Празникът Въздвижение… В продължение на столетия на този ден архиереят, обкръжен насред храма от сонма на духовенството, е издигал високо над молещите се кръст, като ги е осенявал в четирите посоки, а през това време хорът велегласно е пеел „Господи, помилуй!“. Това е бил празникът на една християнска империя, родена под знака на Кръста в деня, когато имп. Константин е съзрял във видение кръст и думите „С това побеждавай“… Това е празник на победата на християнството над царствата, културите и цивилизациите; празник на един християнски свят, който вече се е разпаднал и продължава да се разпада пред очите ни.

Да, и тази година, както всяка друга, този тържествен древен обред ще бъде извършен. И хорът радостно ще пее: „Кръстът е царска власт, кръстът е красотата на всемира“ (Крест царей держава, крест – красота вселенной). Около храма обаче, безучастен по отношение на този съкровен празник, ще си громоли огромният град, несвързан с него по никакъв начин и милиони хора ще продължават да си живеят всекидневния живот – с вълнения, интереси, радости и скърби, които нямат никакво отношение към онова, което се извършва в храмовете. И как тогава упорстваме в повтарянето на тези победни слова и говорим отново и отново, че кръстът е бил несъкрушима победа?

Уви, налага се да признаем, че множество, множество християни не знаят какъв отговор да дадат на такива въпроси. Множество християни някак си са свикнали Църквата да е избутана в задния двор на живота, да е прокудена от културата, от всекидневието, от училището – отвсякъде. Множество християни са доволни на това, че с презрение им позволяват „да си извършват там обредите“ стига да се държат тихо и кротко и да не пречат на света да си строи своя живот – без Бога, без Христос, без вяра, без молитва. Те – тези уморени християни, вече почти и не помнят какво е казал Христос в нощта, когато е отивал към разпятието Си: „В света скърби ще имате, но дерзайте, Аз победих света“.