- Проф. Желев, Вие сте първият председател на националната комисия на ученическото състезание „Бог е любов“ и имате важна роля в утвърждаването на състезанието. То се провежда от Министерството на образованието, но в организирането му взимат участие и епархиите на БПЦ. Каква беше Вашата роля за сближаването на двете институции при провеждането на „Бог е любов“?

- Нямам толкова важна роля, всичко беше плод на стечение на различни обстоятелства. По това време бях декан на Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и беше естествено да подкрепя идеята за това благородно ученическо състезание, първо, защото имах интерес към тази проява, второ, бях и член на комисията в МОН, която се занимаваше с въпроса за религиозното образование, трето, междувременно бях назначен и за директор на Дирекция „Вероизповедания“ на Министерския съвет, четвърто, повечето учители, които замислиха и осъществяваха това прекрасно начинание, бяха мои бивши и настоящи (тогава) студенти. Така че без излишна скромност мога да кажа: направих това, което бях длъжен да направя (срв. Лука 17:10).

Предлагаме на нашите читатели втората част от интервюто на протод. Андрей Кураев за френското издание Orthodoxie.com за причините, поради които много православни смятат войната на Русия в Украйна за „праведна“; за корените на „благочестивото насилие“ в мисленето на православните и за това кога православните патриарси са влизали в конфликт с царската власт.

- Какво мислите за случващото се в Украйна днес?

- Много ми е мъчно, че моята страна реши да се самоубие. Докато в първите дни вярвах, че това е лично решение на московския тиранин, днес, виждайки народния консенсус около него, мога да кажа с горчивина: да, това е решението на моята страна, на моя народ.

С течение на годините започнах да преразглеждам предишните си позиции и сега с болка се съгласявам с думи, които предизвикваха гнева ми през последните години. Това са „русофобски“ тези от гледна точка на патриотите. Някои западни политолози твърдят, че болшевизмът е форма на съществуване (инобитие) на нашето православие. Това означава, че той не е нещо чуждо, наложено отвън на Русия, а нещо съвсем естествено, органично за руската национална история и византийското православие. Това е своеобразна мутация на самото православие. Както пише изтъкнатият византолог Александър Каждан, „когато мисля за историята на Византия и нейното значение за 20 в., винаги се връщам към една и съща мисъл: Византия ни е оставила уникален опит на европейски тоталитаризъм. За мене Византия не е толкова люлка на православието или хранилище на съкровищата на древна Елада, а по-скоро хилядолетен експеримент на тоталитарна политическа практика и без това разбиране ние не можем да осъзнаем мястото си в историческия процес“.

Събитията от последните седмици доведоха хората до голямо объркване: какво ще става, какво да правим? Защо да постим, ако всичко изглежда безсмислено и какъв трябва да бъде този Велик пост? Отговорите на тези и други въпроси търси Вероника Словохотова в разговор със свещ. Александър Сатомски, предстоятел на храма „Св. Богоявление“ в руския град Ярославъл.

- Сега ни се струва, че много от обикновените неща загубиха смисъл, в това число и постът. И наистина, защо ни е той сега?

- В такива ситуации – не ни се струва. Много от привичните ни действия се обезценяват в даден момент. В самия църковен календар е вложената идеята за цикличност: всичко е добре, всичко се повтаря, оттук се движим нататък. От време на време обаче не става така. Всичките тези високопарни изказвания, които чухме през пандемията, за това, че „светът вече няма да е същият“, сега ни се струват направо смешни. Сега ние разбираме, че той няма да е предишният поради други, по-прости и по-ужасни неща.

В даден период за някого това е хващане за обичайното и познатото, може да се окаже единствената котва, която го държи вменяем. За тези, за които нещата не работят така, ще кажа: не можем да се преобуем във въздуха и не можем да преосмислим живота си за секунда.

Кризата ни дава тласък, от нея започва движението. Дори на това ниво ми се струва, че не бива веднага да се отхвърлят всички привични практики. Всяка обаче трябва да се оцени в новата ситуация и да си зададем въпроси, които обикновено не сме си задавали. Постът се предлага в рамките на една схема, а ние сега се намираме в рамките на съвсем различна. И сме изправени пред творческата задача да решим какво да направим.

Защо гласът на свещениците на Руската православна църква в Русия не се чува седмица след началото на непрестанните удари на руските въоръжени сили в Украйна и защо „специалната операция“ не може да се нарече свещена война? Кратък разговор с прот. проф. Георги Митрофанов, преподавател по църковна история в Санкт-Петербургската духовна академия.

- Отец Георги, първият ми въпрос е прост: в ада ли сме или още не сме? Как възприемате случващото се? Вие лично страхувате ли се?

- Стилът на интервюто едва ли предполага толкова емоционално поставен въпрос. Но тъй като го зададохте така, ще предваря отговора си със стихотворение на един от най-трагичните руски поети на 20 век Николай Стефанович:

Разговор за доброто и злото в ерата на войната с Украйна и света

Озлоблението или, обратно, отчаянието и объркването, с които всички се сблъскахме след началото на войната в Украйна, ни поставя пред проблема за доброто и злото. Тези понятия са някак банални, познати на всички от детската градина, но всеки път, когато доброто стане неразличимо от злото, не е ясно с какво всъщност си имаме работа. Дали ние създаваме доброто и злото, или доброто и злото ни създават? Това абсолютни истини ли са или субективни оценки? Променят ли се с течение на времето понятията за добро и зло, участват ли в моралния и духовен прогрес на човечеството? Бих искал да обсъдим всичко това точно сега, когато всеки ще трябва да вземе решение, за да разбере на чия страна е. За това говорихме с богослова, писател, специалист по християнска философия, проповедник, дякон Андрей Кураев.

- О. Андрей, вие наблюдавате какво се случва днес с Русия и света. Можете ли да предадете какви са чувствата, които изпитвате при тези новини?

- Огорчен съм, защото съм на такава възраст, че не съм сигурен, че ще преживея сегашния консенсус. Че ще видя Русия, която разбира себе си и своето място в света по различен начин. Засега виждам изпълнението на най-лошия сценарий. Защото през 90-те светът наистина беше многополюсен, независимо какво казва нашият президент за него. Да, имаше очевиден полюс – САЩ. Но имаше и други два полюса, които набираха сила – Китай и ислямския свят. За Русия това беше важен избор – към кого да се присъедини.