Интервю на агенция "Фокус" с Люба Манолова. Родена в София. Завършила е история в СУ “Климент Охридски”. Работила като журналист във вестник “Народна младеж”, сътрудничи на радио “Свободна Европа”, списание “Български дневник” и вестник “Демокрация”, от който е уволнена по заповед на Иван Костов. Автор е на книгата “Външният дълг и 10 ноември в документи и тайни”. Втората част на книгата за периода 1990-1997 година се подготвя за печат. Автор е на документален филм за гражданската война в Грузия, излъчен по БНТ 1992 г.. От 2006 година има авторски сайт- “Хроники”
Фокус: Г-жо Манолова, една от темите, по които най-често пишете, е етническият модел в България като история, проблеми и перспективи. Защо?
Люба Манолова: У нас се говори за толерантност и търпимост, което звучи много добре. Наскоро чух, че Възродителният процес, като част от нашата най-нова история, трябва да влезе в учебниците и тук ще кажа, че преди да влезе, той трябва да бъде отново прочетен, а не да влиза с едностранно тълкуване. Тъй като има паметници на терористите, а на жертвите на този възродителен процес, сред които са и мюсюлмани, и християни не малко, тепърва ще се издига паметна плоча, което говори за една липса на почит и то от много високо място в държавата към съдбата на тези хора. Питате защо тази тема е предпочитана от мене? Първо, аз съм историк, после, когато се запознах с материалите по Възродителния процес, а това бяха над дузина документи от ЦК на БКП, много неща ми направиха странно впечатление. Първото е, а то продължава и до днес, че преименуването се е провело през 1984-1985 г., а възмущението от това преименуване, изразено в решението за масово изселване, идва пет години по-късно. Тоест между двете събития връзката е цели пет години вакуум. Съгласна съм, това е бил начинът, по който са решили да реагират тези хора, но не мога да приема, че пет години е нормален срок след толкова драматично историческо събитие, за да се вземе подобно решение. До този момент никой не е коментирал този вакуум, той е неудобен – направо се свързва преименуването с изселването.
Люба Манолова: У нас се говори за толерантност и търпимост, което звучи много добре. Наскоро чух, че Възродителният процес, като част от нашата най-нова история, трябва да влезе в учебниците и тук ще кажа, че преди да влезе, той трябва да бъде отново прочетен, а не да влиза с едностранно тълкуване. Тъй като има паметници на терористите, а на жертвите на този възродителен процес, сред които са и мюсюлмани, и християни не малко, тепърва ще се издига паметна плоча, което говори за една липса на почит и то от много високо място в държавата към съдбата на тези хора. Питате защо тази тема е предпочитана от мене? Първо, аз съм историк, после, когато се запознах с материалите по Възродителния процес, а това бяха над дузина документи от ЦК на БКП, много неща ми направиха странно впечатление. Първото е, а то продължава и до днес, че преименуването се е провело през 1984-1985 г., а възмущението от това преименуване, изразено в решението за масово изселване, идва пет години по-късно. Тоест между двете събития връзката е цели пет години вакуум. Съгласна съм, това е бил начинът, по който са решили да реагират тези хора, но не мога да приема, че пет години е нормален срок след толкова драматично историческо събитие, за да се вземе подобно решение. До този момент никой не е коментирал този вакуум, той е неудобен – направо се свързва преименуването с изселването.