Това интервю е дадено от отец Думитру на 9 август 1993 г. в манастира Синайя в Румъния два месеца преди да почине за гръцкото списание „Пемптусия”. В тази обител той се бе оттеглил след влошаването на здравето му.

- Православната църква може да играе важна роля през 21 век, защото Западът поради тамошните форми на християнството доведе хората до обезсърчение, до липса на духовност, а Православието е единственото, което в днешния свят е запазило тайнствата, тоест Христовото присъствие в тайнствата, Христос в Светия Дух. Православните можем да говорим със Светия Дух. Всяко тайнство, което се извършва в Светия Дух, е непрестанна енергия и православните народи имат това усещане, че Христос чрез Светия Дух присъства във всичко, във всички Негови действия. Следователно, може и да обедини хората и може да им даде и сила. Православният вярващ, когато започне да яде хляба си, прави върху него светия кръст, когато сяда на трапезата, казва „Отче наш”. Когато види свещеник, си взема благословия, освещава водата и с нея поръсва всичко – двора, животните, плодовете, къщата си. Живее заобиколен от Бога, при непрестанната помощ на Божията сила. Не е като на Запад, където говориш за Христос, а нямаш чувството за Неговото присъствие в човека и в обкръжението му. Православието има първенствуваща роля, понеже е автентичното християнство, такова, каквото е в Евангелията, при Апостолите. Народите на изтока приеха първи християнството и бяха образовани народи. Народите на запад приеха християнството, докато бяха още варвари и не можаха да разберат цялата тайна на Божието явяване. По-късно те използваха и меча. Католиците използваха меча, политиката. Имат държава – Ватикана, посланици. Предизвикаха 30 годишната война, а сега и войната в Ирландия.

Епископ Иларион (Алфеев): Все още не бих могъл да определя към кого е насочена. Във всеки случай, тя не е написана в жанра на популярната литература и не е адресирана към масовия читател. Идеята за книгата узряваше в мен постепенно. Писал съм твърде много на най-различни теми, по един или друг начин свързани с живота и учението на Православната църква. И у мен се натрупа достатъчно обширен материал, който реших да систематизирам. Но, разбира се, покрай вече познатия материал, се наложи да се докосна и до нови за мен теми – например църковната архитектура (на тази тема ще бъде посветен специален раздел във втория том на книгата).

- Проф. Желев, предстои да се проведе нов антисектантски семинар. Желаете ли да споделите нещо, свързано с него?

- Наистина, Центърът за проучване на нови религиозни движения (ЦПНРД) вече трета година организира публичен дискусионен форум по въпросите, свързани с дейността на новите религиозни движения (и би трябвало така да ги наричаме, понеже Законът за вероизповеданията, който разглежда тази материя, не употребява понятието секта).

Доц. Дилян Николчев (р. 18 март 1961 г.) е  преподавател по Църковно право и Устройство и управление на БПЦ в Богословския факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски". Завършил е Духовната академия в София през 1986 г. Специализирал е Римско право в Юридическия факултет на СУ.

- Като специалист по каноническо право как оценявате работата на Втората сесия на събора?

- Ако трябва да Ви отговоря в едно изречение – по-скоро като „сюжетна”, отколкото ценностна по качество и същество!  И ще ви кажа защо – защото на мене ми е трудно да съчетая тези две понятия – качество и същество, без да се изкуша от лъжата. Тоест, искам да кажа, че Съборът не демонстрира нито качество в крайния продукт, нито се работеше по същество. Всъщност това, което се случи както по време на първата, така и по време на втората сесия на църковния събор, е, че се проведе събор, гласуваха се съборни решения в действителност без да има съборност – съборност такава, каквато ни е завещала Православната църква. За каква съборност можем да говорим, след като видимо отсъства единството между самия епископат, между епископите, нисшия клир и миряните, участници в събора. Аз поне не забелязах „една душа” и „едно сърце”, събрани в едното Тяло. Отсъстваше съборното съзнание и воля на представителството на църковната ни общност, да не говорим за авторитетност на висшата църковна власт. Дори дебатите по време на събора бяха мними – мнима свобода, липса на сплотено братство, на всеобединяваща и всепроникваща любов. Всъщност за мене това не е изненада, такова за най-голямо съжаление и огорчение е състоянието на Българската православна църква днес – криза на всички равнища.