Гавриил виждам, разпореждащ се на земята и небесните сили приканващ с песни и дароношения да възнесат Приснодевата и майката на Царя, защото вече дължимото на естеството отдава и при Сина и Бога се преселва.

Преселва се, но света не изоставя;
възнася се, но благодат долу изпраща;
земята напуска, но родствената близост не забравя.
Подобаваше впрочем съсъдът на Бога,
заради Когото светът се освети,
в надмирското да бъде пренесен.
Подобаваше майката на Царя
към славата на Сина да се приобщи.
Подобаваше ковчегът, позлатен от Духа,
във Вишния Иерусалим да се пренесе
и в Светая светих да се внесе:
не от ръце свещенически,
както е в старозаветното,
а от ръце Синовни,
ръце съзидателни,
ръце нетленни,
чест подобаваща на майката въздаващи.

Евангелието на Неделя 11 след Петдесетница ни разкрива голямата благост на Бог, Който прощава прегрешенията на човеците и същевременно задължението на хората да прощават на свой ред прегрешенията на другите. Поради тази причина евангелското поучение е следното: Бог ни прощава прегрешенията и иска и ние да простим на другите техните прегрешения. Ако обаче ние не простим на другите, Бог преминава от опрощаване към справедливост, наказвайки за изправяне непризнателния и немилостивия, така че той научава и изпълнява по необходимост, по принуда, онова което не е направил доброволно и по собствена инициатива.

Св. Църква ни предлага притча, която Господ Иисус разказал на св. ап. Петър (Мат. 18:23-35), когато последният Го попитал за прошката, казвайки: „Господи, колко пъти да прощавам на брата си, кога съгрешава против мене? До седем пъти ли?“ (Мат. 18:21). От тази притча на Господа, както и от други Негови поучения става ясно, че Той гледа много строго на прошката, като изтъква, че е невъзможно човек да получи прошка от Бога, ако сам не прощава на другите.

Притчата започва с думите на Господ Иисус: „царството небесно прилича на“ (Мат. 18:23). Ще рече, това, на което Господ Иисус иска да ни научи чрез тази притча, се отнася до състоянието, което се изисква човек да достигне, за да намери своето място в Царството. И това състояние се нарича прошка. Значи в Царството няма място за този, който не прощава на другите.

Невъзмутимо елитарен, Христос взима само трима от дванадесетте апостоли – Петър, Яков и Йоан, на хълма Тавор, издигащ се насред ездрелонската долина. От това възвишение някога овнешки рог е провъзгласявал свещените юдейски празници „Тръби“ и „Очищение“. Сега от върха лицето на Христос засиява по-бляскаво от милион слънца и дрехата Му става по-ярка от белотата. От двете Му страни се явяват Моисей и Илия, покланящи се към Него. Петър се опитва да задържи мига като издигне три сенника, само за да падне по очи при звука на Глас из облака: „Този е Моят възлюбен Син; Него слушайте!“. Но когато Петър, Яков и Йоан вдигат поглед, там е останал само Христос. Когато се спускат от планината, Той им заповядва да не казват на никого за видението на Светлината докато не възкръсне от мъртвите.

Неоценимата стойност на молитвата за другите

Иисус смъмря хората, защото ги обича и за тяхно духовно изправяне

Много често изпитанията, които се появяват в нашия живот - като болест или нещастия, са допуснати от Бога, за да ни пробудят от духовното безразличие или повърхностност, за придобиване на по-силна, по-гореща и по-жива вяра. Следователно дори когато смъмря някой от човеците, Господ Иисус Христос го обича, защото Неговото мъмрене представлява любов, правеща човека отговорен, пробуждаща духовно безразличния и безчувствения. Въпреки че е обиден на невярващите хора, все пак Господ Иисус помага на страдащия. Затова, познавайки страданието на епилептичното момче, казва: „Доведете Ми го тука!“ (Мат. 17:17). След това Той запретил на демона, намиращ се в детето, а демонът моментално излязъл от него и то оздравяло.