През март 2002 г., преди Цветния триод, в Неделята на Блудния син, ефимерият на един атински храм настоя да поговоря след службата пред хората в духовния им център. В Неделята на Блудния син приех поканата и отидох във въпросния енорийския център. Бях неприятно изненадан, когато установих, че присъстващите бяха все „църковни“ хора. Цареше една изкуствена атмосфера и горко ти, ако кажеш нещо по-различно от това, което тези хора искаха да чуят. Точно тази атмосфера обаче породи и първото ми вдъхновение.
- Големият син в днешната притча, – започнах аз – поставя един въпрос, който според мен е напълно оправдан. Той казва на баща си: „За този скитник, който ти причини само неприятности и скръб, ти устрои цял празник и му принесе всичко най-хубаво, което имаш. Даде му и пръстена си и така го направи участник във всички твои блага, като по възмутителен начин си затвари очите за неговите наглост и нехайство. А на мен, който ти служа с толкова усърдие и старание и през целия си живот не престъпих нито една твоя заповед, никога не устрои такова угощение и не ми се зарадва така, както се радваш на този блудник“.