Тази неделя, братя, заявяваме почитта си към иконите и пеем тържествено: „На пречистия Ти образ се покланяме, Благий…“.[1]

Глаголът „покланям се“ означава едно раболепно по характер действие. Срещаме го в практиката на много религии. То е белег на зависимост и подчинение. В нашия случай поклонението не означава робуване на материалите, от които са направени иконите – преносими или стенописи. Означава признаване, удивление и възторг пред човеколюбието и любовта на Богочовека Христос.

Вярващият се удивлява, недоумява, стои онемял пред тайната на божествения промисъл и навежда глава от тежестта на величието, благодатта, любовта. Вярващият остава поразен, точно както ангелът пред св. Богородица, когато ѝ известил великото тайнство на въчовечаването на Сина и Слово Божие. Помните какво казва химнопевецът: „Стоеше и се удивляваше“.[2]

Проповед върху евангелското четиво – Мат. 6:14-21

Днешният евангелски откъс подготвя християните за периода на великата Четиридесетница. Спасителят набляга на три основни момента: поста, небесното съкровище и чистия поглед.

Постът във всички случаи е лично събитие. Означава въздържане от храна. Разбира се, човек има нужда от храна, за да оцелее. Не трябва обаче да изяжда другите със завист, злоба, използвачество, подтисничество, нито самия себе си с хленчене, роптаене или себеизтезаване.

Но не е добре и когато необходимата храна служи за угаждане на стомаха и води до наднормени килограми, така че да се стига до даване на огромни суми за тяхното отстраняване!

Има и друго: дори ненаситниците да не се отдават на чревоугодни удоволствия, те нерядко събират безполезни съкровища. Трупат движими и недвижими имущества, скъпоценности, редки скъпи предмети, за да ги използват, когато имат нужда. По този начин се чувстват сигурни. С преследването обаче на такива потребителски блага хората стават все по-несигурни.

Понеже животът е кратък и този вид богатства не придружават човека в гроба. Въпреки това рядко хората помнят, че са смъртни и тленни, и временни. Виновно е окото. Колкото по-ненаситно е окото, толкова по-изискващ е и коремът на човека. В потребителското ни общество това личи още по-силно.