Институтът за социални и политически изследвания на Руската академия на науките публикува монография за социално-икономическата ситуация и демографията през 2021 г., която включва данни за доверието в РПЦ като социална институция. Църквата е загубила доверието на религиозните хора – този показател е спаднал с една трета. Разговар за съдбата на РПЦ, руската държава и имперския синдром с богослова дякон Андрей Кураев.

- Дякон Андрей, за последен път се видяхме в края на 90-те години, когато дойдохте във Вятка, за да изнесете серия от лекции за православието. Тогава много хора си мислеха, че ако Русия се върне към Бога, всичко в живота ни ще се подобри. Защо според Вас това не се случи?

- Ако отговорим на въпроса Ви следвайки Кант, бихме могли да кажем: „Кривото дърво, от което е направен човекът, е невъзможно да се изправи“. Хората могат да превърнат и най-красивите идеи в кошмар – и то именно чрез своята отдаденост на тези идеи. Както пееше Александър Галич,

Не се страхувайте от чумата, нито от войната.
Не се страхувайте от мор и глад.
Но се страхувайте само от този,
Който казва: „Знам как трябва!“.

„Преди да стана свещеник се самообвинявах, че не съм избрал риска на призванието, а и не съм поел отговорността на служението. Сега мисля, че вече съм съчетал призванието и служението – чрез дадения ми от Бога литературен талант се опитвам да облъхам с божествената любов сърцата на хора, които са „необрязани по сърце и уши“, казва в интервю за БТА ик. Йоан Карамихалев, дългогодишен свещеник в столичния храм „Света Софѝя“.

От 2020 г. той е член на Съюза на българските писатели. Автор е на осем книги с лирика и проза, които издава с рожденото си име Янчо Михайлов. През юни 2022 г. излезе от печат най-новата му книга – сборникът с разкази Хлъзгаво време (редактор е журналистът Георги Милков). Мотото на книгата, даващо ключ към подтекста на заглавието, е стих от Първо послание до коринтяни на св. ап. Павел: „Който мисли, че стои, нека гледа да не падне“. Сборникът съдържа четиридесет и един къси разказа с преобладаващо църковна тематика. Сред тях са разпръснати и няколко с по-различен сюжет – вдъхновени основно от летата в родния град на автора, Бургас.

Хлъзгаво време е своеобразно продължение на сборника с разкази Лъх от тих вятър, който беше издаден в края на 2020 г. (редактор Теодора Димова). Заглавието „Лъх от тих вятър“ е препратка към Трета книга Царства 19:11-12, където Бог разкрива пред пророка, че Господ не е в помитащия всичко по пътя си силен вятър, нито в разрушителния земетръс, нито във всепоглъщащия огън, а в едва доловимия полъх на тихия вятър (по-вероятно е да откриеш Христос в скритата зад непретенциозна външност и поведение душа, отколкото в гръмките слова, великите подвизи и показното благочестие).

През тази година се отбелязва двадесетата годишнина от началото на Националния конкурс „Бог е любов“, който се организира от МОН в сътрудничество с БПЦ. В няколко публикации (тук и тук) Двери разказва за началото на инициативата, участниците в нея, резултатите от двадесетгодишната творческа работа на ученици и учители по темата за Божията любов. Това интервю е с Ваня Станчева, старши експерт в РУО - София-град, която участва  и следи развитието на конкурса през всичките години.

- Г-жо Станчева, Вие участвате в организацията и провеждането на състезанието „Бог е любов“ още от самото начало. Имали сте различни роли в него – като учител по Религия, като член на жури на регионално и на национално ниво. Ако се върнем двадесет години назад, можете ли да ни разкажете как се зароди идеята за това състезание и какво беше неговото начало?

- Преди да стане национален конкурсът „Бог е любов“ беше инициатива на ентусиасти от Търговище. Идеята беше прегърната веднага от Панчо Василев, който тогава беше главен експерт по религия в МОН, проф. Иван Желев, тогава декан на Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, и други съмишленици. Така още на следващата година – 2001 – „Бог е любов“ влезе в списъка на МОН с национални състезания. Първият домакин на Националния конкурс стана София и по-точно район „Искър“, където, благодарение на тогавашния районен кмет Тодор Патриков и на Нуна Савова – началник на отдел „Образование“ в района, Религия се изучаваше във всички училища и детски градини на район „Искър“, като трима богослови бяха назначени на щат само с часове по Религия.

Интервюто с о. Александър Мен (1935-1990) е от края на 80-те години на миналия век, когато православният мисионер събира на беседите си хиляди хора от разпадащия се Съветски съюз, търсещи вярата. Въпреки четиридесетгодишната дистанция на времето, темите, засегнати в разговора, продължават да са актуални и днес. О. Александър говори с много надежда за промените в руското общество в края на 80-те години, известни като „перестройка“, и за нуждата от развитие на демократичните принципи в едно лишено от демокрация общество. Много от тези надежди бяха окончателно попарени именно в наши дни…

В четириметровата стаичка на енорията на о. Александър Мен в Новая Деревня на неговата маса, заедно с просфорите, е и книгата на Александър Галич с множество бележки. Тук той го е кръстил, когато вече е бил възрастен. Но ако ние все пак можехме да се сдобием с книгите на прокудения Галич, то за неговите книги до скоро хората едва ли бяха чували… книгите на богослова и философ Александър Мен.

- Отец Александър, разкажете за възпитанието във Вашето семейство…

- Моят баща беше завършил две висши училища. Работеше като текстилен инженер. Още в детството си, под влияние на своя учител, той се е отдръпнал от вярата, макар че не е станал войнстващ атеист, просто беше нерелигиозен човек. А майка ми в младостта си е придобила вярата самостоятелно, живееше с любов към Христос, и аз бях възпитан от нея в традициите на Православната църква.

Интервю с проф. Иван Желев по повод признаването на независимостта на Македонската  православна църква и позицията на БПЦ и Българската държава.

- Държавата ни призна отдавна Македония, докато Българската православна църква (БПЦ) не е признала официално независимостта на Македонската православна църква – Охридска архиепископия.

- Признаването на независимостта или на автокефалията, ако се изразим със специалното понятие, може да стане, ако тази независимост е църковноправен (каноничен) факт, а тя досега не беше. Православната църква в границите на Република Северна Македония (РСМ), наричана обикновено Македонска православна църква (МПЦ), през последните стотина години беше част от Сръбската православна църква (СПЦ), макар от 1967 г. тя да се отдели от нея. Но това отделяне беше самоволно и не беше признато от църквата, от която тя се отдели, т. е. СПЦ. Ние сме преживели тези неща още през 19 в. и затова БПЦ морално беше на страната на МПЦ, но нямаше каноничен начин да признаем нейната автокефалия. Още повече че такова признание нямаше да има никакви църковноправни последици, освен да навреди на отношенията ни със СПЦ, а възможно и с други църкви. В междуцърковните отношения частично признаване на църква не се прилага, както виждаме това в междудържавните отношения (случаите със Северен Кипър, Косово и пр.).