Интервю с известния български псалт и преподавател по византийско (източно) църковно пеене Никола Антонов. Разговора води Дария-Кармина Йосифова Молийр от Българската църковна община „Св. Кирил и св. Методий“, гр. Хамбург

- Г-н Антонов, Вие сте човек с разностранни интереси, разнородни таланти… Kак започнахте да отдавате все повече и повече от свободното си време на източноцърковната православна музика и защо точно на нея, а не например на многогласната руска хорова традиция?

- Случи се постепенно и естествено. Още от семинарските години имах интерес към едногласната музика, т. нар. източно пеене, отдаваше ми се и ме вълнуваше. Не пренебрегвах и западното хорово пеене. Отрано започнах да вземам участие в професионални хорови състави. Това ми даде певчески и сценичен опит. Уважавам и познавам хоровата традиция, основана върху западната полифония, която се изпълнява в Православната църква. Тя има своите достойнства. С времето осъзнавах все повече, че задачата на музиката в богослужението не е само естетическа, не само да украсява храма и да вълнува със своите съзвучия. Така, с напредването на живота ми се съсредоточих все повече върху източното пеене, основано върху византийското осмогласие, завърших съответното образование в Гърция, тъй като у нас тази музика не се изучава достатъчно задълбочено и се посветих на нея. Основах школа към храм „Рождество Христово“ в София. Смятам, че като християни имаме отговорност да разпознаем дарбите си, които са ни дадени от Бога, и да ги развиваме, да се научим да ги използваме правилно. Много често бутаме живота си в различна посока от тази, която Бог ни е отредил, блъскаме се, падаме и постоянно сме неудовлетворени от себе си. А всичко, което е било нужно да направим, е само да разпознаем своята харизма и да се погрижим за нея. През последните години отделям все повече време за църковната музика. В съвременния свят нищо не става без да платиш съответната цена, без да изоставиш други неща, които те чакат да свършиш, но виждам, че така е правилно, защото Бог ми помага. Щом Бог ми помага, значи съм на прав път.

Интервю с Александруполския митрополит Антим за поведението на християните в пандемията, благотворителността на Църквата и пастирските грижи към бедни и богати.

- Ваше Високопреосвещенство, живеем в трудни времена заради пандемията и в такива моменти винаги обръщаме поглед към Църквата за утеха и подкрепа. Кажете, моля Ви, послушаха ли Ви вярващите във Вашата епархия, когато ги призовахте да ограничат посещенията си в православните храмове заради пандемията и да отправят молитвите си към Бога пред своя домашен иконостас?

- Наистина, трудни са времената, в които живеем. Пандемията променя много страни на всекидневния ни живот. Затова Църквата е призвана да изпълни задачата си да утешава и да подкрепя народа си. Църквата ни учи на две неща: да живеем живота си с радост и надежда и в края на земния си живот да победим и смъртта, като я направим преддверие към истинския живот, който идва след това. И това не са философски спекулации, това е самият наш живот. Ние, християните, всичко това го живеем и затова не беше лесно да ограничим този наш духовен опит, като затворим храмовете, които за нас, православните християни, са „небе на земята“. В крайна сметка обаче, за да запазим нашите болни и възрастни хора, се примирихме и направихме домовете си храмове и домашните си иконостаси – олтари.

Не всичко случващо се в Църквата ни радва. Някои неща ни напрягат, други ни смущават. Някои вярващи старателно крият своите размисли и не ги споделят дори с най-близките си хора. Други пък обратно – смело и рязко ги изливат в социалните мрежи и в публицистика. Предлагаме ви един интересен разговор на главния редактор на сп. „Дары“ Сергей Чапнин с протоиерей Вячеслав Перевезенцев (1965-2021) за езика на Църквата, който тя използва за диалога си със света, но и между самите християни.

С. Чапнин: През последните години у мене се оформи впечатлението, че е настъпила криза, която аз бих определил на първо място като криза на църковния език. Дискусиите през последните години за употребата на съвременния руски език в богослужението е само една от проявите на тази криза и далеч не е най-важното. Аз бих откроил два основни проблема. Първо, че с много редки изключения Руската православна църква не успя да използва езика на Евангелието в диалога с външния свят. Тук имам предвид както държавата, така и обществото. Църковната йерархия реши да не рискува и в желанието си да бъде разбрана, предпочете да използва чуждия за нея език на секуларното общество – да говори за патриотизма, историята и проблемите на съвременния свят, да използва понятията и идеологическите конструкции, които са удобни за държавата. Езикът на Евангелието започна да изпълнява не съдържателна, а декоративна функция. Това ми се струва парадокс, тъй като възниква очевиден смислов разрив: на думи Църквата декларира привързаност към традициите, а на практика твърде лесно се отказва от тях, за да бъде по-разбираема за външния свят. Вие нямате ли такова усещане?

На 21 септември в столичния храм „Въздвижение на Честнѝя кръст“ беше представена книгата Послание от градината на Божията майка от игумена на светогорския манастир „Есфигмен“ архим. Вартоломей (Газетас), издание на манастира „Св. Козма и Дамян“. За читателите на Двери архим. Вартоломей разказва за отношението на атонските монаси към пандемията и ваксините, за духовното измерение на проблема, както и за това какво означава да бъдем изповедници на Христос в наши дни.

- За много християни Света гора има почти митологичен образ. Това има особено голямо значение днес, когато в кризи като днешната хората търсят ориентир в безспорни духовни авторитети. Посланията обаче, които идват от Света гора, са разнопосочни. Има ли официално становище на Свещения Кинотис за ваксините, доколкото темата в църковните среди се коментира като религиозна – например, губим свободата си, получаваме печата на антихриста и т. н.?

- Когато Света гора отправя някакво послание към хората, тя се обръща посредством своя официален орган – Свещения Кинотис. Всеки друг глас изразява лично мнение. Някои от тези гласове са в съзвучие с гласа на кинотиса, в духа на цялата общност и на Света гора. Звучат трезво, мирно, за да покажат какво действително представлява Света гора и какъв е духът на Света гора. Има ги обаче и другите гласове, които се опитват да представят своето мнение като мнение на Света гора. Това е лукаво и опасно. И наистина, днес, когато хората имат нужда да се опрат на нещо, те чуват от Света гора смесени послания, вместо тя да звучи единно.

Сутринта на 9 септември 1990 г., на път към храма, е убит руският свещеник и мисионер в епохата на комунизма о. Александър Мен. Тогава той е на петдесет и пет години, автор на множество богословски трудове и статии, един от пионерите на християнския „самиздат“ в Съветския съюз, кръстник на много руски дисиденти през 70-те и 80-те години на миналия век. Публикуваме откъси от едно от последните интервюта на о. Александър, дадено месец преди смъртта му.

Отец Александър, разкажете ни за религиозната политика на Църквата в СССР. Съществува ли взаимна връзка между такива понятия, каквито са политиката и културата?

Та това е тема за обемно изследване. Ако говорим накратко, то абсолютизираната държавна власт у нас логически воюваше против всеки авторитет, и на първо място с авторитета на религията. Собствено казано, самото държавно ръководство (до последно време) се опитваше да подмени религиозния авторитет. Да смеси „Божието“ и „кесаревото“. По точно – да остави само „кесаревото“.

Връзка, разбира се, съществува. Макар истинското културно творчество да се издига над преходната политическата конюнктура, не е възможно то напълно да се отдели от политическия живот на епохата. Да кажем, „Божествена комедия“ на Данте е интересна за нас вън от зависимостта от историята на политическите разпри във Флоренция на века, но самите тези разпри са определили съдбата на Данте и са оставили отпечатък върху съдържанието на неговата поема. Политиката е външната среда, която служи за фон на духовния и културния живот.