Тази народна поговорка е показателна за поведението на повечето от хората. Защото мнозинството си мисли: „Има лоши хора, могат да ми оберат гроздето, по-добре да отида да си го пазя или да платя на пъдаря (то такива пазачи-пъдари вече май няма) да ми го пази“. И го прави.

По-малко са онези, които си мислят: „Е, че кой ще отиде да ми обере гроздето?“.

Опитът на народа показва, че първите постъпват разумно. Тук обаче идва втората беда: опитът е поучителен, само че някой трябва да го следва този опит. А това насила не става.

Така се получава и с опасността от най-новия крадец на... животи – коронавируса. Слава Богу, у нас жертвите не са многобройни като в други страни, но нали тъкмо Христос ни даде примера за ценността дори на единия процент спрямо 99-те? Ако статистици или политици могат да кажат: „Това не е толкова страшно, този процент е пренебрежимо нисък!“, един християнин не може, нито има право да го каже.

На 21 април се разбра за първата смърт от коронавирус сред московското свещенство. Почина 48-годишният председател на катедралния Елоховски храм протойерей Александър Агейкин. Но нито тази смърт, нито десетките случаи на заразяване с коронавирус сред клириците на РПЦ не могат да отрезвят вътрешноцърковните фундаменталисти, които днес станаха едва ли не главните ковид-дисиденти в страната. Те се съпротивляват не само на решенията на властите, но и на патриарх Кирил, чиято позиция като глава на РПЦ днес стремително отслабва, смята религиоведът Сергей Чапнин.

Когато на третия ден на Пасха в Русия от коронавирусна инфекция почина първият свещеник, новината прозвуча неочаквано силно. Трудно е да се отърсиш от усещането, че има някакъв особен Божи промисъл в това, че първи почина не престарял свещеник от малка бедна църква, а сравнително младият председател на катедралния Елоховски храм в Москва (храмът „Св. Богоявление“ е катедрала на Московската градска епархия; до 1991 г. е патриаршеска катедрала, бел. прев.). Прот. Александър Агейкин освен това е и човек от близкия кръг на патр. Кирил, който се лекуваше в скъпа московска болница. Оказва се обаче, че пред лицето на смъртта всичко това не значи нищо. Освен това времето и обстоятелствата на неговата смърт са двойно по-трагични за всеки свещеник. Когато състоянието на о. Александър станало критично, той, какъвто е редът, бил упоен и включен на апаратно дишане. Умрял е в самота и без причастие. И сякаш смъртта е избрала най-неподходящото време – дните, в които Църквата празнува светлото Христово Възкресение, победата на Христос, по думите на св. ап. Павел, над „последния враг“ – смъртта. Понякога православните казват: каква радост би била да се причастиш на Пасха и да умреш – ще те опеят по най-радостния и весел пасхален чин. Но в случая с о. Александър няма никаква радост. Основното чувство е шок. Трудно е да повярваш, че смъртта е толкова близо и никой не може да помогне.

- Сред ограничителните мерки срещу разпространението на вируса е и пълното затваряне на църквите (в Кипър). Смятате ли, че това ограничение е твърде строго или сте съгласен с него?

- Със сигурност мисля, че можеше да бъде намерен и някакъв различен начин, при който хората да могат да се черкуват, особено в тези святи дни, взимайки при това всички необходими мерки, които изисква от нас държавата, медицинската наука и лекарите, които отбелязват намаляване на случаите на заразяване. При все това не искам да съдя държавата. Много неща бяха казани и всеки ден се изричат. Ние решихме да се подчиним на държавата, на това, което ни казва. Оттам нататък вече нямаме друг избор, засега. Архиепископът и Св. Синод (на Кипърската църква, бел. ред.) взеха това решение. Ние проявяваме послушание към нашия архиепископ.

Каквото и да се случва наоколо, човек се стреми да се скрие зад обичайните неща, да намери опора в тях. И по този начин да се успокои. Козунаците, боядисаните яйца – всичко това е стабилност, то е израз на надеждния и утвърден начин на живот. Така сме правили и така ще правим.

Но около нас е смъртта. Това далеч не винаги е очевидно, ние далеч не винаги искаме да го забелязваме. Още повече на празник. Дори смъртта на Бога за мнозина е метафора. Сега, когато за поредна седмица много медии ежедневно започват новините си с информация за броя на заразените и умрелите, ние разбираме, че смъртта всъщност е много по-близо до нас, отколкото ни се иска.

И ето че настъпва Пасха. Ние сме объркани от това, че обичайният ни начин на живот е разбит. Аз мога да не ходя през Страстната седмица всеки ден в храма, но знам, че преди съм имал възможността да отида в него. Тази година всичко е различно – мнозина нямат даже възможност. Затворено е. Забранено е. Трябва да останеш у дома. Или така: по-добре да останеш у дома.

Калачинският и Муромцевски епископ Петър е завършил Биологическия факултет на Московския държавен университет и е защитил дисертация по специалността „Вирусология“. Епископът разказва защо са необходими сериозни мерки за безопасност по време на епидемията и отговаря на най-често задаваните въпроси.

„Някога по време на епидемии винаги са ходили в храмовете, а не като сега!“

Не, не винаги. Говорещите по този начин не са запознати с историята, включително и с църковната. В миналото също е имало изолация и карантина, не бива да мислим, че това е нова, измислена мярка. Разбира се, нивото на знание за причините и развоя на епидемиите е било напълно различно от днес. При все това хората са знаели, че само карантината може да спре чумата, холерата или едрата шарка. И в много от случаите са се пазили и са четели молитви в домовете си.