Като човек, изкушен от математическото знание, се замислих за вероятността, при която 42 избиратели гласуват за 10 кандидата, за да получи един, респективно двама от тях, 50% + един от гласовете, т.е. 22 гласа. Предположих, че вероятността е много малка, нищожно малка, но за да съм сигурен, че не правя грешка, се посъветвах със специалисти, които направиха конкретни изчисления. И те показват толкова смущаващ резултат, че се притеснявам да го споделя с вас: 1:33000, което ще рече, че при 33000 гласувания има вероятност един път да се получи търсеният резултат, т. е. един кандидат да събере 22 гласа.

Такъв би бил и резултатът навсякъде, където избирателите са само четири пъти повече от кандидатите в „онзи списък“. И тъй като избирателите са даденост според Устава, то определено трябва да се мисли за броя на кандидатите. В противен случай или ще имаме недоволство от предварителни уговорки (добронамерени или не), или гласувания безкрай. Последното разбирай буквално и то за всеки избор!

Но ние не сме математици и знаем, че невъзможното за човеците е възможно за Бога!

Проф. дбн Дилян Николчев, преподавател по каноническо право в Богословския факултет на СУ, коментира публикуваните в Двери жалба и доклад (тук), заради които бяха касирани изборите за Сливенски митрополит. В профила си във фейсбук проф. Николчев заяви:

„От натрупания ми опит в областта на правото въобще смятам, че това са фалшиви обвинения, подвеждащи и напълно изфабрикувани. Липсват легитимни доказателства в подкрепа на обвиненията – всичко е изложено под формата на хипотези.

В един от документите („доклад“) авторът цитира чл. 171, ал. 22 (всъщност не е алинея, а е точка) от УБПЦ-БП, опитвайки се чрез съдържанието на този текст да насочи вниманието към уж виновно поведение на еп. Йеротей: че същият не е стопанисвал добросъвестно Поморийския манастир.

Гладната стачка на отец Иван Янков от Сливен пред сградата на Сливенска митрополия привлече общественото внимание не само към нерешения проблем с избора на Сливенски митрополит, но и със своята необичайност за църковните среди. Отчаяно желание за диалог или отказ от диалог е гладната стачка, бавно самоубийство ли е или е саможертва?

Гладната стачка като форма на протест винаги е насочена към обществото. Тя не засяга само протестиращия и негови опоненти, но нейната цел е да ангажира общността. В нея се проявява и религиозно измерение, доколкото гладуващият апелира към морални и човешки ценности. Според специалистите, изследващи явлението, гладуващият привлича вниманието на обществото към това кой има право да създава закони и дали, разбира се, ги спазва. Това е послание, което ни показва още Софокъл в трагедията на своята героиня Антигона в едноименната пиеса (трагедия). Тя умира, затворена жива в гробница, за да не може да се храни. И умира, като отстоява неписаните закони и се противопоставя на писаните закони в лицето на Креон. Раннохристиянският мъченик Якинт (Хиацинт) пък умира едва двадесетгодишен от глад заради отказа си да яде идоложертвена храна, която е била единствената, предлагана му в тъмницата. В съвременната гръцка богословска мисъл има интересни изследвания, проследяващи приликите и различията между аскетичния пост (в неговата крайна форма на гладуване) и гладната стачка като модерно явление.

Прав е Светият Синод на БПЦ-БП да взима решения за живота на Църквата. Така пише и в устава. А ако някой попита какво се разбира под Църква, може да се получи разнобой, защото обикновено началството под Църква разбира себе си. А вярващите, че и средният клир, са просто пълнеж, пардон, пълнота. Но това са други работи.

Ръководството е за това – да взима решения, ясно. Но пък в случая с избора в Сливен синодът/ръководството (не Църквата) допусна няколко гафа. Първо, касира един избор, който според наместника на овдовелия Сливенски митрополитски престол бил проведен „по канон и по устав“. И за да им се махне занапред от главата тази неприятност да се занимават с някакви си там избиратели, при това миряни, че някои от тях може да са и жени (ти да видиш!), една странна по състав група от синодни членове взеха, че отмениха текст от устава и решиха митрополитите занапред да си избират себеподобните.

Ще споделя една история, която съм чул от моя кръстник, покойния г-н Иван Златанов († 2021 г.) – тук. Той обичаше да я разказва пред близките си хора, като, разбира се, целеше всеки от чулите я да си направи съответните изводи.

Кръстникът ми беше изключителен човек, който притежаваше нравствен образ, пред чиито черти повечето хора, които познавам (не изключвам и себе си), бледнеят. В движенията му, в говора му имаше нещо впечатляващо и харизматично, което те пленяваше и караше да го обикнеш завинаги. Благодарение на личния му пример по отношение на „слово, поведение, любов, дух, вяра и чистота“ (1 Тим. 4:12) се запознах по-обстойно с Христовата вяра, а по-късно и се записах да уча в духовно училище.

Г-н Златанов беше дългогодишен служител в Софийската св. митрополия, като в последните седемнадесет години до 2005 г. изпълняваше висшата административна длъжност секретар на митрополията.

Случката, която ще ви разкажа, е от 80-те години на миналия 20 в. Веднъж, когато излизал от кабинета си, г-н Златанов видял отдалече две фигури, които идвали към него от другия край на полутъмния коридор. Единият от вървящите бил доста висок, а другият – нисък. В гледката веднага се забелязвала явната асиметричност.