Проповед върху неделното апостолско четиво – 2 Кор. 6:16-7:1

В днешното апостолско четиво св. ап. Павел напомня на коринтяните, но и на всички нас, християните, че Бог е наш Отец и ние сме Негови чеда.

Сам Бог увери пророците от Стария Завет в това бащинство. Но и Христос, когато учеше учениците Си как да се молят, подчерта, че Бог е Отец на всички хора. Затова и Господнята молитва започва с призива „Отче наш!“.

Въпреки това, братя, при хората господства повече физическото бащинство. Физическите ни родители са ни по-близки от небесния ни Отец; обичаме ги, почитаме ги и ги уважаваме. Следваме ги за разни неща, отхвърляме ги или ги подминаваме за други. Във всеки случай тях имаме за пример, техните наследствени белези носим. Инстинктът ни за физическа потребност ни води към тях.

За Бога Отца си спомняме най-вече в скърбите, в множеството си безизходици и искаме от Него да ни даде добър изход. Прибягваме към всесилния наш Творец, човеколюбивия и милосърден Бог, и искаме от Него да ни предпази от множеството беди, които ни терзаят.

Много често обаче, изглежда, смятаме Бога, нашия Отец, за недостъпен и далечен. Затова и не Го чувстваме в сърцето си и не се позоваваме на Него непрестанно.

Проповед върху неделното евангелско четиво – Мат. 15:21-28

Поведението на жената-хананейка е впечатляващо. Доближава се до Иисус Христос и силно Му вика да избави дъщеря ѝ от беса. Детето се мъчи и майката прибягва до милостта и човеколюбието на Бога, за да бъде то излекувано.

И днес има много демонизирани, бесновати, които се мъчат сами, но измъчват и родителите, и роднините си.

Повечето от тези явления се определят като нервно-психически разстройства. Особено характерно е обаче, че вярата в личността на човеколюбеца Иисус съставя съществен фактор в лечението на психическите болести.

Само че в днешния откъс не се чува викът на обладаното от бесове дете, а силният умоляващ глас на майката. В началото Христос отказва да изпълни нейното искане, за да изпита вярата ѝ. И жената-чужденка[1] със смирение и искреност заявява вярата си в силата Христова. Резултатът е, че е станало това, което тя е поискала. Такава е била и мисията на Христос: да изгонва бесовете и да лекува развалата на природата с връхна точка – самата смърт.

Проповед върху неделното евангелско четиво – Лука 19:1-10

Закхей от днешната притча, братя, е бил главен митар и, както изглежда, е бил привикнал да трупа пари и да ограбва. Както показва човешката история, любовта към парите и алчността са голямо изкушение и ако се заплете човек в мрежите им, много трудно се избавя от тях. В този случай важи тъжната истина, която установиха предците ни: „Лукава природа лесно не се променя“.[1] Не е лесно да се обърне една повредена природа! И Старият Завет ни съветва да не отдаваме сърцето си на богатството: „Кога се увеличава богатството, не привързвайте сърце към него“.[2]

Това не са лесни неща и особено в наше време, когато богатството се отъждествява с преуспялост, с някакво достойнство, с щастие! Няма значение кой си, а какво имаш! Тревогата кара хората да придобиват потребителски блага, движимо и недвижимо имущество, акции и капитали. И дума не се отваря за мярка в нашите нужди, за скромност в живота ни, за малко човечност, малко човеколюбие. Мамонът на алчността и неправдата в нашата епоха на благоденствие се намира в апогея си! Богатите да станат още по-богати! Бедните – още по-бедни! Капиталите да сменят собствениците си и едни да станат новобогаташи, а други – новобедняци

Съществува ли, братя, лечение?