Проповед за Неделя на митаря и фарисея (Лука 18:10-14)

Стихът, който предшества притчата за митаря и фарисея, гласи: „Също и на ония, които бяха убедени в себе си, че са праведни, и презираха другите, (Иисус) каза следната притча“ (Лука 18:9). Христос има предвид фарисеите, които са особено съсловие от хора в юдейството, придържащи се към буквалното изпълнение на Закона и преданията. Те разяснявали Закона чрез всекидневни уроци, преподавани в синагогите, и бдели да не бъдат нарушавани правилата и разпоредбите за позволените и забранените неща в съботния ден.

Съсловието на фарисеите се състояло от книжници (т. е. книжовници), познавачи и преписвачи на свещените книги, законоучители и определени свещеници. Фарисеите били установили специален начин на живот, организирали религиозни братства, в които да се спазва вярност към Закона и набожност. Те се гордеели със своето познаване на Закона и стриктно спазвали изпълнението му; забранявали всякакъв контакт с грешните митари и ограничавали Божията любов в рамките на своя тесногръд хоризонт.

Проповед за неделя на хананейката (Мат. 15:21-28)

В събитието, което разказва днешното евангелие, става ясно страшното противоречие, съществуващо между книжниците, фарисеите, юдейските учители и жената-хананейка, която принадлежала към проклет род (виж Бит. 9:25). Тези, които спазват Закона и заради които бяха изпратени пророческите откровения, страдат от сърдечна слепота и се противопоставят на Иисус (виж Мат. 15:10-20), докато жената, живееща „в страна и сянка смъртна“ (Мат. 4:16), вижда в Христос не само учител и лечител, но и извор на милосърдие. Има ли по-силен зов от зова за милост? Вярата в Господа Иисуса се е разпалила в нея, щом е разбрала, че Той е дошъл в нейната страна и тя се устремява да се срещне с Него. Св. прор. Исаия казва: „... ще видят онова, за което не им е било говорено, и ще узнаят, каквото не са слушали“ (Ис. 52:15). Хананейката три пъти спонтанно изразява вярата си. Първо, тя вика към Иисус за помощ като към Господ, Христос и извор на милосърдието: „Помилуй ме, Господи, Сине Давидов“. Въпреки че Той не ѝ отговаря, тя не спира да Го призовава: „Господи, помогни ми!“. И накрая е разговорът им за хляба на чедата и трохите за псетата. Отричането на избрания народ от Божията благодат, която е наречена тук „хлябът на чедата“, е отворило вратата за езичниците, наречени „псетата“. По този повод св. ап. Павел казва на римските християни, които в мнозинството си са били някогашни езичници: „а сега сте помилвани поради тяхното непокорство“ (Рим. 11:30). Тези, при които не бяха изпратени пророци, видяха, прозряха и приеха, а тези, за които Бог изпрати Своите закони и откровенията на Неговите пророци, пазеха книгите и твърдяха, че ги разбират, но ги изопачиха, тълкувайки ги така, както им е изгодно.

Св. ап. Павел се обръща към Тимотей, когото нарича „чедо“, т. е. духовен син, който той е родил във вярата, като казва: „Вярно е словото и достойно за всяко възприемане“.[1] В това изречение намираме две утвърждения. Едното е, че „словото“, т. е. учението на Господ Иисус е вярно, а когато вярващият се увери в истинността на божественото учение, той става добър негов служител (1 Тим. 4:6). Второто утвърждение е за това, че откровенията, дадени чрез Светия Дух от пророческите времена до края на този свят, са истинни. Духът пророчества, че едни хора в последните времена ще отстъпят от вярата и ще последват измамния дух, т. е. дявола (1 Тим. 4:1). Думите на ап. Павел следват от целта, която си поставя той – „спасението“. Затова той начертава пред Тимотей пътя, който ще го отведе до спасението, а по този начин наставлява и другите. И го призовава към упоритост в учението, за да привлече други да приемат словото.

Павел-юдеинът се е занимавал с изучаване на Писанието. В своето Послание до галатяни той ни съобщава, че е проявявал усърдие в учението и е надминал всичките си връстници, но се е поддал на друг, чужд на Бога дух, който го е накарал да тълкува словото по субективен начин, и е започнал да преследва Христовата църква. Ап. Павел се е убедил в истинността на даденото от Бога слово, но е искал както всички останали юдеи да си има бог, съобразен с неговите мерки. Юдеите изпаднали в дяволското заблуждение и отхвърлили Христовата светлина. Същата тази светлина се е явила на Савел по пътя за Дамаск и му е отворила очите, за да разбере Писанията, които той се бил задълбочил да чете и изучава. Апостолът покръстил собствените си мисли чрез Божия Дух, за да постъпва като син на светлината, и се опитал да помогне на Тимотей да избегне мрака, който го обгръщал преди неговото покаяние.

Свещените и богоречиви проповедници, върховните сред учителите, Господи, си приел да се наслаждават на Твоите блага и да пребивават в покой; защото техните усилия и трудове си зачел за повече от всяко всеплодие Ти, Който едничък прославящ Своите светии.

(Кондак на празника)

Така днес Църквата възпява и прославя паметта на тримата велики светители – светите Василий Велики, Григорий Богослов и Йоан Златоуст. „Трима човеци, три слънца на небето на Христовата църква. Те са хора, облечени в слънце, толкова са светли, толкова са свети! И още, те са хора, които са станали слънца, станали са светлина за цялата вселена, затова и са наречени учители на вселената. Станали са неугасима светлина“, величае ги съвременен подвижник. Станали са такива със своята  дейност, със своята литургия, т. е. общото дело, със своята евхаристия, т. е. със своето благодарение.

Такива са великите светители. За тях сякаш звучат и думите от св. Евангелие, които Христос казва на Своите ученици, а следователно и на тях тримата: „Вие сте светлината на света...“ (Мат. 5:14). И продължава още, че само Той е истинската светлина (Иоан 1:9). Той е неугасимата светлина! Той, Бог, Който е станал човек – това е единственото Слънце! Дори смъртта не угаси Христос Господ, не угаси Неговата божествена светлина, а изгря в пълния ѝ блясък.

По случай празника Пренасяне на мощите на св. Йоан Златоуст Църквата е определила да се чете текстът от апостолските послания – Евр. 7:26-8:2, който обичайно се чете на празниците на светителите – светци-архиереи. Целта на текста е да напомни, че архиереят е образ на Господа Иисуса, а не образ на левиевото свещенство от Стария Завет.

В Църквата вече не съществува свещенство подобно на старозаветното, което прилича на свещенството в другите религии. Вместо него се е появил епископският сан. Гръцката дума епископ означава надзорник – този, който ръководи стадото, над което Бог го е поставил. Онова стадо, което Бог си придоби със Своята кръв (Деян. 20:28). Презвитерите и дяконите са помагали на епископа в служението на паството. Св. ап. Павел посочва качествата на епископа и дякона в своето Първо послание до Тимотей (3:2-12), а в Послание до Тит описва качествата на епископа (1:7-9): „Защото епископът, като Божий разпоредник, трябва да е непорочен, не високомерен, не гневлив, не пияница, не побойник, не алчен за гнусна печалба, но страннолюбив, добролюбив, целомъдър, справедлив, благочестив, въздържан, да се държи о истинското слово, според както е научен, та да бъде силен и да наставлява в здравото учение, и да изобличава ония, които се противят“ (1 Тим. 3:2-9).