Шумотевицата, която предизвика както в правителствените, така и във фейсбук-средите решението да се внесе за ратифициране от Парламента ни т. нар. „Истанбулска конвенция“ от 11.05.2011 г. (подписана от България), ме предизвика да се запозная сериозно с нейното съдържание. Още повече, че в дискусията по него се намеси и човек, към когото храня най-добри приятелски чувства (бившият здравен министър д-р Петър Москов).

Какво установих?

Първо – бях удивен как един толкова ясен документ може да породи многобройни „конспиративни“ подозрения в посока, нямаща буквално нищо общо с него. С Конвенцията се бил правел опит да се „узакони“ понятието „трети пол“ (или най-малкото да се релативизира пола като „природно детерминирана характеристика на индивида“, като се превърне в „наименование за различни медицински или социални отклонения“ и в „модерна ролева игра“ за „извратено забавление“)[1].

Въобще – това пък бе внушението на фейсбук-писачите – „Истанбулската конвенция“ нямала друга цел освен (скритата, непризната, „дяволска“ цел) под претекст от защита от домашно насилие, да „принуди“ „нормалните“ ни общества да признаят законодателно правата на хомосексуални, транссексуални и други „отклонения“ от „традиционното“ и така – постепенно, с още една подмолна крачка – да ускори приближаването на човека към неговото „раз-човечаване“, към превръщането му в „пост-човек“.

Всяко лято в Русе пристига един австриец - отец проф. Йохан (Йоан) Крамер, русенски зет, който с голяма всеотдайност се включва в богослужебния живот на дунавската ни столица. Обикновено русенци го смятат за руснак заради „руската” постановка на гласа по време на богослужение. Съпругата му Франциска е роднина на Стоянка Мутафова и на народния артист Георги Калоянчев. Племенница е и на русенския свещеник Константин Ефтимов, завършил богословие в Берн, Швейцария. Отец Йохан се гордее с тази роднинска близост. Когато митрополит Геласий е временноуправяващ Доростоло-Червенската епархия, о. Йохан успява да събере средства за реставрация и позлата на иконостаса на русенската катедрала „Св. Троица" чрез австрийска католическа организация. През 80-те години изпраща хуманитарна помощ за Русе и Трявна. Днес е свещенослужител в руската катедрала „Св. Николай” във Виена.

- Отец Йохан, по какъв начин се свързахте с Православието и гр. Русе?

- През последните години на гимназията, а и като студент вече се интересувах от Православната църква, защото имах съученици от Украйна и се познавах с техните семейства. Живеех в малкото градче Санкт Пьолтен, ходех до Виена, за да посещавам православни храмове. Тогава бяхме много бедни, нямахме пари за влака. Минавах 60-те км до Виена с колело. Беше много интересно. За първи път през 1961 г. посетих руската катедрала „Св. Николай” във Виена и се запознах с тамошните свещеници. Те ме поканиха в тази църква и ето, че днес съм свещеник в нея. Това е много интересно. Аз съм един от най-старите енориаши в този храм. И така моето запознанство с Православието стана чрез Руската православна църква.

След това реших да уча богословие и славянска филология, предимно руски език. Първоначално бях в Инсбрукския университет. В Инсбрук имаше православна енория на руската задгранична църква. Но днес вече двете църкви се обединиха. Имаше стари емигранти, всичко беше много интересно. След това учих в Рим. Там живеех в общежитие за руски богослови (Русикум). Тогава за първи път (в края на 60-те години) Руската църква започна да изпраща по двама свещеници от Москва за специализация в Рим. Бях в много приятелски отношения с тях. Един от свещениците имаше много хубав глас и от него се учих на църковно четене. Тези познания са ми полезни до днес. Като дякон обичах да служа, както си му е редът, тържествено, а и сега като свещеник това ми е от полза. Всичко това научих от московския протойерей Владимир Рожков.

Имам от години една изрезка от вестник с две напълно еднакви човешки фигури – високи, стройни, с дълги коси, облечени в панталони и блузи с яки-поло около шията, прегърнати и двамата през кръста. Зад тях на двадесет метра разстояние две момчета на шест-седем години се ловят на бас с вдигнати палци. Единият казва на другия: „На бас за една дъвка, ако познаеш коя е мама и кой е татко?“. Отговор няма, защото другото момче и досега се чуди кой – кой е!

Аз, който притежавам тази изрезка, също се чудя, но вече се и боя да определя кой от двамата с какъв пол е. Страх ме е, защото гледам двойката в гръб, пък не обичам да губя.

Вгледайте се да разберете какво време настана! Св. прор. Йеремия още в свое време го е предрекъл: „О, горко, … това е усилно време, … казва Господ, … и твоите окови ще разкъсам; и вече не ще служат на чужденци“ (Иер. 30:7-8).

Мисля, че се сещате вече за какво ще стане реч. Ами дошло е време, когато и Св. Синод на БПЦ-БП трябва да вземе отношение относно процеса на приемане и ратифициране на т. нар. Истанбулска конвенция. Понеже светът е вече малък и аз, макар отдалеч, разбирам, че и българското правителство е усетило нещо неморално в текста и си е измило ръцете, като е изпратило документите на конвенцията на Народното събрание за ратифициране.

Започвам да посягам към спомени. И това време трябваше да дойде. После намерих начин да се успокоя. Споменът, независимо колко е стар, е като нещо току-що отминало и всичко току-отминало е вече спомен. Онова, което е станало, и без това не зависи от времето. То може да се отнесе и към бъдещето.

Тогава по-малкият ми син беше още по-малък. Бяхме извели колелото му на разходка из Южния парк. Едва там забелязах, че и двете му гуми са спаднали от прекараната в мазето зима. Но аз знаех решението, с което да блесна в очите на сина си. В „Рикши под наем“ не можеха да нямат компресор. За две минути работа. С тайнствен вид поведох малкия натам. На място издекламирах нужните реплики и добавих предложение да си платим. Изглежда съм го направил със служебния тон на победител защото получих отговор в същия дух: „Не може. То всеки ако почне така….“. „Е добре“ – съгласих се аз (със съвсем друг тон). И не зная как ми хрумна да добавя: „Господ да ви благослови“. „Проклятието“ подейства моментално. Настигнаха ни преобразени хора. „Я дайте насам велосипедчето. Сегинка ще го оправим. За две минути работа!“. И с нещо като плах упрек: „Ама и вие веднага бързате да благославяте!“. Много се бяха изплашили.

Първо си казах: какви предани хора има. Спомниха си името на Бога и веднага се втурнаха да изпълняват повелите Му. Но защо се изплашиха? Защо ме упрекнаха за благословията, сякаш е проклятие? Какво бе станало с тях?

Не можем да живеем без надежда. Ала с нея можем да бъдем спокойни. Няма значение какви затруднения изживяваме, щом не губим надежда, можем да вървим напред.

Надежда – хубава дума, чудесно слово, което ни дава сили, изпълва ни с кураж и оптимизъм, помага на погледа ни да бъде устремен само напред и нагоре!

Хубаво е да прекрачим прага на Новата година с надежда. Наистина, какво ни очаква през Новата година, нито ти, приятелю в Новородилия се Богомладенец, нито аз знаем. Можем само да спекулираме, но не знаем със сигурност съдбата си. Със златния ключ на надеждата обаче ние можем да носим кръста си уверено, ревностно, оптимистично.