Предишният коментар по почти същия повод и за съвсем същия човек бях озаглавила „За Църквата и политиката“. Тогава вместо да говори за подвига на баташките мъченици този конкретен владика се увлече в политическа реч, дето нито му беше мястото, нито му подхожда на сана (ако си е владика на място). Сега отново използва началото на политическата предизборна кампания, за да заеме още в самото ѝ начало политическа позиция, дето хич не му е работа. Но явно се чувства задължен към тази политическа сила, разбирай към лидерите ѝ, за да изрече всички тези неподхождащи на духовник приказки, че и да ги качи на сайта на митрополията си барабар с правописните грешки.

Вярно е, той със сигурност се чувства задължен за всички „велия милости“, с които се облажи по време на управлението на тази сила и нейните лидери. Без да се ровите във финансите (не че има кой да ви пусне да се ровите) на N-ската митрополия (и не само на нея), ако погледнете само с какви средства те оперират в последно време, ще се впечатлите. То не са ремонти на владишки покои, офиси и вили, понякога наричани манастирски постройки, то не е лукс в чуждестранен кичов стил и с лош привкус – и това във време, когато положението на хората (и вярващи, и невярващи) се влошава непрекъснато, особено по време на последната коронована чума.

По Божий промисъл бях на именния си ден в родното село на свекърва ми и свекъра ми. Известното от учебниците по история с най-голямото намерено златно съкровище село Вълчитрън. А този ден беше и храмовият празник на селото. Църквата, голяма куполна сграда, строена през далечните 1887 до 1895 г., носи името на св. равноапостолни Константин и Елена.

Днес тя беше отворена, но нямаше богослужение. На масичка беше оставено снопче от свещички по 20 стотинки на самообслужване, от което обаче бяха останали последните три свещички. Други нямаше, но не защото е имало много хора, за съжаление, а защото не се е и очаквало да има много хора. Птици бяха влетели през изпочупените прозорци на храма и бяха свили гнезда под купола. В момента кръжаха във въздуха и бяха замърсили подножието на Кръста на поставената на дървен проскинитарий икона на св. Константин и Елена. Иконата не само, че не беше украсена с цветя на нейния празник, но беше потънала в дебел слой прах. Докато я почиствах, в храма влязоха двама мъже, по-стар и по-млад, явно също като мене не от селото, които с интерес разглеждаха стенописите и коментираха, че са уникални. Оригинални стенописи и икони, рисувани преди повече от век от зографа от Дебърската школа Данаил Несторов Траянов.

Църквата е общността от вярващи в Господ Иисус Христос, въплътения Син Божи, Който дойде в света, за да пострада за нашите грехове и да извърши изкуплението на човешкия род. Отделен въпрос е уточнението за това, какво е Православната църква в сравнение с другите общности от вярващи в същото и наричащи себе си църкви. Но такива неща сега няма да обясняваме, защото от Двери хората винаги очакват нещо интересно и поучително за личното им светопознание и светоусещане.

Църквата като общност от хора (не от светци, а от обикновени грешни хора, които се стремят към праведност и святост) ние я заявяваме като богочовешки жив организъм. С други думи, в нея има и много човешки неща, въпросът е те да не надделяват над нейните божествени качества.

Ние видяхме нашия Господ възкръснал, но все пак у нас остава въпросът: кой ще отвали камъка вместо нас? (Марк 16:1-8).

Св. евангелист Марк ни казва, че когато минал съботният ден, Мария Магдалина, Мария, майката на Яков, и Саломия купили аромати, за да помажат погребаното тяло на Иисус. Големият въпрос на устните им обаче бил: кой ще отмести камъка за нас? Въпреки това, когато стигнали до гробницата, камъкът вече бил отместен – не от човешка сила, а от Божията сила. Ангел Господен бил отстранил камъка.

Когато камъкът бил поставен, за да затвори достъпа до гроба на Христос, това означавало за тях края на живота и служението на Иисус. Това бил и краят на техните надежди и мечти за нов живот. Камъкът станал препятствие.

Сръбският патриарх Порфирий даде интервю за изданието „Вечерни новини“, в което сподели своите възгледи за целите на патриаршеското служение. Патриархът коментира как разбира ролята си на помирител в обществото, каква е ролята на патриарха в живота на Църквата и какво е отношението му към политиката. Предлагаме ви откъси от интервюто.

- Ваше Светейшество, Вие не сте политик, но заявихте, че чувствате като своя отговорност да направите всичко, за да притъпите всички възможни „остриета“ сред хората. Влиянието на сръбския патриарх е наистина огромно, но как ще използвате своя авторитет, кое според Вас е най-важното, което искате да кажете на хората? Да вярват, че са добри, че любовта и човеколюбието са по-мощни от омразата, че могат да се издигнат над разделящите ги „остриета“, които сега определят живота ни?

- Притъпяването на остриетата е задължение на всички хора. Всички сме призовани да работим за осъществяване на идеала за съвместен живот, което светият пророк Исайя описва образно като прековаване на мечовете в орала и на копията в сърпове (Ис. 2:4), превръщането на оръжията на смъртта в инструменти за живот… Не се колебая да се занимавам с политика, но не в смисъла на партийност, обикновена борба за власт, а в първоначалния смисъл на отговорна грижа за полиса и всичко, което е добро и красиво в християнския смисъл. Понякога обаче само намеса свише е способна да превърне гневните еринии (богини на отмъщението в древногръцката митология, наричани още „безумни“; бел. ред.) в миролюбиви евмениди („благосклонни“; бел. ред.), както ги изобразява Есхил, когато говори за един важен обрат в живота на атинското демократично общество. Ето защо, аз се опитвам да говоря същото като Църквата при слизането на Светия Дух върху апостолите на Петдесетница. В Божието Слово, в словото на Христовото Евангелие, е събрана единствената сила, която може да ни помогне да преодолеем изкушенията на преходността и накрая да победим и най-големия си враг – смъртта.