Думите на Нашия Господ Иисус Христос, с които Той ни призовава към носене на Кръста, са призив да подражаме на делото Му. Той благоволи да отдаде Себе си за нас, грешниците, поради Своята свръхестествена любов, и се предаде и умря чрез разпъване на кръст. Това означава, че ние трябва да се уподобим на Него и да се разпнем поради същата причина, поради която и нашият Господ е благоволил да бъде разпнат. Така можем да разберем и думите на св. ап. Павел в днешното апостолско четиво: „Разпнах се с Христа, и вече не аз живея, а Христос живее в мене. А дето живея сега с плът, живея с вярата в Сина Божий, Който ме възлюби и предаде Себе си за мене“ (Гал. 2:19-20).

Св. ап. Павел заръчва на галатяните да внимават за една пречка, която стои на пътя им към Христос: Законът, т. е. този, старозаветният закон, който Бог е дал на Своя народ, за да им бъде пътеводител. Как може обаче Законът, който е от Самия Бог, да бъде пречка?

В Неделя 21 след Петдесетница по време на св. Литургия се чете притчата за сеяча от св. евангелие според св. Лука. В тази притча нашият Господ Иисус Христос говори за един сеяч и четири различни почви, в които попадат семената, хвърлени от него.

Словото Божие остава безплодно в душата поради човешкото безразличие и небрежност

Тъй като не разбрали смисъла или посланието на тази притча, учениците поискали да им се каже какъв е нейният смисъл, а Господ Иисус, изслушвайки тяхната молба, им разкрил дълбокия смисъл на Своите слова. По принцип Той не обяснява притчи Си, оставяйки самите слушатели да достигнат духовния им смисъл, защото всички Иисусови притчи имат множество духовни значения, които се откриват съгласно мъдростта, опита и духовното състояние на слушателите.

Свети апостол Павел е написал три послания, които си приличат по своя стил и исторически фон и по съдържащите се в тях учения. А тези послания са: първото и второто послание до Тимотея и посланието до Тит. Тези послания апостолът не ги насочва към определени църкви, както насочва обикновено другите си послания, а ги насочва към две личности - Тимотей и Тит.

Въпреки личните елементи, които се съдържат в тези послания, то повечето им теми са насочени към църквите, в които служат Тимотей и Тит. Те се различават и от чисто личното послание, каквото е посланието до Филимон. Затова тези послания са наречени "пастирски" послания, защото се занимават с практически въпроси от една страна, и разкриват сърцето на любещия своя ученик и неговите хора апостол, от друга страна, както и грижата му за църковния ред, която се равнява на грижата му за проповедта и учението в другите послания.

С тази фраза завършва повествованието за възкресяването на сина на вдовицата (Лука 7:16) от Наин, едно село, което е запазило името си до ден днешен. Това чудо, за което споменава само св. ев. Лука, завършва както повечето чудеса на Иисус с прослава на Бога. Св. ап. Лука така завършва описанието на чудесата Христови: „И страх обвзе всички, и славеха Бога“ (Лука 5:26); „върна се (прокаженият), прославяйки Бога“ (Лука 17:15). По същия начин пише и св. ап. Марк: „Всички се чудеха и славеха Бога“ (2:12). Също и при св. ев. Матей: „А народът, като видя това, почуди се и прославяше Бога“ (Мат. 9:8). Какво се съдържа в това прославяне и какво означава то? За да разберем по-добре това, трябва да прочетем още веднъж внимателно повествованието и да се опитаме да разберем някои подробности.

Първото, което привлича вниманието на читателя при този евангелски откъс, е краткостта и простотата на разказа, който е без много подробности. Две множества се срещат при градските врати: първото следва носилото на единствения син на вдовицата и споделя скръбта ѝ, а второто следва Иисус, Който казва: „Блажени, които плачете сега, защото ще се разсмеете“ (Лука 6:21). С една дума, която доказва властта на Иисус, Той възкресява мъртвия и го връща на майка му.

Св. евангелие на Неделя 19 след Петдесетница е изпълнено с духовни поучения и ни разкрива коя е разликата между езичници и християни, или по-добре казано - между грешника и святия човек.

Нашият Господ Иисус Христос е знаел, че в Стария Завет е казано: „обичай ближния си, и мрази врага си“ (съгл. Мат. 5:43). Той обаче донася радикална промяна - на мястото на омразата към враговете, донася нов закон: закона за любовта към враговете. Посредством това Господ Иисус Христос надминава всички законодатели в човешката история, защото никой законодател не е заповядвал някога човек да обича своите врагове.