Отец Николай Кисельов е свещеник в църквата „Св. Серафим Саровски и Покров Богородичен“ в Париж към руската екзархия на Вселенската патриаршия. Обгрижва и неотдавна създадената енория „Свсв. новомъченици Димитрий и Мария и техните спътници“ край Компиен, северно от френската столица. Съчетава духовната си служба с професията на гимназиален учител в Олне су Боа – парижко предградие с преобладаващо имигрантско население, една от „горещите зони“ на френското образование. Чест гост на българската православна община „Св. Патриарх Евтимий Търновски“ в Париж, той беше така любезен да сподели мислите си за младежта.
Отец Николай, как се преплетоха в живота Ви двата пътя – на духовно служение и учителство?- Духовният път ми се откри още в детството. Най-вече благодарение на баба ми, която, може да се каже, „ми предаде вируса“ на вярата. Когато бях малък, тя се молеше с мене и някак усещах колко дълбоко вярва, че Господ е близо до нея. Това чувство за Божие присъствие се запечата в паметта ми. На 5-6 години не можете да го обясните, но го усещате и запомняте.
В гимназията бях доста немирен. Математиката ми се стори сравнително лесен път. А и обичах да преподавам, да ръководя, да наставлявам, така че учителството ми подхождаше. Така станах учител по математика, преподавам от 20 г. А съзнанието ми за живота в Църквата се развиваше постепенно, някак си винаги ме водеха обстоятелствата. На 13-14 години се замислях за свещенство или монашество, но не стигнах дотам. Със съпругата ми отначало посещавахме една франкофонска енория, после попаднахме във френско-руския храм „Св. Серафим Саровски“, където тя реши да приеме православието. Някак постепенно, естествено, станах дякон, после, когато се почувства нужда от втори енорийски свещеник, аз бях сред кандидатите. Плодът узрява и си попада на мястото.
Същевременно преподавате в държавно училище, в което владее принципът на разделение между религия и държава, религиозната идентичност остава скрита, проповедта е недопустима. Чувствате ли някаква вътрешна раздвоеност от това?
- Не особено. Нали и когато вървим по улицата, не крещим непрекъснато, че сме православни, няма полза от това. Най-важното е да слушаме сърцето си. Да търсим истината, да реагираме на несправедливостта, да защитаваме нуждаещите се. Аз съм и синдикалист. Някои учителски синдикати са много корпоративно настроени, борят се единствено за учителските права и интереси в ущърб на учениците. С група учители, сред които аз бях единственият вярващ, се опитахме да извоюваме по-добри условия за децата. Настояваме да се набляга и върху поведението, върху взаимоотношенията им, не само върху дисциплината в клас. По отношение на учениците има два типа учители: едните преподават, другите възпитават. Понякога не разбираме как преподаватели с по няколко дипломи идват в училище, натъпкват децата със знания като гъски за угояване, очакват от тях да знаят, да отговарят, но не се занимават с личността им, не ги възпитават. Затова с тези мои колеги не се колебаем да се намесим в дискусиите на учениците извън учебния процес, през междучасията. Точно в разговорите помежду си те често се оказват в капана на рекламите, на разните предразсъдъци, било по отношение на положението на мъжете и жените, било на модата, на които се подчиняват, защото решават, че така трябва. Тук учителят може да се намеси с търпение, да поразсъждава с тях за човешката личност, без непременно да афишира християнски възгледи, да им поговори по-общо за ценностите – за уважението, за любовта, за смисъла на живота, който не е само консумация.
Известно ли им е, че сте свещеник, има ли реакции?
- Разчу се още когато бях дякон. И когато се разчу, учениците ми хукнаха след мене из коридора: „Господине, господине, не може да бъде!“ „Вярно е“- казва друг - „видях в интернет“. Добре, влязохме в класната стая, обясних им : „Видели сте в интернет, ясно, не е тайна“. Започнаха да ме разпитват един през друг какво е това, какво е дякон. Казвам им, „Вижте, вече сте успели да разкриете, че съм дякон, сега направете пак същото, пуснете Гугъл и намерете какво е православие, това не мога да ви обясня в час, затваряме скобата, това е личният ми живот.“
Учителската професия Ви дава възможност ежедневно да общувате с младежта. Тревожат ли Ви с нещо днешните младежи?
- Най-вече с това, че са силно повлияни, обусловени от обществото, и то не само младите, а и самите родители – днес мнозина са още млади родители на около 40 г. А понякога и те са като големи деца, със същото поведение като тийнейджърите. Затова просто не могат да въведат децата си в стадия на възрастните. Срещаме хора на 30-35 години, семейни, които са като деца в живота си – искат удовлетворение, искат си мача, мобифона и т.н., със същите стремежи като децата. Няма поколение, което да тегли следващото нагоре. Това наистина е проблем. И после, преди 40-50 години можеше да се каже на детето - труди се, старай се, с диплома ще успееш. А днес се дипломират и остават безработни. Както чух наскоро, 70% се е увеличила безработицата сред младите между 20 и 25 години. Машината на националното образование, която трябва да осигури на децата работа и бъдеще, не функционира. Така и уважението към труда се губи като ценност. Усилията ни не са увенчани с удовлетворение, значи няма и нужда да ги полагаме.
Трудно е на децата. Към това се прибавя и измисленият виртуален свят. Могат да говорят с когото искат, да се представят като когото искат. Навремето, когато играехме на принцове, принцеси или на Зоро през междучасията, обикновено този период свършваше на 12-13 години. Сега можем и на 20 години да се помислим за Зоро с приятеля или приятелката от другия край на интернет, да си измисляме паралелни светове. Това може да ни направи нещастни, защото в един момент ни удря реалността.
Помага ли Ви учителският опит в духовното служение?
- Учителят често се оказва на самия терен на проблемите, които връхлитат ученика. Понякога повече от родителите, които виждат как детето им обръща гръб и заживява един непознат за тях свят. Работата с младите дава възможност да ги наблюдаваме, да ги изслушваме, да опознаем конкретно реакциите им, а и да разчитаме неизказаното. Изобщо за свещениците е важно да бъдат сред хората, да се намират в работна среда, да преживяват същите неволи и проблеми, понякога смирено да се учат от опита и страданието на другите.
А от друга страна... мисълта ми се връща към свети Силуан Атонски, за когото стана дума в днешната проповед. Когато посетители идвали при него, когато му говорели за нещастията, глада, войните, го питали как може да стои далеч на Света Гора, на спокойствие, да не бъде с тези нещастни хора. Той казвал: „Молейки се, аз зная за страданията на хората, зная, че страдат, защото не познават Бог.“ Каквато и да е точно формата на страданието – дрогата, пиянството, войната, изневярата, същественото е отдалечеността от Бога, от Любовта. Всеки от нас (аз на първо място) не е успял да намери мястото за Бога в различните случаи от живота си. И тези случаи ни остават като непреодолени лоши спомени, които избиват към агресия, или пък като удоволствия, които ни държат в плен.
В България тече дебат за въвеждането на задължителен предмет религия в училищата. Къде виждате мястото на религиозното възпитание в днешното общество?
- Ако религията се преподава неутрално, както е във Франция, с по един раздел за историята на основните религии, може да се получи непълна или дори леко деформирана представа, тъй като преподавателите поднасят без отношение материята. Но мисля, че основата на религиозното възпитание, на вярата и духовността се дава преди всичко в семейна среда, и то с личния пример и духовен живот на възрастните. Натрапените знания и наставления във вярата могат да дадат точно обратния ефект.
А когато традицията е брутално прекъсната от един атеистичен режим? Днешните родители рядко имат църковна култура и познания, които да предадат на наследниците си.
- Когато има такова скъсване с традициите, за които са загубени поколения, сме в ситуация на нова евангелизация. Както апостолите, когато отивали в нова страна. Днес все пак е различно, тъй като църквите съществуват. Когато някой изобщо или почти не познава православието, навлиза в него като новопокръстен. А новопокръстеният трябва да бъде въведен, поет от Църквата, в енорията трябва да има преподаватели, които да обясняват същността на празниците, на тайнствата, на иконите и т.н. Да организират поклонения в манастири, за да се почувства и преживее литургията. Изобщо да се вдъхне желание у навлизащия да проникне в същността на православието, на живота на светците, да разсъждава с какво светостта е привлекателна в днешния свят.
Как е организирано религиозното обучение във Вашите енории?
Как е организирано религиозното обучение във Вашите енории?
- Преди няколко години в „Св. Серафим“ открихме курсове по катехизис с двама преподаватели – за най-малките, до 7-8 години, провеждахме занятията през първата част на литургията, след това се занимавахме с по-големите, до 13- 14 г. От миналата година въведохме катехизис за възрастни на френски език, курсът има успех, идват предимно млади. Програмата включва Възкресение Христово, големите църковни празници, понякога теми по желание. Интерес има и към тематичните ателиета, които провеждаме – върху Библията, литургията, филокалията и др.
Църквата често приема и външни посетители, тази есен те бяха добре дошли и в градината.
- Да, през септември църквата участва в Деня на културното наследство, когато специално кани на посещения, както и в традиционния Празник на градините на Париж. Тогава, по идея на предстоятеля (отец Николай Чернокрак), отваряме за гости и нашата църковна градинка.
