С появата на COVID-19 книгата на Албер Камю Чумата внезапно стана актуална и в тези дни се чете много.
Освен че е една алегорична книга, чрез която писателят описва тоталитарните режими, съвременните читатели откриват поразителни сходства със състоянието, в което живеем през последните месеци. Бих искал да отбележа някои от тези моменти.
През 1940 г. чумата се появява в Алжир и по-специално в гр. Оран. Заразените и смъртните случаи се увеличават в геометрична прогресия.
Първата реакция на жителите е отрицание, точно както виждаме и ние днес: отричане и подценяване на опасността. Гражданите заравят глава в пясъка, затварят очи за трагедията, която се разгръща пред тях, не искат да признаят суровата реалност. Камю пише:
„Бедствията са наистина нещо обичайно, но човек мъчно вярва в тях, когато му се стоварят на главата. По света е имало толкова чума, колкото и войни. И все пак, както чумата, така и войната заварват хората винаги неподготвени. Д-р Рийо, както и нашите съграждани, беше неподготвен, затова трябва да разберем неговите колебания. Трябва да разберем, че той се раздвояваше между тревогата и самоуспокоението. Когато избухне война, хората казват: „Няма да трае дълго, това е безсмислица“.
И няма съмнение, че войната със сигурност е голяма глупост, но това не ѝ пречи да продължава дълго.
Човешката глупост е упорита и ако не мислехме винаги само за себе си, щяхме да го забележим. В това отношение нашите съграждани приличаха на всички други – мислеха за себе си или, с други думи, бяха хуманисти: не вярваха в бедствията.
Бедствието надхвърля въображението ни и затова ние си казваме, че то е недействително, кошмар, който ще мине. Но то невинаги минава, а самите хора минават от кошмар към кошмар и то най-напред хуманистите, защото не са били предвидливи. Нашите съграждани бяха толкова виновни, колкото и всички други, забравяха чисто и просто да проявят скромност и мислеха, че за тях всичко е възможно, което пък означаваше, че бедствията са невъзможни. Продължаваха да сключват сделки, подготвяха пътешествия, защищаваха убежденията си. Как би им дошло наум за чумата, която с един замах унищожава бъдещето, прекратява всякакви спорове и пътувания? Те се смятаха свободни, но никой никога не ще бъде свободен, докато съществуват бедствия“.
Градът е поставен под карантина. Търговията спира. Гражданите обаче продължават да се затрудняват да приемат действителността: „Изживяваха чувства, общи за всички, каквито са раздялата или страхът, но все още продължаваха да поставят на пръв план личните си грижи. Никой още не беше приел истински болестта.
Повечето бяха чувствителни най-вече към онова, което нарушаваше навиците им или засягаше техните интереси. Това ги дразнеше и ядосваше, а за тези чувства не можеш да обвиниш чумата. Първата реакция например беше да обвинят административните власти“.
Смъртните случаи се увеличават, но жителите продължават да не признават опасността. Не се пазят. Оран опустява. Всички магазини са затворени, но хората продължават да обикалят по улиците. И докато жертвите нарастват, се появява една нова реалност, която изобщо не е непозната от миналото. В случаи на бедствия, войни, епидемии хората се опитват да се хванат за нещо, да си вдъхнат надежда, да научат какво ще стане в бъдеще или поне да спрат злото. Виждаме го и в наши дни.
Магьосници и астролози печелят огромни пари (наистина, по този повод ми идва да задам един въпрос на всички тези шарлатани, които всяка година решават и „пророкуват“ какво ще се случи през новата година: Защо не се намери поне един от тях миналия януари да ни предупреди за коронавируса? Как им убягна това събитие, което преобърна планетата?).
От друга страна, съвременни „пост-Христови пророци“, антихристолози, специалисти по апокалипсиса, лъжепрорицатели, конспиратори разстройват света с многобройните си безсмислици.
Вестници и списания с дебели заглавия популяризират стари и нови „пророчества“ на разни старци и „просветени“ люде, предизвиквайки объркване. Мислите, че това се случва само днес? Не, разбира се. Камю го описва по най-добрия начин:
„Можем да посочим за пример неумереността, с която нашите съграждани се отдаваха на пророчества. През пролетта, когато все още очакваха всеки момент края на болестта, никой не питаше другите колко ще трае епидемията, понеже убеждаваше сам себе си, че няма да е дълго. Но колкото повече времето минаваше, започнаха да се опасяват, че на това зло наистина не му се вижда краят и от този момент нататък прекратяването на епидемията стана предмет на всички надежди. Започнаха да минават от ръка на ръка пророчествата на разни маги и светци от Католическата църква.
Печатарите веднага подушиха изгодата, която биха могли да извлекат от това увлечение, и отпечатаха в много екземпляри въпросните текстове. И като забелязаха, че хорското любопитство е ненаситно, те поощриха издирванията в градските библиотеки на всички доказателства от тоя род из непубликуваната история и ги разпространяваха из града.
Ако не достигаше нещо в това отношение, поръчваха на журналистите да го допълнят и те се показваха толкова сведущи по тия въпроси, колкото и техните предшественици от миналите столетия.
Някои пророчества се появиха дори в подлистници из вестниците и се четяха със същата жадност, както и сантименталните истории отпреди чумата. Правеха се предвиждания въз основа на някакви особени изчисления, в които участваше числото хиляда от текущата година, броят на умрелите и на изминалите при чумата месеци.
Други правеха сравнения с големите чумни епидемии в миналото, намираха сходства, които в предсказанията се отбелязваха като трайни, и посредством също такива чудновати пресмятания вадеха поука за сегашното изпитание.
Най-голяма стойност обаче публиката придаваше безспорно на ония, в които се говореше на апокалиптичен език за поредица от събития, тъй като всяко от тях можеше да бъде настоящето, и които със своята сложност позволяваха всевъзможни тълкувания. До Нострадамус и до св. Одилия се допитваха ежедневно и то винаги с резултат.
Впрочем всички предсказания имаха нещо общо – това, че бяха все успокоителни. Това за съжаление не се отнасяше за чумата“.
В тази книга има едно лице, което играе особено важна роля, а именно свещеникът отец Панлу. Църквата организира седмица за молитви, литийни шествия и т. н.
Отец Панлу проповядва пред едно многобройно църковно събрание. Както се случва обикновено, той казва, че епидемията е Божи бич, наказание за греховете на хората.
Минава обаче време и отец Панлу заедно с д-р Рийо се озовава в една болница и става свидетел на страданията на едно малко дете и на ужасния му край. Тази случка го разтърсва дълбоко. Добре, за възрастните разбирам, но това дете какво е виновно? И него ли наказа Бог? Отец Панлу се трогва, замисля се. Следващия път проповедта му е различна. Миналия път в думите му няма милост, а сега звучи различно. Разказва и за едно разтърсващо събитие.
„По време на голямата чума в Марсилия от осемдесет и един монаси в манастира „Ла Мерси“ оцелели само четирима. И от тия четирима тримата избягали. Останал само един при седемдесет и седемте трупа, въпреки примера на тримата си избягали другари. И като удари с юмрук по амвона, отецът извика:
- Братя, трябва да бъдем като единствения, който останал“.
Отец Панлу няма да си тръгне. Ще остане. Малко след това ще се разболее и ще умре. Някои други искали да избягат, но накрая останали до човешката болка, както лекарят Рийо. Някои го обърнали на печалба. Познато явление в периоди на кризи и бедствия.
Не искам да се разпростирам още. В книгата се говори за още много въпроси, които читателят може да прочете. Ще се спра обаче на един, който смятам за актуален. Това е отношението на всички нас към другия човек, за когото носим отговорност. Използвам думите на Ставро Зюмбюлакис (писател, председател на настоятелството на Националната библиотека в Атина, бел. ред.):
„Епидемиите тестват честността на всеки от нас, която изисква постоянно внимание“.
По думите на лекаря, който е другото централно лице в Чумата, „честният човек, който не заразява почти никого, е човекът, който най-малко се разсейва. А колко воля и напрежение са нужни, за да не се разсееш никога!“.
С други думи, достойнството се състои в напрегнатото чувство за отговорност за другите, която във време на епидемии за повечето от нас се проявява парадоксално и мъчително в това да стоим далеч от тях.
„И тази епидемия ще отмине, без никой да може да изчисли сега броя на нейните жертви. Важно е живите, когато вече злото е отминало, да не се срамуват от своето поведение по време на пандемията“.
Не искам да оставя без внимание и шума, който се вдигна заради маските. Възмутително е един толкова прост, чисто техническо-медицински въпрос да получава при някои хора духовни измерения. „Изменя се лицето, образът на Бога!“, изказаха се някои. И питам: ако някои свещеници и дякони покриват лицата си с шал, за да предпазят врата си, не променят ли Божия образ? Каква е разликата?
Че едното се нарича шал и затова е разрешено, а другото е маска и затова е забранено? Да нося маска означава преди всичко да съм отговорен за другия, да пазя другия. Неотдавна бях в един храм. Огромното мнозинство от вярващите спазваше мерките. Освен двама „благочестиви“, които демонстративно стояха на първия ред, „с нагло надигната вежда“ (на църковнославянски е преведено без метафората като „вознесенную гординю“ – „надменната гордост“ – израз от вторите катавасии на Рождество Христово, Песен 3; бел. ред.), без маска. Все едно виждах фарисея от известната притча да казва: „Аз не съм като останалите“.
В действителност те носеха една много по-плътна маска – маската на лицемерието и безчувствието.
Много се говори отново за затварянето на храмовете. Това е въпрос, който причинява болка на всички ни. Нека го разберем най-накрая. Отсъствието ни от храма не е доброволно, нито неоправдано. Има сериозна причина и я знаем всички. За съжаление видяхме резултатите в единоверни нам страни, където цели енории и манастири преживяха трагични събития. Множество заразени и смъртни случаи заради безотговорното поведение на много „вярващи“.
Напоследък същата трагична реалност живеят и нашите монашески общности, които не спазваха мерките. Епископи, свещеници, монаси и монахини се разболяха, а някои загубиха живота си. И отричащите вируса продължават да казват, че не са умрели от него, а по други причини. Не искат да признаят, че и вярващите, свещениците, монасите, дори и светците се разболяват. Нима толкова силно се съмняват в своята вяра?
Днес всички се възхищаваме от величествената личност на св. Порфирий. И мнозина са изпитали чудодейната му помощ. Самият той обаче никога не е подценявал науката, нито е отричал лекарската помощ. Свидетелството за него на приснопаметния проф. Г. Папазаху е много важно: „Той никога не отказваше лекарската помощ на много лекари, негови духовни чеда. Един ден го попитах: Защо мнозина духовни хора, основно монаси, се отказват от лекарска помощ, вярвайки, че ще им помогне непосредствено св. Богородица?“. Той ми отговори: „Това е егоизъм, лукаво действие – да мислиш, че Бог ще направи за тебе изключение от мнозина други, като се намеси чудодейно. Бог и сега върши чудеса, но ти не бива да го очакваш за себе си. Чрез лекарите действа Самият Бог. Господ даде лекарите и лекарствата, казва Св. Писание“.
Накрая искам да се спра на феномена на „тайните литургии“. Въпреки препоръките на Св. Синод ефимерии, старци и старици приканват избирателно „свои хора“ да се причастяват тайно, което означава, че ние ще се спасим, а другите да ходят във външния огън.
Питам се, божествената Литургия частно събитие ли е, или нещо изключително и предназначено само за някакъв християнски елит? Разделя ли се Христос? Другите не са ли членове на Христос?
Ако Причастието е частен въпрос, нека постъпим като християнските секти в Америка: да сложим машини по улиците, които ти пускат опаковано божественото Причастие, взимаш го и се спасяваш. Няма нужда да се причастяваш с братята си. Така не си застрашен от глоба и разправии с полицията.
Преди години имах възможността да посетя многократно съвременния аскет и светец на Румъния о. Клеопа. Този харизматичен старец ни говори тогава за пет начина за причастяване (приобщаване) с Бога. Предавам думите му, които поне за добронамерените християни, които са смутени от всичко, което се пише и говори, дават малко надежда:
„Когато отидох в Атина, в Св. Синод ме попитаха колко вида причастие имаме. Отговорих им, че християнинът може да се причасти по пет начина. Първият начин е чрез участие в тайнството на божествената Евхаристия, когато свещеникът ни причастява с лъжичката. Вторият начин е чрез Иисусовата молитва – когато казваш молитвата „Господи Иисусе Христе, помилвай ме“, било то с ум или със сърце, можеш всекидневно да се причастяваш много пъти с Христос. Третият начин е чрез спазването на Христовите заповеди – който пази Христовите заповеди, той се съединява със Светата Троица. Това приобщаване ни разкрива Сам Христос: „ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него, и жилище у него ще направим“ (Иоан 14:23). И също: „Ако спазите Моите заповеди, ще пребъдете в любовта Ми“ (Иоан 15:10). Св. Дионисий Ареопагит казва, че „уподобяването ни и съединяването ни с Бога става само с прилагане на божествените заповеди“. Четвъртият начин за причастие (тук спря за малко, пое дълбоко въздух и извика силно)… е с ушите! (усмихна се и после продължи). Става със слушане на Божието слово, защото Божието слово идва със слуха и слиза в сърцето. Причастието, което получаваш от свещеника, идва чрез слушането, стига да слушаш с благочестие словото на Бога. Сиреч, ако стоиш с мир в храма, както седите тук, имаш страх Божи, тогава всеки път ще ставаш причастен на Христос чрез слуха си. Петият начин е с проскомидията, когато свещеникът споменава имената и изважда частиците на св. дискос. Когато йереят потапя частиците в св. Потир и те се съединяват с честнàта Христова Кръв, вярващите, които са поменати, се единяват с Христос и се очистват от греховете“.
Разговорът завърши с един хубав благослов, който той често казваше на посетителите: „Да ви изяде Раят!“.
Амин.
Източник: Ромфеа
Цитатите от романа „Чумата“ на Албер Камю са по българското издание, в превод на Надежда Станева (1966 г.).
