Защо гласът на свещениците на Руската православна църква в Русия не се чува седмица след началото на непрестанните удари на руските въоръжени сили в Украйна и защо „специалната операция“ не може да се нарече свещена война? Кратък разговор с прот. проф. Георги Митрофанов, преподавател по църковна история в Санкт-Петербургската духовна академия.

- Отец Георги, първият ми въпрос е прост: в ада ли сме или още не сме? Как възприемате случващото се? Вие лично страхувате ли се?

- Стилът на интервюто едва ли предполага толкова емоционално поставен въпрос. Но тъй като го зададохте така, ще предваря отговора си със стихотворение на един от най-трагичните руски поети на 20 век Николай Стефанович:

Разговор за доброто и злото в ерата на войната с Украйна и света

Озлоблението или, обратно, отчаянието и объркването, с които всички се сблъскахме след началото на войната в Украйна, ни поставя пред проблема за доброто и злото. Тези понятия са някак банални, познати на всички от детската градина, но всеки път, когато доброто стане неразличимо от злото, не е ясно с какво всъщност си имаме работа. Дали ние създаваме доброто и злото, или доброто и злото ни създават? Това абсолютни истини ли са или субективни оценки? Променят ли се с течение на времето понятията за добро и зло, участват ли в моралния и духовен прогрес на човечеството? Бих искал да обсъдим всичко това точно сега, когато всеки ще трябва да вземе решение, за да разбере на чия страна е. За това говорихме с богослова, писател, специалист по християнска философия, проповедник, дякон Андрей Кураев.

- О. Андрей, вие наблюдавате какво се случва днес с Русия и света. Можете ли да предадете какви са чувствата, които изпитвате при тези новини?

- Огорчен съм, защото съм на такава възраст, че не съм сигурен, че ще преживея сегашния консенсус. Че ще видя Русия, която разбира себе си и своето място в света по различен начин. Засега виждам изпълнението на най-лошия сценарий. Защото през 90-те светът наистина беше многополюсен, независимо какво казва нашият президент за него. Да, имаше очевиден полюс – САЩ. Но имаше и други два полюса, които набираха сила – Китай и ислямския свят. За Русия това беше важен избор – към кого да се присъедини.

През януари т. г. доц. д-р Клара Тонева, дългогодишен преподавател по История на религиите в Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, спечели конкурс за професор и стана първата жена богослов с професорско звание в България (тук). В интервю за Двери проф. д-р Тонева разказва за своя път в областта на теологията и за мястото на жените в богословската академчината общност и в живота на Църквата.

- Проф. Тонева, какви са предизвикателствата пред една жена-богослов професор днес?

- В личен план те не са по-различни от предизвикателствата, които има всяка съвременна жена – дъщеря, съпруга и майка, но в професионален план – да, сякаш разбирането, осъзнаването за отговорност става по-сериозно. И в настоящия момент, и досега не съм възприемала работата си просто като работа: да четеш, да размисляш, да преподаваш и накрая – да напишеш текст. Безспорно това е важна част от нея, но работата е най-вече служение, тя е особена работа, работа на Божията нива. И когато споделям с Вас осъзнаването за по-сериозна отговорност, имам предвид тъкмо отговорността пред Бога, а от втора страна – пред Църквата и пред студентите, които са почвата, на която посяваме.

На 24 февруари (четвъртък) от 19:00 ч. на сцена „Дерида“ на ул. „Цар Самуил“ № 32 в София предстои третото представление на „НеЖеланите“ на режисьора Любомир Сапунджиев. Със средствата на документалния театър спектакълът засяга важната, деликатна и общественозначима тема за абортите и отношението на възрастните към децата. Целта на представлението е не да осъжда, а да предостави на зрителите материал за размисъл. В интервю за Двери режисьорът на „НеЖеланите“ разказва за създаването и посланията на постановката.

- Каква е основната идея, заложена в „НеЖеланите“?

Л. С.: Идеята на спектакъла е да съпостави диаметрално различни истории, всяка от които свързана със зачатието на едно дете. Всяка история е отделен разказ, който предава по автентичен начин личните „изповеди“ на хората, които са ги преживели. Отделните истории са наситени с много емоция и смятам, че могат да помогнат на всекиго от нас да разбере по-добре човешката страна на една болезнена тема.

- Думите малтретиране, тормоз, насилие днес се срещат навсякъде – от лъскавите списания до разговорите сред тийнейджъри, а сега навлязоха и в религиозния живот. Всички започнаха да говорят за духовно малтретиране, насилие. Какво е това?

- Духовното малтретиране е особена форма на взаимовръзка, при която човек свиква с насилието като норма в отношението към него от страна на духовника. Естествено не става дума за физическо насилие, а преди всичко емоционално или пък пастирско. Смятам, че поради разпространеността на тази тема в светската психология тя постепенно преминава и в областта на духовния живот, тъй като има един феномен на невротичната религиозност и при него всички духовни въпроси се заменят с невротични.

Християнството е религия за възрастни, за вътрешно зрели хора. Най-често обаче наблюдаваме как хората престъпват прага на храма и търсят решения на изцяло житейски проблеми. Като цяло това е нормално, няма нищо страшно.

Ако имате добър духовник, тогава постепенно ще пораснете и ще излезете от състоянието „решете този проблем вместо мене“.