През този месец си припомняме за две дати, свързани с името на монахиня Мария (Скобцова): на 16 март преди 85 години тя приема своя монашески постриг, а на 31 март 1945 г. земният ѝ път е трагично прекратен в най-големия от женските концентрационни лагери на нацистите Равенсбрюк, на 90 км от Берлин. Нейният живот е активен и ярък, изпълнен със събития, творчество, дела на благотворителност в името на ближните, а кончината ѝ е мъченическа. Всичко това намира своето отражение на сайта, създаден и ръководен от живеещата в Париж художник, публицист и прозаик Ксения Кривошеина.

- Ксения, с Вас ние беседвахме след излизането в московското издателство Эксмо на Вашата нова книга Майка Мария (Скобцова). Светицата от наши дни. Интервюто „Майка Мария (Скобцова) – завръщане в Родината” бе поместено на сайта на Синодалния отдел за манастирите и монашеството. Нека сега да поговорим за сайта, посветен на монахиня Мария: http://mere-marie.com/. Как Ви дойде идеята за неговото създаване и веднага ли се очертаха рубриките или те постепенно се „изрисуваха” – в процеса на работата?

Изпитвам тревога, но не за страната, а за Църквата. Заплашват я различни опасности, но главната опасност се състои в това, че тя все по-малко е Църква Христова, говорейки за всичко, но не и за Христос, служейки на всичко, само не и на Христос.

Известният руски свещеник и професор по църковна история прот. Георги Митрофанов коментира протестите на жителите на Петербург срещу решението на местната управа да предаде на Църквата един от историческите храмове-музеи в града, Исаакиевския събор. През последните два месеца тази тема е една от водещите в руската светска преса, тъй като жителите на Петербург масово се възпротивиха на тази идея, което доведе до конфронтация с Църквата. Опитвайки се да обясни неочаквано острата реакция на обществото, отец Георги Митрофанов заявява в свое интервю:

„Прекрасно разбирам, че изминалите 25 години рязко намалиха кредита на доверие към Църквата от страна на обществото. Аз съм убеден, че в началото на 90-те години тези, които сега протестират срещу предаването на храма, щяха да се радват той да бъде върнат на Църквата. Това е повод да се замислим. Ние твърде много се занимавахме през последните 25 години с въпросите за църковните имоти, строеж на храмове и манастири, възстановяване на неща, които може би нямаше нужда да бъдат възстановявани... Покрай всичко това всъщност ние пропуснахме съграждането на нашата църква, която се състои преди всичко от хората. Градихме стени, но не съзиждахме души. Отначало наивно вярвахме, че нашият народ си остава православен в дълбините на душата си през целия съветски период и затова е нужно само да му отворим храм, за да се помоли, или да построим манастир, за да започнат желаещите своя монашески живот. Забравихме, че нашият народ се разцъркови. И при това не само за 70-те години съветско минало. Той вече беше разцърковен, когато дойде 1917 г.“.

Разговор с Русенския митрополит Наум за предизвикателствата пред архиерейското служение и християнската проповед в българското общество

- Ваше Високопреосвещенство, скоро ще се навършат три години от избирането Ви за Русенски митрополит. Какви са предизвикателствата, които среща един нов епархийски архиерей в първите години на управлението си?

- Поемайки управлението на богохранимата Русенска епархия, бях приет с непресторена духовна радост от клира и народа, които още от самото начало отправяха към мене призиви за конкретни действия, свързани с очаквания за обновление на клира, съживяването на просветната и социалната дейност сред паството и прочее. Още във встъпителното си слово в катедралния храм „Св. Троица” в Русе обаче аз не случайно подчертах, че вратите на Русенската митрополия ще бъдат отворени за всеки, пожелал да дойде за съвет или подкрепа, тъй като въпреки необходимостта от подобна взаимност години наред това не е било възможно. Основният проблем, с който се сблъсках и на който продължавам да търся адекватно решение, всъщност е обстоятелството, че на територията на нашата епархия съществуват над 230 храма, а свещенослужителите ни към момента са приблизително 80 човека. Печален  факт е, че преди моето установяване тук в десетки населени места от диоцеза ни от десетилетия наред не беше стъпвал владишки крак. Имаше и храмове, стояли безстопанствено заключени незнайно откога, а разрухата в тях днес е толкова голяма, че те вече са опасни за влизане в тях. И за всичко това не може да има оправдание, че е нямало загрижени християни по тези места или пък не е имало нужда от свещенослужител, който да ги обгрижва, тъй като в митрополията във времето назад са били получавани множество сигнали и оплаквания по различни случаи, но не им е обръщано  внимание. Мога да кажа, че за изминалите три години от избирането ми за Русенски митрополит аз  успях да обиколя около 70% от населените места в епархията, навсякъде съм посрещнат с вяра и надежда от християните. Парадоксално е и обстоятелството, че на места, в които християнското население е една десета от жителите, често излизат да ме посрещат с радост и много мюсюлмани, които, макар и друговерци, се чувстват привилегировани да посрещнат български владика.

С отец Ангел Величков разговаря Димитър Спасов

Отец Ангел Величков е роден в София през 1964 г. Завършва Професионално училище по фотография „Юлиус Фучик“ и се занимава активно с фотография. През 1987 г. емигрира в Швеция и получава статут на политически емигрант. Там се среща с архим. Матий (Норстрьом) и с руската православна енория „Преображение Господне“ (Вселенска патриаршия) в Стокхолм. От 1989 до 1993 г. е студент в Православния богословски институт „Св. Сергий“ в Париж със стипендия от енорията в Стокхолм. През 1995 г. се завръща в България, където сътрудничи на "Църковен вестник" и се занимава професионално с фотография. От 1998 до 2003 г. е главен редактор на "Църковен вестник". През същия период вечер работи като фотограф в „Шоуто на Слави“ (до 2002 г.). През 2002 г. е ръкоположен в свещенически сан по искане на Западно- и Средноевропейския митрополит Симеон. От 2003 до 2005 г. е енорийски свещеник в българската енория „Св. Патриарх Евтимий“ в Париж. През 2005 г. преминава по каноничния ред в Руския екзархат към Вселенската патриаршия във връзка с преждевременната кончина на архим. Матий. От есента на 2005 г. е предстоятел на енорията „Преображение Господне“ в Стокхолм. Владее руски, френски, гръцки, шведски и английски.

- Отец Ангеле, Вие сте клирик на Западноевропейската екзархия на руските енории към Вселенската патриаршия, която често пъти е давана като пример за плодотворна и успешна православна мисия, за това, че е възможно да се излезе от рамките на националното и провинциалното и да се свидетелства по един адекватен и вдъхновяващ начин за православната вяра. Запазено ли е в наши дни нещо от тази мисионерска нагласа, от това обръщане към другия, или патосът е по-скоро за опазване на „малкото стадо“?

- Да се излезе от рамките на „националното и провинциалното“ в православното ни битие е не само възможно, но и жизнено необходимо, което за нас означава – спасително. По своята същност автентичната евангелска проповед е насочена именно срещу национализма и маргинализацията на вярата, защото Христос идва да спаси цялото човечество в Адам, а не само някои негови „роднини“, заченати впрочем в греха. Така че, ако говорим за мисия, то тя е първо да освободим вселенската, апостолска Христова вяра от племенно-етническите предразсъдъци, в които самите ние сме я сковали някак незабелязано, с времето.

Разговор с прот. Дмитрий Климов, настоятел на катедралния храм „Св. Николай Чудотворец“ (Калач-на-Дон, Волгоградска област). Беседата е организирана в рамките на лектория на руския портал „Православие и мир“, м. ноември 2016 г.

- Къде може да се прокара границата между истинския патриотизъм и патриотизма на думи, който е нужен, за да се манипулира обществото? Как смятате Вие, какво е това истински патриотизъм или пък сега изобщо няма смисъл да се говори по-специално за него?

- Сигурно тази граница е същата, както между истинското изкуство и кича, чалгата.* Каква е разликата между Филип Киркоров и Моцарт? Някой ще каже, че няма разлика, за друг тя е очевидна. Трудно е да се обясни на човек, който не разбира, не умее да слуша.

Работата обаче е там, че властта използва тези механизми, за да сплоти народа. Това, от една страна, е естествено. Че какво друго да използва? Съвсем друго нещо е обаче, ако интересите на властта съвпадаха с интересите на народа. Това е най-главната задача и сигурно и най-главният проблем. Защото в някои моменти интересите дори на безбожната власт съвпадаха с интересите на народа и не можеше без патриотизъм – в началото на Великата отечествена война, например.

Тук може да разсъждаваме дали това е добро или лошо, но тъкмо така се случва на практика и това е невъзможно да се контролира.

Въпросът е как да учим на истински патриотизъм. Не показния, не онзи, който се проповядва като чалга.

Въпросът е в посоката на вектора. Сега векторът на нашия патриотизъм е насочен навън – ние сме патриоти, защото не обичаме някого и отрицателно се отнасяме към някакви други народи, други държави.