествува:

ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ!

Възкръсна Христос и вече няма смърт! Възкръсна Христос и животът се възцари! Възкръсна Христос и цялото творение се радва!

Христовият тържествен вход в Йерусалим започнал като „забулен в тайнственост“, но по-късно тържествеността, която съпровождала входа на Този Цар, изчезнала. Вместо традиционния възглас, който народите отправят към своите царе: „Да живее!“, от гърлата на евреите се надигнал възгласът: „Разпни Го!“.

Този Цар избрал необичаен начин да влезе в Своето царство, тъй като липсвали традиционните при такива случаи демонстрации на мощ, сила, величие и царско превъзходство. Този Цар не водел със Себе си поданици, над които да се възцари, защото издигнал като условие на Своето царуване изискването: „Ако някой иска да върви след Мене...“ (Мат. 16:24). Това е много необичайно! Ако разсъждаваме по човешки, това може да ни изглежда нелепо, но Този Цар знае „що има в човека“ (Иоан 2:25) и Той „дойде, за да спаси погиналото“ (Мат. 11:18). Неговото царство се състои от погиналите, които са намерили в Негово лице Спасител и са повярвали в Него.

Господ възлиза Сам към Йерусалим, защото тези, които са с Него, учениците Му, не са на Негова страна, въпреки че Го придружават. Това ли е естеството на чашата, за която Христос говори на Своите ученици в евангелието от петата неделя на Великия пост? Дали това, което Христос изразявава, когато съзерцава отдалече Йерусалим, когато гледа нашите градове и цивилизация, а оттук – нашия дом, енория и църква, не е Неговият плач за тях, защото чедата ѝ не искат Той да ги събере така, „както кокошка събира пилците си под крилете“ (Мат. 23:27)? Това изразява естестеството на тази чаша, която е също жребие на всеки свещеник, пастир или наставник в Църквата.

„Моят син е хванат от ням бяс, дето и да го прихване го разтърсва“, са думи на бащата на момчето, който добавя: „... ако можеш нещо, смили се над нас и ни помогни“. С тази молба страдащият баща се насочва към Иисус, разкривайки едно постоянно страдание, на което Христовите ученици е трябвало да помогнат, както ни разказва евангелското четиво в Четвъртата неделя от Великия пост.

Насилието, което сатаната упражнява върху хората, е голямо и унищожително. От евангелското четиво обаче се вижда, че Иисус насочва Своите упреци срещу нас, Неговите ученици, а не срещу сатаната, трогвайки сърцето ни с думите: „О, роде неверен, докога ще бъда с вас? Докога ще ви търпя? Доведете го при Мене!“. Това отношение на Христос разтърсва до дълбините на душата и изисква да изпросим помощ за нашата слабост и немощ и за несъстоятелността на нашето служение. И ето, че ти се дава прост и задълбочен отговор: никога не трябва да изоставяш поста и молитвата си, защото „всичко е възможно за вярващия“!

„Вземи кръста си“ (Марк 8:34) е израз, определящ за християнина, който се е задължил да следва Христос, защото е повярвал в Него. Да носим кръста си означава да понасяме трудностите в борбата за себеочистването, себепросвещаването и себеосвещаването. Всеки от нас води борба за това и ако откаже да носи кръста, ще се отдалечи от осъществяването на истинската човешка природа, чието великолепие видяхме в Иисус Христос.

Преди да понесе Своя кръст и да се издигне на него, Христос е предсказал, че ще привлече всички към Себе си (Иоан 12:32) и ще ги научи на Своя път, за да ги въздигне при Себе си – не само на Кръста, но и за да им даде възможност да споделят Неговата слава.

Св. Йоан Кръстител ни запозна със Спасителя по един забележителен начин, който разкрива тази Негова тайна: „Ето Агнеца Божий, Който взима върху Си греха на света“ (Иоан 1:29).