Наближаващият Велик пост няма да бъде пречка да се поддържат и дори да се засилят замрелите междуцърковни отношения на Светия Синод на БПЦ. Самоизолацията, която нейното ръководство си наложи с неудачното решение преди близо две години да бойкотира Всеправославния събор (на остров Крит, 19-26 юни 2016 г.), постави нашата Църква в неизгодното и дори унизително положение демонстративно да се отказват от участие в наши прояви някои влиятелни православни църкви като Гръцката архиепископия и Цариградската патриаршия. А се знае, че в духа на съборността на Православната църква замразените отношения с едни от православните сестри-църкви не могат да се компенсират със засилени отношения с други църкви, които и да са те.
За съмненията на църковния певец
Случвало ли ви се е, замисляйки се за службата ви на певец в храма, душата ви да се разколебава? Да се чудите: има ли кой да оцени вашите знания и труд, интересува ли се някой от тях, нужни ли са те някому?
Такъв тип съмнения пораждат в душата на църковния певец въпроси като: има ли смисъл от това да научи нещо ново, да заздрави практическите си умения, когато тези, които ще го оценят, са твърде малко? Певецът се пита също: колко от посещаващите храма разбират специфичния характер на сакралната музика? На колко от тях им идва на ум, че пеещият облича в „плът” нотния материал, който сякаш чака възкресението си? Защото без подходящ човек, който да може да ги изпее, песнопенията си остават просто едно съчетание от думи и нотни графични знаци.
В такива моменти на съмнения църковният певец като че ли е готов да направи компромис с качеството на пеенето си. Тъй или иначе няма да се разбере, няма да се оцени, защо да се напъва прекалено? Кому е нужно това? И ако в оперните театри – продължава гласът на съмнението – има отбрана публика, която следи стриктно и съди безпощадно изпълненията на певците (публика, която и освирква), то тук няма такава опасност. Тук може да го караш по-лежерно.
Обществената съпротива срещу Истанбулската конвенция идва най-вече от това, че визира децата
- Доц. Стоядинов, БПЦ излезе с много категорична позиция по отношение на предстоящата ратификация на Истанбулската конвенция. Как ще коментирате становището ѝ?
- Първо, дебатът се състоя постфактум, защото две стъпки в приемането на този документ – подписването на конвенцията и гласуването в Министерски съвет – са направени от държавната администрация буквално „зад гърба“ на обществото. Църквата реагира преди последната стъпка – ратификацията. Защото ако тази ратификация изобщо мине, ще дойде ред на законодателни инициативи, на национални програми и много други неща, които ще бъдат имплантирани в образователната система и всички други сфери, включително и в медиите. Тогава ще е късно за дебат. Затова е толкова категорична позицията на Българската православна църква. Тя дойде буквално в последния момент, защото в последния момент цялото общество разбра за какво става дума. Ако, може би, патриотите не бяха повдигнали въпроса на гласуването в Министерски съвет, едва ли и ние днес щяхме да водим този разговор. Затова по-добре сега, отколкото никога.
Освен това – протестантските изповедания реагираха, епископската конференция на Католическата църква – също. Нима някой е очаквал православните в България да останат без становище?
За какво спорихме в „дебата“ за Истанбулската конвенция?
В своя неотдавнашна публикация моят уважаван колега Огнян Минчев писа, че в разгорелия се дебат върху Истанбулската конвенция нейните защитници (които обобщено определи като „леви либерали“) били подложили на „оплюване“, обявили за „хибридчици“ и „путинисти“ онези нейни критици, които (всъщност) отстоявали консервативни, но проевропейски позиции по отношение на нея. Надявам се, че моят уважаван колега не нарежда сред „левите либерали“ и мен (който писах в защита на Конвенцията), още повече, че никога не съм „оплюл“ или „охулил“ персонално когото и да било. Заради неговата публикация и заради публикациите и медийните изяви на други мои уважавани колеги, предимно богослови, се чувствам задължен да изясня определени неща. Да поставя – поне за себе си – „точките над и“, и да приключа с този въпрос.
И тъй, както пише в свой текст уважаваният от мен богослов доц. Свилен Тутеков, дебатът за и против Истанбулската конвенция „отворил наистина сериозна тема – тази за нашата идентичност“. Според Огнян Минчев пък вътре в тази „отворена тема“ се появили много сериозни мнения и материали, оспорващи документа.
Както е писано – в едни скръбни стихири
Повод за настоящите размисли ми даде становището за Истанбулската конвенция на тримата богослови, мои стари приятели в Господа: доц. д-р Свилен Тутеков, доц д-р Димитър Попмаринов и доц. д-р Мариян Стоядинов от Великотърновския православен богословски факултет.
С похвала за мъдростта, честността, точността, смелостта и дръзновението им като български православни богослови от името на клира и православното изпълнение на Българската източноправославна епархия в САЩ, Канада и Австралия аз ги окуражавам и занапред, и като професори, неуморно и безкомпромисно да продължат да разкриват и отстояват християнския възглед за човека. Да учат студентите и православния български народ, че „природата, телесността и полът са промислително дарувани от Бога на човека“; че начало и състав ни даде Неговата творческа заповед, защото, като пожела да ни състави живи от видимо и невидимо естество, Той създаде тялото ни от земя, а душата ни даде чрез Своето божествено и животворяще вдъхване (4-та стихира на опелото).
Ето, тук е големият пропуск на Конвенцията, който вие, досточтими приятели, следва като добри богослови да обясните на православния българин: че тя нищо не казва за нашата душа и, защищавайки само „телесността и пола“, създава, както е казано в становището ви, „една неясна социална полова идентичност“. И още, прокарва една идеология, непозната за православния български народ, преведена на български език като „джендърска идеология“. Тя се налага с Конвенцията на всички ни – от току-що роденото дете до мене, стареца, само като обекти на правото, което е провокация срещу мене като православен гражданин и като личност със свобода да изповядам и проповядвам своята вяра.
От изказванията на преподобния Порфирий Кавсокаливийски (Атонски):
„Когато Христос дойде в сърцето, животът се променя. Когато намериш Христос, това ти е достатъчно, не искаш нищо друго, замълчаваш. Ставаш различен човек.
Ти живееш навсякъде, където е Христос. Живееш в звездите, в безкрая, в небето с ангелите, със светците, на земята с хората, с растенията, с животните, с всички, с всичко.
Там, където има любов към Христос, самотата изчезва. Ти си спокоен, радостен, пълноценен. Без меланхолия, без болести, без притеснения, без тревожност, без мрак, без ад“.
Преп. Порфирий Кавсокаливийски