Възлюбени в Господа братя и сестри,
Неизброими са добрините, с които всемилостивият Бог е дарявал народа ни в неговия хилядолетен и изпълнен с превратности исторически път. А най-голямата от тях е принадлежността ни към Неговата св. Църква, към обществото на онези, които се спасяват. По Божи промисъл още в далечни векове нашият народ беше приобщен към Христовата вяра и към Църквата, за да стане и той „народ Божи“ (срв. 1 Петр. 2:10). В благоприятен момент дойде и църковната ни самостоятелност в институционално отношение – свидетелство за духовно израстване и укрепване в добродетелта. И всичко това – придружено от обилни плодове на светост и църковна просвета.
Има обаче и дни на изпитания. Понякога те продължават с години, а понякога и със столетия. Църквата с право ни учи, че те идват, за да укрепват нашата вяра. През 1767 г. на такова изпитание беше подложен и христолюбивият ни народ – несправедливо и самоволно лишен от своята обична Охридска архиепископия. В столетията под чужда политическа власт тя едничка беше останала, за да напомня на православния българин за славното минало на неговата Църква – за предци, памет, приемственост и национално самосъзнание. Но дедите ни не се примириха с обстоятелствата и в продължение на повече от столетие неуморно и доблестно търсеха начини да възстановят историческата правда. И Божия воля бе щото тяхната справедлива борба, преминала през толкова много премеждия, неуспехи и горчивини, да се увенчае с успех: на 27 февруари 1870 г. църковната независимост на народа ни беше възстановена с учредяването на така скъпата на историческата ни памет Българска екзархия!