Хубаво е да има празници. Празниците радват душите ни. Тези осветени дни идват, за да ни покажат, че сме родени не само за труд и страдание, но и за радост и веселие. А днешният празник е за най-чиста радост и най-искрено веселие – да се радваме, че Бог няма да ни изостави, да се веселим, защото на този ден празнува Словото.
Празникът на Словото не е като другите. Когато бяхме малки на Двадесет и четвърти май всички тържествено пеехме „Върви, народе възродени!“ и у всички нас остана споменът за това тържество. Но детството ни отмина, а с него си замина и онова чувство. И не смятам, че е носталгично да искам отново всички да празнуваме. Не. В този празник има смисъл повече отколкото в различните дни на това и онова, с които днес се подвеждаме да създаваме нови традиции. Малко са истинските български празници и ако Трети март е празникът на независимата и свободна държава, то Двадесет и четвърти май е празникът на извисения и достоен да приеме Словото човешки разум.
В християнството от самото му Начало живее една много интимна и основополагаща традиция на приемственостт, един принцип, който днес сякаш е по-популярен от „Междузвездни войни“ или някое източно учение, и като че ли усещането за предаване на Знанието, усещането за пре-по-даване на Истината от учител на ученик е позабравено като християнско свойство. В тази връзка с намигване може да се отбележи, че известната реплика „Нека силата бъде с теб!“ звучи твърде християнски… Фантастичният филм разкрива всъщност точно този модел, който е залегнал в Преданието и който е полезно да разберем от първа ръка, непосредствено, докосвайки се до същността. Ще звучи ли по-ефектно, ако разкажем и Евангелието като приказка: Бог изпраща Сина Си на земята, за да учи хората – Бог ни изпраща Учителя, защото сме неуки по рождение и имаме нужда от поучението, притчата и примера? Учителят идва на земята и изпълнява мисията си докрай, предавайки накрая Тялото Си на смърт. Днес се долавя дори един парадокс – фантастиката, сътворена от човешкото въображение звучи по-убедително и има повече последователи, отколкото здравата човешка мисъл, основана на Истината. Едната Истина за всички нас.
След учителя Христос вървят Неговите ученици, които Го наричат „рави“ – „учителю“. После идва ред самите те да станат учители, да поемат отговорността на пре-по-даването и да намерят своите ученици. Нишката е непрекъсната, нишката е здрава, даденото от учител на ученик никога не се забравя, защото пре-по-даването не е просто разказване на факти, а е съпреживяване и съвместно преоткриване на истините, ученикът никога не забравя наученото от добрия учител, както не забравя да диша и да се радва на отредените му дни и на слънцето. Пре-по-даването е даване, ученикът взема частичка от душата на учителя си и я скрива в себе си. Искрицата на Словото е посадена в духа му и е неизкоренима. Живее, за да се предаде на следващия ученик… Тази последователност не се губи, душата се ражда с нея. Творецът ни я е заложил, за да не погубим връзката между нас, хората, и между нас и Него.
Добрият учител е духовен водач. Традицията на старчеството в най-пълна степен изразява тази връзка и принципа на приемственост. Такава трябва да е връзката и между добрия изповедник и изповядващия се. Такава трябва да е връзката и между учителя и ученика в училище. Опитвал съм се да си представя обратното на този принцип – липсата на приемственост и пре-по-даване: възможно ли е изобщо да няма връзка между поколенията, между тези, които знаят, и тези, които все още растат? Добрият учител знае, че даром е получил и даром трябва да го предаде. Добрият учител, като добрия пастир, полага душата си за своите ученици. Добрият учител е не този, който се оплаква от ниската си заплата, а този, който изпълнява мисия. В История славянобългарска Паисий призовава хората да заплащат преписването на книжката, за да се научат да ценят словото, защото такава е била епохата, но сам той едва ли е искал да му се плати за обикалянето от село на село, за събираното зрънце по зрънце възраждащо душите слово… Или, ако го кажем по друг начин – цената на своя труд той определя на друг принцип. На същия, на който го определят и светците Константин-Кирил и по-старият му брат Методий – принципа на Вечността. Добрите учители са тези, благодарение на които имаме писменост, благодарение на които в 18 и 19 в. сме стигнали до идеята за Свободата на духа!
А има ли някой, който да не помни добрите си учители от детството до университета? От Сергей Драмански до Радослав Радев и Николай Звезданов…
На Двадесет и четвърти май да кажем благодаря на добрите си учители! Да кажем благодаря на Учителя, че ни има!
