В края на миналата година българският хор „Агия“ участва в международен музикален фестивал в „Мегаро мусикис“ в Солун, Гърция. За смесения хор, родил се от школата за източноцърковно пеене към столичния храм „Рождество Христово“, новата година започва с още предложения за участия в български и международни прояви. Хористите и техният ръководител Никола Антонов възприемат тези покани като признание за своята упорита работа, вдъхновена от любовта им към църковната музика. За предизвикателствата, с които се сблъскват почитателите на източноцърковното пеене у нас, за бъдещето на тази традиция в православния свят, както и за конкретните планове и проблемите, които трябва да разрешава една млада формация като „Агия“, разговаряме с нейния ръководител Никола Антонов.

- Какво кара хора от големия град да посвещават време и сили на това сложно изкуство?

- Хорът се явява естествено продължение на школата по източно пеене, която ръководя вече близо седем години към храм „Рождество Христово“. Тази школа има и свое по-широко виртуално изражение чрез възможността за дистанционно обучение, в което участват желаещи от страната и чужбина. Повечето от хористите са дългогодишни мои ученици. Някои са се включили по-скоро, но проявяват висока ангажираност и напредват бързо, не се страхуват от предизвикателства. Съветвам всички да участват в хоровата дейност, независимо от равнището, на което владеят музиката. Съставът включва хористи от различни възрасти и професии – от ученици и студенти до фармацевти и програмисти. Не липсват и професионални музиканти. Събира ги преди всичко личната им християнска вяра и отдаденост, любовта им към църковното пеене, желанието им да се учат и усъвършенстват. Повечето пеят в различни храмове, помагат било на певницата, било в енорийските си хорове. За всеки от тях това е част от пътя им към лично спасение, а не просто каприз или желание да си разнообразят живота с нещо „по-така“. Както обичам често да се шегувам, не сме се събрали да си пеем „за здраве“. Събрали сме се да вършим сериозна работа.

Един младеж от Южна Корея, израснал в семейство, в което не получава верова идентичност, в студентските си години сам решава да приеме православието. За неговия избор и за живота му като православен с него разговаря Мария Стойкова от Варна. Интервюто дава интересни гледни точки към мисионерските подходи в съвременния свят и пътищата на хората, търсещи искрено общение с Бога.

- Здравейте Мьонджун! В България знаем твърде малко за живота в Южна Корея. Разкажете ни за страната си и за Вас.

- Благодаря Ви, че ми дадохте възможност да общувам с Вашите читатели!

Корейското ми име е Мьонджун О. При православното си кръщение получих името Алексей в чест на св. Алексий, митрополит на Москва и цяла Русия. Студент съм в Сеул. Уча филология и изучавам руски език. Ще се дипломирам през февруари 2023 г. Планирам след това да продължа да уча в руски университет. Аз самият съм от Сеул, а семейството ми произхожда от Чеджу[1] – това е южна провинция в Корея. Аз самият съм живял там известно време като дете, а родителите ми и досега са там.

Има такъв израз „традиционни ценности“. В християнството традиционните ценности са човешкият живот, човешката свобода и човешкото достойнство, но това, което се случва сега, дехуманизира човека.

В една от първите недели след 24 февруари, когато трябваше да произнеса неделната си проповед, си спомних за един от православните богослови, св. Григорий Паламà. Живял е преди повече от пет столетия. Той прави едно сравнение, когато говори за човека в света и за мястото на човека в света: че то е като съкровище в къщата, но стойността на това съкровище е много по-висока от стойността на самата къща.

Разговор с йеромонах Йоан (Гуйата), служещ в храма „Св. Козма и Дамян“ в Москва. Италианец, израснал в римокатолическо семейство, той се обръща към православието под влиянието на прот. Александър Мен и оттогава живее в Русия. Италиански и руски историк, изследовател на православното християнство и писател. „Правмир“ разговаря с него за чувството за безизходица и отчаяние, което изпитват православните християни в Русия, осъзнаващи случващото се като насилие над своята вяра.

- Казват ни, че трябва да приемем случващото се със смирение, но чувството на отчаяние и безпомощност е такова, че нямаме сили да се смирим.

- Има изпитания, които очевидно не са от Бога. Има изпитания, които идват от тъмни сили, от дявола, а много често злите дела са просто резултат от човешка злоба, от грях. Във всеки случай не бива да приемаме злото. Напротив, трябва да се борим срещу него. А да не роптаем… В някои ситуации това е почти невъзможно.

Понякога си представяме християнската вяра по неправилен начин. Та тя не е някакъв идеал за равнодушие, за апатия. Когато Христос извикал на Кръста „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?“, това е повече от ропот.

Има ситуации, в които е невъзможно да се примирите със случващото се. И тогава се чува вопъл на съмнение, неразбиране, объркване.

За нас е невъзможно да приемем тези обстоятелства и имаме пълното право да го заявим и дори да го изкрещим, както Той е извикал на Кръста.

Интервю с о. Георги Чистяков (1953-2007) за подхода към младите хора и задачите, които стоят пред тях в съвременния свят.

- О. Георги, веднъж казахте, че не можете да оставите преподавателската работа. Не можете да оставите своите студенти и докторанти. Защо това е толкова важно за Вас?

- Бъдещето винаги принадлежи на младото поколение. Струва ми се, че е важно не само да общуваме с младите, както свещеникът общува с енориашите и приятелите си, но да общуваме с тях в процеса на работа всеки ден. Именно по този начин подготвяме своята смяна. Така в Църквата се формира онова, което в широк, във философски смисъл наричаме апостолска приемственост. Всичко живо в Църквата се предава именно така: от ръка на ръка, от човек на човек. И затова да работим колкото се може повече с младото поколение, е просто необходимо.

- Лесно ли създавате контакт с младите хора?

- Дойдох като преподавател в университета, когато бях на двадесет и две години. Оттогава досега винаги съм имал студенти, докторанти и според мен никога не съм проблем в общуването с тях.

 - Как Ви се струва, разбирате ли младежите?

- Ясно е, че не ги разбирам. Много неща не разбирам, и те, моите по-млади приятели, вероятно знаят това. Но в някои аспекти смятам, че все пак ги разбирам.