Нека да припомня на досточтимия читател на Двери, че чрез св. Библия Бог ни запознава с пет рзлични вида духове: 1) Светия Дух, Третото Лице на Светата Троица (Пс. 103:30; Лука 11:13); 2) служебни духове: Божиите ангели (Евр. 1:14); 3) нечестиви духове: Сатана и неговите паднали ангели (Марк 5:13); 4) човешкия дух: Книга на Иова 32:8; Мат. 26:41 и 5) животинския дух: Екл. 3:21; Иез. 1:21.

Дивен в поезията си е псалмопевецът. В Пс. 103 той споделя чудни слова за Светия Дух, Който създава и подновява лицето на земята. Св. отци на Втория вселенски събор (381 г.) са взели под внимание тази истина, за да включат в Символа на православната ни вяра и Светия Дух като Господ, Животворящ.

От свещената история знаем, че в старо време Божият Дух е бил изпращан в света от Бога Отца по важни поводи. В ново време Неговата любов към човечеството също не секва. Особено след Възнесението на Господа Иисуса Христа на небето и сядането Му отдясно на Отца, съгласно обещанието, Той става другият Утешител, Който продължава мисията на Спасителя на земята като Второ Лице на Светата Троица.

В днешното евангелие при кладенеца на Яков Господ Иисус се среща с жената самарянка и те провеждат един проникновен разговор за водата и жаждата. Когато учениците се завърнали от града, носейки със себе си храна, темата на разговора на Господа преминала към беседа за друга храна, която апостолите не познавали. Господ тръгва от нашите всекидневни нужди, издигайки разговора към по-възвишените теми от материалните нужди, на които лукавият ни прави пленници. Господ знае, че нашите духовни потребности, въпреки че не са явни, придават истински смисъл на живота ни.

Хората се трудят през всичките дни на своя живот, за да си набавят нужните за телесното си оцеляване храна и питие, но има и друга храна и вода, от различно, нематериално естество, без които умира духът и ако той умре, човешкият живот става безсмислен. Оттук следва и предупреждението на Господ Иисус: „не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а бойте се повече от Оногова, Който може и душата и тялото да погуби в геената“ (Мат. 10:28). Нека всеки човек да се замисли за усилията, които полага за набавяне на материалната храна, полезна за телесното израстване, и нека да внимава дали в същото време полага усилия за духовната храна, която ни помага да възрастнем духовно. Който не полага усилия за духовното си израстване, той небрежи за своето спасение и съдейства за предаването на душата си в ръцете на онзи, който може да погуби и душата, и тялото.

В продължение на целия пасхален период Църквата ни представя на св. Литургия евангелски текстове, чрез които ни показва действието на Възкресението Господне в самите нас. Затова тя е постановила в четвъртата неделя след Пасха да се чете текстът от Евангелието, в който се говори за изцеряването на парализирания при Витезда (Иоан 5:1-15). Този човек в продължение на тридесет и осем години не намерил никой, който да го спусне във водата на къпалнята след раздвижването на водата ѝ от ангела, за да се изцери. След страданията и търпението, които понесъл парализираният, непременно е трябвало да последва възкресение, което да промени живота му и затова дошъл Господ, Който го попитал дали иска да се изцери и го излекувал.

Христос задал на парализирания въпрос, който изглеждал прост, но той всъщност изразявал загрижеността на непознатия, идващ от Галилея в Юдея Учител. Господ попитал човека: „Искаш ли да оздравееш?“. Парализираният не отговорил нито с отрицание, нито с потвърждение, а казал: „Господине, нямам си човек, който да ме спусне в къпалнята, кога се раздвижи водата; когато пък аз дойда, друг слиза преди мене“. Болният се оплакал от това, че нямал приятели, които да му помогнат. Дори тези, които получили изцерение преди него, били заети със своите близки и приятели и никой не му обръщал внимание. Той също така се оплакал и от своята неспособност да се конкурира с другите, за да се спусне пръв в къпалнята, тъй като мнозина го изпреварвали.

Търсенето на Христос и копнежът към Него е в основата на призванието на жените-мироносици и тяхното бързане сутринта рано да отидат на новия гроб, в който бил „положен“ Христос. Мироносиците се запътили към гроба на Животодавеца Христос, като избързали в много ранната сутрин без да се страхуват от юдейската стража и да се интересуват от това, че Този, към Когото е бил устремен техният копнеж, е умрял с най-позорна смърт – бил е осъден и е увиснал на дърво, между двама разбойници.

Тялото на Господ е нямало нужда от погребално миро, защото Той е Този, Който е победил смъртта и Който дарява живот на света. Но светите жени-мироносици, като купили мирото и пристигнали рано на гроба преди появата на първите слънчеви лъчи, презирайки всякакъв страх от юдеите и от пазещите гроба войници, показали своето достойнство за божественото посещение. Те доказали чрез своя опит на сърдечна преданост към Господ, че заслужават да узнаят благата радостна вест за Възкресението.

Да приемем Възкресението не е лесно, тъй като това изисква от нас вяра, отношение и поведение, които изразяват неговата действаща в нас истина. Това виждаме в опита на ап. Тома, както повествува св. ев. Йоан. Възкресението трябва да промени нашия мироглед и начин на живот, да преразгледаме нашата вяра през призмата на Възкресението, за да си възвърнем автентичния поглед към живота и неговия Създател и Изкупител.

Личността на Тома се разкрива пред нас, когато той се обръща към уплашените от последното възлизане на Господа в Йерусалим ученици с прибързаните си думи: „Да идем и ние да умрем с него“ (Иоан 11:16). След това го чухме да изразява своето неразбиране на думите Господни за многото обиталища подготвени на небето, които Христос изрича на прага на Неговите страсти. Тогава Тома възкликва: „Господи, не знаем къде отиваш; и как можем да знаем пътя?“ (Иоан 14:5). И, накрая, чуваме думите му във възкресното утро: „ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите, и не туря пръста си в раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам“ (Иоан 20:25).