Всяко лято в Русе пристига един австриец - отец проф. Йохан (Йоан) Крамер, русенски зет, който с голяма всеотдайност се включва в богослужебния живот на дунавската ни столица. Обикновено русенци го смятат за руснак заради „руската” постановка на гласа по време на богослужение. Съпругата му Франциска е роднина на Стоянка Мутафова и на народния артист Георги Калоянчев. Племенница е и на русенския свещеник Константин Ефтимов, завършил богословие в Берн, Швейцария. Отец Йохан се гордее с тази роднинска близост. Когато митрополит Геласий е временноуправяващ Доростоло-Червенската епархия, о. Йохан успява да събере средства за реставрация и позлата на иконостаса на русенската катедрала „Св. Троица" чрез австрийска католическа организация. През 80-те години изпраща хуманитарна помощ за Русе и Трявна. Днес е свещенослужител в руската катедрала „Св. Николай” във Виена.

- Отец Йохан, по какъв начин се свързахте с Православието и гр. Русе?

- През последните години на гимназията, а и като студент вече се интересувах от Православната църква, защото имах съученици от Украйна и се познавах с техните семейства. Живеех в малкото градче Санкт Пьолтен, ходех до Виена, за да посещавам православни храмове. Тогава бяхме много бедни, нямахме пари за влака. Минавах 60-те км до Виена с колело. Беше много интересно. За първи път през 1961 г. посетих руската катедрала „Св. Николай” във Виена и се запознах с тамошните свещеници. Те ме поканиха в тази църква и ето, че днес съм свещеник в нея. Това е много интересно. Аз съм един от най-старите енориаши в този храм. И така моето запознанство с Православието стана чрез Руската православна църква.

След това реших да уча богословие и славянска филология, предимно руски език. Първоначално бях в Инсбрукския университет. В Инсбрук имаше православна енория на руската задгранична църква. Но днес вече двете църкви се обединиха. Имаше стари емигранти, всичко беше много интересно. След това учих в Рим. Там живеех в общежитие за руски богослови (Русикум). Тогава за първи път (в края на 60-те години) Руската църква започна да изпраща по двама свещеници от Москва за специализация в Рим. Бях в много приятелски отношения с тях. Един от свещениците имаше много хубав глас и от него се учих на църковно четене. Тези познания са ми полезни до днес. Като дякон обичах да служа, както си му е редът, тържествено, а и сега като свещеник това ми е от полза. Всичко това научих от московския протойерей Владимир Рожков.

Интервю с д-р Георгица Чочой, етнолог и преводач от български на румънски език

- Господин Чочой, Вие сте румънски етнолог и журналист, специализирал сте се в културно-православната източно-славянска и балканска сфера. Малцина у нас знаят, че освен тези занимания Ваша основна дейност са преводите от български, среднобългарски, руски и сръбски език. Какво Ви подтикна да започнете да превеждате църковни текстове от български на румънски?

- Да, превеждам най-вече от български език. Имайки специализация по културна антропология и бидейки преводач от славянски езици, забелязах твърде слаба ориентация на румънските изследователи по отношение на народната култура на юг от Дунава и по-специално към българската. В галопиращия процес на модернизация на румънската и българската култура от втората половина на 19 в. румънските и българските изследователи са се насочили към културни пространства много по-отдалечени от общия дълбок кошер на балкано-карпатската култура. Това го доказва малкият брой взаимни преводи от периода между двете световни войни както при румънците, така и при българите. Чувстваше се отдавнашна необходимост от извършване на румънски изследвания, базирани върху изследването на българския фолклор, който, по мое мнение, спомага за опознаването и изясняването на някои елементи в румънската култура. През комунистическия период също не е могло да се направи това, което е било желано, нито по отношение на някои фундаментални среднобългарски текстове, които пряко засягат нас, румънците. Това се случва въпреки знаменитата румънска школа по славистика.

В навечерието на Рождество Христово, когато предстои празникът, напомнящ за Божията милост и любов към нас, много българи с готовност участват в кампаниите за подкрепа на бедни и нуждаещи се. В тези дни ставаме по-чувствителни към страдащите и като християни се питаме дали нашето милосърдие има сезонен характер, само от пари ли се нуждаят бедните, къде е ролята на Църквата в грижата за страдащите.

По тези въпроси разговаряме с Миряна Маламин-Сирийски, програмен директор на фондация „Светът на Мария“, която предоставя социална услуга Дневен център за хора с интелектуални затруднения „Светове“, а също участва в редица общински и държавни работни групи и експертни изследвания за промяна на нормативната уредба в сферата на социалните услуги и социалното подпомагане. Доброволец е към Енорийски център „Покров Богородичен“. Преди това Миряна повече от осем години работи с холандската организация „Де Пасарел“ в разработване на методики за различни социални услуги в подкрепа на хора с интелектуални затруднения, а в периода 2010-2012 г. ръководи за България консултантски проект на социалното министерство за реформа в социалните услуги за хора с увреждания. Със социалната тема Миряна се среща във фондация „Покров Богородичен“, където през 1997 г. координира социална кухня за бедни, а през 1998 г. ръководи проект „Споделено пространство“ в подкрепа на децата от Дома в гр. Угърчин, който проект по-късно прерасна в Православна доброволческа инициатива. Като обучител в социалната програма на Фондация „Покров Богородичен“ се среща с духовници и миряни от БПЦ и други православни църкви, които развиват прицърковна социална и милосърдна дейност.

- Вие познавате социалната система на държавата, но имате и опит от организиране на църковна милосърдна дейност. По какво се различават те? Можем ли да кажем, че щом държавата има изградена система за социално подпомагане на гражданите, то не е необходимо Църквата да навлиза в тази сфера?

Разговор с отец Георги-Калчу Думитряса:

- Ето, че мина повече от година от единственото посещение, което направихте в Румъния след падането на диктатурата на Чаушеску. Беше, ако не се лъжа, през февруари-март 1990 г. Нима това посещение Ви остави един толкова горчив привкус, че повече не бяхте изкушен да дойдете повторно?

Моето посещение в страната, малко след падането на Чаушеску, се случи наистина на фона на едни не само неприятни, но дълбоко обезпокоителни дела. Тогава се извърши, под широката усмивка на бъдещия президент Илиеску, първото масово нахлуване на миньорите в столицата.[1] Сега, поглеждайки ретроспективно събитията, си давам сметка, че е било прелюдия на миньорската вълна от юни 1990 г. и че тактиката на неокомунистическата власт от самото начало е била ясна и единна. Разбрах, че тогава са вършени позовавания и върху моята скромна личност, като са ми присъждани пред лицето на цялата нация някои колкото тежки, толкова и неоснователни обвинения. Аз току-що бях пристигнал в страната и, заобиколен от роднини и приятели, не следях излъчването по телевизията. Познавам инцидента по-скоро от изложенията на други. Не съм обвинявал миньорите нито тогава, нито по-късно. Вината принадлежи на тези, които са ги използвали безскрупулно, съзнателно дългосрочно компрометирайки образа на румънския народ в очите на целия цивилизован свят.

През лятото на 2017 г. издателство „Алетейя” отпечата най-новата книга на Ксения Кривошеина, озаглавена Размразеното време или изкушението на свободата („Оттаявшее время, или Искушение свободой”). С автора на тази книга поговорихме за съветската и постсъветската Русия и за това, защо не трябва да се забравя миналото.

- Как бихте определили жанра на Вашата книга: като мемоари, като публицистика или като художествена проза?

- Моята книга Размразеното време или изкушението на свободата съдържа спомени и названието ѝ точно отразява същността на описваните събития. Родена съм в Ленинград, заварих сталинските години, затоплянето през хрушчовските и застоя на брежневските години, а за пръв път от емиграция се завърнах вече в Санкт Петербург. Двадесетият век в Русия се превърна в тежко изпитание и за света, и за всеки руски човек: на изкушение бяха подложени всички, във всички слоеве на обществото излязоха наяве и подвизите, и предателствата. Изглеждаше като че ли народът никога няма да се оправи. Новата емиграция от 70-те се отличаваше от „старата руска емиграция”, терзала се от носталгия и седяла върху куфарите чак до 1939 г. В своята голяма част „третата вълна” изоставяше родината завинаги, без да изпитва никакви илюзии за възможно завръщане. Трудно бе да се повярва, че Съветите ще паднат – още повече че това се случи почти за миг. Много бавно, но тревичката започна да пробива изпод асфалта – след краха на СССР се възроди живото слово, а творческата енергия във всички области показа, че надеждите за възраждане не са били напразни.