от смирения монах и презвитер Григорий

Отче, благослови!

Искам за възхвала на отците език да раздвижа и страх ме връхлита! Искам тях да помена и смут ме обзема! Искам пред вас да ги покажа и ума си губя! Мисля си за тяхната възвишеност – кой от кой по-извисен! – и облакът на недостижимото ме покрива! И понеже желанието непрестанно ме подтиква, безсилието с немота езика връзва. Защото този, който за тях слово иска да напише, на тях подобен във всичко трябва да бъде, за да се доближи поне до величието на възхваляваните, докато разказва. Но и така няма да успее никой, бидейки с тяло, защото ако великият Павел, до третото небе грабнатият и отнесеният, за нещата, които там е видял и чул, на нас разказвайки, ги нарича неща, които човек не може да изговори (2 Кор. 12:4), то как някой друг, толкова далеч от Павловата добродетел, ще може подобаващо с похвално слово неизразимата слава на отците да покаже? Те впрочем се удостоиха с почестите, които като наследство Бог е приготвил за обичащите Го, които око не е виждало, ухо не е чувало, и човеку на ум не е идвало (по 1 Кор. 2:9). Те влязоха в радостта на Господаря си, защото, след като умножиха таланта, чуха: добри и верни раби, в малкото бяхте верни, над многото ще ви поставя (по Мат. 25:21). И няма повече да ви нарека раби, а братя, защото Мои братя са тези, които изпълнят волята на Моя Отец (по Мат. 12:50). Със зверовете временно съжителствате – с ангелите ще пребъдвате, вечен живот имащи. Планини, пропасти и пещери населявахте – небето наследете. Нищетата предпочетохте заради Мене, обеднелия доброволно – обогатете се с нетленност. Плакахте тогава – радвайте се сега и вашата радост никой няма да ви отнеме. Кротки и смирени по сърце (по Мат. 11:29) бяхте – наследете вашия жребий: земята на кротките (по Мат. 5:5). Гладувахте и жадувахте – заситете се с Мене, защото Аз съм хлябът, слязъл от небето (Иоан 6:41). Наситете се от обилието на Моя дом (по Пс. 111:3). От потока на Моето блаженство ще ви напоя, защото у Мене е изворът на живота (по Пс. 35:10). Изминахте тесен и скръбен път и влязохте през тесните врата (по Мат. 7:13-14), които ви въведоха във вечния живот. Аз съм възкресението и животът (Иоан 11:25), и пътят (по Иоан 14:6) и вратата (по Иоан 10:7), и добрият пастир, душата си положил за овцете (по Иоан 10:11-15), и младоженецът, идващ в полунощ, когато всички заспят, понеже идването на младоженеца се отложи за несгодно време, когато дрямката е нестърпима (по Мат. 25:5-6). И понеже вие на очите си сън не давахте, нито дрямка – на клепачите си [по Пс. 131:4, Прит. 6:4], а светилниците си запалихте и когато се чу вик Ето младоженецът иде (Мат. 25:6), първи се появихте да Го посрещнете. И не само вие, но и мнозина други и насочихте, и научихте. „Влезте с мене на сватба и облечете брачните одежди, та чрез лютото страдание на изтощената ви плът да разцъфтят зарите на вечния живот и по-ярко от слънце да просияят, защото тогава праведниците ще блеснат като слънце (Мат. 13:43).

1 Послание до коринтяни 8:8-9:2

Братя, храната не ни приближава към Бога, защото, нито ако ядем, печелим, нито ако не ядем, губим. Пазете се обаче, да не би някак тая ваша свобода стане съблазън за немощните. Защото, ако някой види, че ти, който разбираш, седиш на трапеза в капище, то неговата съвест, като на немощен, не ще ли го насърчи да яде идолски жертви? И при твоето разбиране ще загине немощният брат, за когото е умрял Христос. А като грешите тъй против братята и биете немощната им съвест, вие грешите против Христа. Затова, щом храната съблазнява брата ми, няма да ям месо никога, за да не съблазня брата си. Не съм ли апостол? Не съм ли свободен? Не съм ли видял Иисуса Христа, Господа нашего? Не сте ли вие мое дело в Господа? Ако на други не съм апостол, на вас обаче съм; защото печатът на моето апостолство вие сте в Господа.

Няма да ям месо никога, за да не съблазня брата си

Св. ап. Павел разглежда задълбочено проблема за идоложертвената храна, който е вълнувал древната християнска община в Коринт. Обръща се към онези, които са повдигали този въпрос, и ги смирява. Те са си мислили, че познават добре проблема, били са от тези, „които мислят, че знаят“.[1] Ап. Павел обаче им казва следното: „Ако някой мисли, че знае нещо, той още нищо не е тъй узнал, както трябва да знае“,[2] т. е. никой не познава нещата така, както трябва, а многохваленото знание по тези въпроси води до превъзнасяне.

Нека се спрем по-подробно върху забележките на ап. Павел. На първо място той казва, че Бог не ни оценява според храната, която ядем: „храната не ни приближава към Бога“.[3] Виждаме как апостолът омаловажава онова, с което мнозина християни в Коринт са се хвалили. Нито ако ядем месото, което идва от езически жертвоприношения и се продава на пазара, нещо печелим – т. е. получаваме нещо повече в духовно отношение, – нито ако не ядем, сме в по-долно положение, т. е. „губим“.[4] Храната е нещо неутрално, тя не е критерий за духовния ни живот.

Отминаващата необикновена година, белязана от безпрецедентни за съвременните хора ограничения, объркване и смърт, разкри пред човека истината за неговата слабост, безпомощност и тленност. Пандемията, поразила целия свят, постави пред човечеството не само медицински, икономически и социални въпроси, но подложи на изпитание и мирогледа на съвременния човек. В дните на Рождество Христово митрополитите на БПЦ поставиха в центъра на своите архипастирски послания именно пандемията с духовните и моралните въпроси, които излязоха на дневен ред. Архиереите са единодушни, че причина за пандемичното нещастие, сполетяло света, е безотговорността на хората както към творението, така и към Бога и ближния. Грехът е в основата на разделението и страданието на хората, заявяват духовниците, и призовават вярващите с радост и надежда да приемат вестта за Раждането на Спасителя, защото както тогава, „в дните на цар Ирод“, така и днес идването на Божия Син в света на хората е свидетелство за Божията любов и грижа за човечеството.

„Аз съм светлината на света;
който Ме последва,
той не ще ходи в мрака,
а ще има светлината на живота“
(Иоан 8:12)

Възлюбени в Господа чеда на светата ни Църква,

В дните и месеците на нови и тежки изпитания, които заедно с целия свят и цялото човечество споделяме и ние, отново сме застигнати от единствените по рода си радост и надежда, изгрели днес с Рождеството по плът на нашия Господ и Спасител Иисус Христос. Отново ликуващият хор на ангелското войнство възвестява за предивната тайна на боговъплъщението. Отново ние в радостта си бързаме, следвайки мъдреците от Изтока и витлеемските пастири, да сведем глави пред величието на щедро изливащата се над цялото творение неизтощима Божия любов, свидетелствайки, заедно с божествения евангелист, за Всещедрия и Всемилостив наш Бог, Който „толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Иоан 3:16).

С появата на COVID-19 книгата на Албер Камю Чумата внезапно стана актуална и в тези дни се чете много.

Освен че е една алегорична книга, чрез която писателят описва тоталитарните режими, съвременните читатели откриват поразителни сходства със състоянието, в което живеем през последните месеци. Бих искал да отбележа някои от тези моменти.

През 1940 г. чумата се появява в Алжир и по-специално в гр. Оран. Заразените и смъртните случаи се увеличават в геометрична прогресия.

Първата реакция на жителите е отрицание, точно както виждаме и ние днес: отричане и подценяване на опасността. Гражданите заравят глава в пясъка, затварят очи за трагедията, която се разгръща пред тях, не искат да признаят суровата реалност. Камю пише:

„Бедствията са наистина нещо обичайно, но човек мъчно вярва в тях, когато му се стоварят на главата. По света е имало толкова чума, колкото и войни. И все пак, както чумата, така и войната заварват хората винаги неподготвени. Д-р Рийо, както и нашите съграждани, беше неподготвен, затова трябва да разберем неговите колебания. Трябва да разберем, че той се раздвояваше между тревогата и самоуспокоението. Когато избухне война, хората казват: „Няма да трае дълго, това е безсмислица“.

И няма съмнение, че войната със сигурност е голяма глупост, но това не ѝ пречи да продължава дълго.

Човешката глупост е упорита и ако не мислехме винаги само за себе си, щяхме да го забележим. В това отношение нашите съграждани приличаха на всички други – мислеха за себе си или, с други думи, бяха хуманисти: не вярваха в бедствията.