Обръщам се не към широката публика, а към православните християни в България в края на 2020 г.

Поднасям извинения, че засягам очевидни теми, налагащи очевидни заключения. Но понеже православният човек е свикнал да премълчава деликатните църковни теми, християнската ми съвест ме подтиква публично да потвърдя очевидното днес, а не в някакъв бъдещ момент.

Решението на Московския епархийски съд да лиши от сан професор протодякон Андрей Кураев е пародия на църковност. От каноническа (църковноюридическа) гледна точка то не е просто нонсенс, а свидетелство за целенасочено беззаконие. Последното далеч надхвърля унижението на конкретно физическо лице, защото разкрива много ясно механизмите, по които една автокефална православна църква се управлява еднолично, еднокапризно и в разрез с всякакви идеи за църковност или поне за човешка порядъчност.

     „Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, но да има живот вечен“
(Иоан 3:16)

Наистина любвеобилният Бог, знаейки, че човешкият разум не може да разбере Неговата природа, благоразсъдил, че едно нещо само би помогнало: Бог да стане човек.

Човекът може да разбере човека. Ако те заедно страдат, то и взаимно ще се разбират. И Бог изпратил на земята Своя Син – най-сполучливия представител, Когото имал. Бог Отец обичал много Своя Син, но Го отдал, защото обичал и нас.

Тук бих искал да споделя с вас мое размишление, което може да ни помогне, като ни върне назад във времето. Нека само за момент да си представим как Бог Отец и Неговият Единороден Син разговарят един с друг по подобие на обикновен баща с чедото си, преди Божият Син да напусне дома на Отца Си и да отиде в света.

Обикновено пред Рождество ни напомнят, че този празник, макар и един от най-големите за цялото християнско човечество, е по преимущество домашният празник за християните – празникът, в чието навечерие домовете се събират около коледната трапеза, прибират се в себе си, възпомнят своята интимна пълнота, разполагат я като многочленно тяло, чийто един дух засветва в кроткия ореол на празничната свещ в центъра на масата.

Парадоксът обаче, за който много рядко си даваме сметка е, че Светото семейство, в което се е родил Спасителят на света, в онази нощ, когато това се е случило, е било собствено семейство на бездомници. Семейство, което е напуснало своя дом в Галилея, за да отиде да се запише във Витлеем Юдейски, доколкото неговият глава, Йосиф, произхождал „от дома и рода Давидов“ (Лука 2:4). И ето, там, във Витлеем – казва ни се – на Мария „сгодената за него жена, която беше непразна, дойде време да роди“ (Лука 2:5-6); да роди в това отдавна чуждо за двамата място, в което те нямат дом и в което биха могли да се подслонят единствено в странноприемницата в покрайнините на града. Но понеже – казва ни се по-нататък – в тази странноприемница „нямаше за тях място“ (Лука 2:7), те прекарват нощта, в която Младенецът се ражда, в обора на странноприемницата, където пътниците, спрели се тук, са оставили животните си. Рождеството следователно става далеч от дома на Светото семейство и дори не под един покрив със странниците, а в обора, при животните на странниците. Като още в същата тази нощ бездомничеството на тримата става още по-дълбоко. Нека си спомним: „Ангел Господен се явява насъне Йосифу и казва: стани, вземи Младенеца и майка Му, и бягай в Египет, и остани там, докле ти кажа; защото Ирод ще търси Младенеца, за да Го погуби“ (Мат. 2:13).

Една необичайна новина от руската преса привлече вниманието през изминалата седмица: пълнолетни деца искат да бъдат привлечени под наказателна отговорност техните родители и да им бъдат отнети родителските права върху по-малките сестри и братя поради семейно насилие. Сюжетът става още по-неприятен, когато добавим, че става дума за свещеническо семейство. Ако обвиненията се потвърдят, свещеническото семейство е заплашено със затвор от три до седем години.

Батюшката и неговата матушка имали шест свои деца и шест осиновени, с което предизвиквали уважението и възхищението на своята енория и в цялото село (в отдалечената Мордовска митрополия). Семейство за пример, носител на патриархалните християнски ценности. Така изглеждали нещата отвън.

Насилието в това семейство не било „обичайното“, за което често се пише – алкохолизъм, побои, сексуални извращения и т. н., макар физическите наказания на децата да били норма. Насилието било предимно с религиозен характер и заради това много по-разрушително. Всичко се правело с цел децата да бъдат „добри християни“ и да не се отклонят от правия път: ограничаване на контактите с външния свят, лишаване от образование заради т. нар. „домашно обучение“, строги наказания за провинения като ядене на бонбони, побои и изпращане на „поправка“ в манастири в Абхазия, принудително суровоядство, „смиряване“ чрез унижаване…

Интервю на „Двери“ с психолога Емилия Бойчева за пандемичната ситуация в света и справянето на хората с нея. Специално внимание се обръща на това как християните възприемат необичайното положение и как вярата може да помогне за осмислянето на кризата.

Емилия Бойчева е психолог и сертифициран когнитивно-поведенчески психотерапевт. Има специализация по Схема-терапия. Тя е член на Обществото на християнските психолози в България и е регистриран медиатор към Министерство на правосъдието. В сферата на нейните интереси е работата с тревожни разстройства, депресии, личностни разстройства, работа с двойки и семейства. Обучител е по проблемите на комуникацията, междуличностните отношения, емоционалната интелигентност, мисленето, асертивното поведение. Няколко години е сътрудник в Православна терапевтична общност „Св. Боян Енравота“ – Варна за лечение на зависимости. Обучител е в тренинг-кампаниите на сдружение „Отвори очи“ – Варна за превенция на зависимости и в помощ на близки на зависими. Лектор и обучител е в няколко поредни издания на проект „Съпричастност“ на Фондация „Човек на фокус“ към Варненска и Великопреславска митрополия. Консултант и лектор в различни проекти в подкрепа на семейството, организирани редовно през последните години от Духовно-просветния център на варненския храм „Св. архангел Михаил“.

- Г-жо Бойчева, как оценявате настъпилата пандемична ситуация през очите на вярата и на професионалната си квалификация?

- Като вярващ човек възприемам тази ситуация като изпитание, което Бог е допуснал и което човек е призван да преодолее. И преодолявайки го, да укрепваме вярата и любовта си и да не допускаме крайни състояния на безнадеждност или отрицание.

Според мене цялото изпитание се състои в това да внимаваме за себе си и за ближните си без да ги възприемаме като заплаха, така че да поддържаме чувството на споделеност в общата беда и заедност в усилията за справяне. При изискванията за социална дистанция да не загубим личното си отношение към другите. Да приемем отговорно общите правила, които са в защита на всеки от обществото ни, за да не се превърнем самите ние в заплаха за другите.