Мобилно меню

4.5882352941176 1 1 1 1 1 Rating 4.59 (17 Votes)
В църковно отношение Централните Родопи са един много интересен и вълнуващ регион. Приемайки свето Кръщение през втората половина на ІV век чрез проповедта на св. Никита Ремисиански, централнородопското население свързва завинаги и изцяло своята историческа съдба, живот и светоглед с учението на Господ Иисус Христос и Неговата Църква. През вековете, от тогава до днес, то преминава през множество трудности, изпитания и жестоки битки, но остава вярно до смърт на Христовата вяра, макар и често това да му струва неговото почти пълно физическо унищожение. Централните Родопи са света и благословена земя, пропита с кръвта на хиляди мъченици – епископи, свещеници, монаси и обикновени редови християни, и осветена чрез живота на стотици изповедници на православието. Но за съжаление за историческото минало на този регион не разполагаме с почти никакви документи, а археологическите проучвания и разкопки в него са твърде бегли. Това важи с още по-голяма сила за неговото църковно минало.

Със сигурност знаем, че Централните Родопи влизат в пределите на Първата българска държава през 837 г. при управлението на хан Персиян (836-852) и през втората половина на Х век отново са под византийска власт.
 
Не разполагаме с никакви сведения за църковно-административното устройство през този период,
 
освен с факта, че хан Персиан покорява смолените и завзема Смоленската епископия, чийто местоположение и седалище все още не е ясно къде се е намирало – във вътрешността на Централните Родопи или в западното им подножие. В състава на Втората българска държава централнородопският масив е от началото на ХІІІ век, като трайно остава по време на управлението на цар Иван Асен ІІ (1218-1241) и след това при цар Иван Александър (1331-1371) и неговите наследници, но и за този период, както за предходния на Първата българска държава, нямаме никакви данни за църковно-административното устройство в района.

След завладяването на Беломорието и на Тракийската низина от османските турци, Централните Родопи през втората половина на ХІV век също падат под османска власт. С времето разрухата и човешките жертви постепенно са преодолени от местното население, което скоро се стабилизира икономически и отново възстановява своите унищожени селища, църкви и манастири. Първоначално в административно отношение южната част на централнородопския регион е в пределите на Гюмюрджинско-Енидженската кааза, а северната в Пловдивската кааза. Впоследствие обаче южната част на Централните Родопи е обособена в отделната кааза Ахъ челеби, а северната в нахията Рупчос към Пловдивската кааза.

През втората половина на ХVІІ век централнородопското население е подложено на масова ислямизация, която започва с мъченическата смърт на св. Висарион Смоленски на 29 юли 1670 г. и унищожаването на Смоленската епископия, подчинена по това време на Ксантийската митрополия. За съжаление за живота и мъченическата смърт на еп. Висарион Смоленски, както и за унищожената по това време Смолянска епископия черпим сведения само от т.н. „Исторически бележник” – летописна книга на село Райково (днес квартал на гр. Смолян), която обаче не съществува, а до нас са достигнали само извадки от нея, направени от Рада Казалийска. Но повечето от съвременните историци ги отхвърлят като възрожденски фалшификат, а св. Висарион обявяват за легендарна личност. През втората половина на ХХ век, архимандрит Поликарп Даков от Бачковския манастир (вече покойник) прави запитване до Вселенската патриаршия
 
дали в диптисите й фигурира името на еп. Висарион и получава положителен отговор
 
Но дали Смоленската епископия продължава своето съществуване от времето на хан Персиан, за което имаме сигурни сведения, до втората половина на ХVІІ век без прекъсване, грижейки се за християнското население в Централните Родопи, за сега не би могло да се каже с положителност. Факт е обаче, че сред централнородопските християни широко е разпространено преданието, че те са част от Филипийската църква (гр. Филипи се е намирал близо до днешния гр. Кавала в северна Гърция) и за това с голямо благоговение се отнасят към Посланието на св. ап. Павел до филипяни. Може би първоначално Смолянската епископия е подчинена на митрополията във Филипи, която през 837 г. влиза в пределите на Първата българска държава. В началото на ХІІІ век, Бориловият синодик – съставен през 1211 г., след разказа за възстановяването на Търновската патриаршия, съобщава за 10 митрополии в диоцеза й, една от които е Филипийската. По сведения на сегашния Ксантийски митрополит Пантелеймон Калафатис, още през ІХ век се открива митрополия в гр. Ксанти, която впоследствие е унищожена, но подробности за нейната история не се знаят. В т.н. „Исторически бележник” се твърди, че
 
Смоленската епископия е подчинена на Ксантийската митрополия,
 
което е още един от сериозните проблеми, поставяни от този документ пред църковните историци днес, тъй като съвременната Ксантийска митрополия е открита през 1800 г. Дори при откриването на митрополия в Ксанти през ІХ век, Смоленската епископия да преминава под нейна власт, то вероятно след унищожаването й, тя отново е под ведомството на Филипийската митрополия.

През втората половина на ХVІІІ век ислямизацията в централнородопския край позаглъхва, макар че единични случаи на ислямизирани лица има до самото освобождение от османска власт, и християните постепенно се съвземат. Първоначално в Централните Родопи започват да идват монаси-таксидиоти от светогорските манастири, които поне през Великия пост успяват да отслужат по веднъж литургия във всяко селище в специално приготвените за това домашни параклиси или параклиси-землянки и да изповядат и причастят родопчани. В началото на ХІХ век централнородопските християни се заемат и с уреждането на своето църковно-административно устройство, като Ахъ челеби е причислено към Ксантийската митрополия, а Рупчос към Пловдивската митрополия. От 1834 до 1840 г. в почти всички селища в Централните Родопи, след липсата на храмове повече от 150 години, се изграждат първите православни църкви, а през периода 1850-1870 г. има второ масово строителство на храмове.

След създаването на Българската екзархия през 1870 г., цетралнородопските българи християни преминават под ведомството на Екзархията и са причислени към Пловдивската епархия. Този процес в Рупчос протича съвсем спокойно и единодушно от страна на цялото християнско население, но в Ахъ челеби се води ожесточена борба. През 1859 г. Ксантийският митрополит Мелетий свиква Епархийския съвет, в който участват и български първенци от Ахъчелебийско. По време на заседанието на съвета, митрополит Мелетий иска да се увеличи владишкия данък, плащан от християнското население в епархията. На неговото искане категорично се противопоставя българският първенец от Устово – Сава Стратев (Келеш Саващо), който в знак на протест напуска и самото заседание. През 1862 г. устовци въвеждат в своята църква и училище църковнославянския език и отказват да плащат данък на Ксантийския митрополит. Митрополит Мелетий през 1865 г. дава под съд християните в Устово, но тъй като от 1840 г. каазата Ахъ челеби е част от Пловдивския санджак, то и делото се гледа от Пловдивския кадия, който отсъжда в полза на устовци. През същата година в Устово е построена и втора нова църква, чийто основен ктитор е Келеш Саващо, който се надява, че докато стане готова сградата вече ще има и самостоятелна Българска църква и храмът ще бъде осветен от български владика, но тъй като това не се случва, то по съвет на йеромонах Григорий – таксидиот на Дионисиевия манастир "Св. Йоан Предтеча" на Атон, 12 български свещеници извършват освещаването на новата църква вместо гръцкия владика Мелетий.

През 1867 г. за Ксантийски митрополит е назначен еп. Иларион, който е родом от село Момчиловци, Ахъчелебийско и е по произход българин. През 1868 г., новият митрополит пристига в Централните Родопи, за да усмири християнското население. На 7 юли – храмовия празник на църквата в село Горно Райково, той се отправя към храма, но е посрещнат пред заключената църква от всички християни, които крещят, че не искат гръцки владика. С помощта на местната османска власт, владиката влиза в църквата и в присъствието само на придружаващите го свещеници и охраняващите го заптиета отслужва литургия. След няколко дни посещава и Устово, но тук е посрещнат още по-зле от разярена тълпа от проклинащи го жени, които дори успяват да се подиграят с него, хвърляйки върху главата му една стара черга. До 1870 г. във всички централнородопски селища гръцкият език е изхвърлен от църквите и училищата – дори в село Долно Райково, което е крепост на гърцизма. Гъркоманите не се помиряват лесно и в Долно Райково и Пашмакли (Смолян) училищата са преградени с дъсчена преграда за българи и гъркомани, а в храмовете от двата клироса се пее и на двата езика по време на богослужение. В Пашмакли постепенно враждата утихва, но в Долно Райково гъркоманите са непримирими. Окончателното утвърждаване на Централните Родопи в пределите на Българската екзархия става през лятото на 1873 г., когато всички селища в региона са посетени от българския Пловдивски митрополит Панарет Мишайков, който служи литургия във всяко едно от тях.

През 1874 г. за Ксантийски митрополит е назначен еп. Калиник, който заедно със своя протосингел Софроний до 1912 г. системно продължава да тероризира християнското население в Ахъчелебиско. Дни след Априлското въстание по искане на двамата на 31 май 1876 г. започва преброяването на българите и гърците в каазата от специална комисия, като предварително е разпространена мълвата, че българите ще бъдат изклани след преброяването като в Перущица и Батак, но въпреки това повечето от християните се записват като българи и членове на Екзархията.

След Руско-турската война през 1877-1878 г., нахията Рупчос остава в пределите на Източна Румелия, като със Съединението през 1885 г. става част и от княжество България, а каазата Ахъ челеби е върната отново на Османската империя. Християните от Рупчос стават част от Станимашката (по-късно Асеновградска) духовна околия и са подчинени на Станимашкото архиерейско намесничество, а християните в Ахъчелебийско минават под ведомството на Одринската епархия на Българската екзархия. Ксантийският митрополит Калиник се възползва от растройството в делата на Екзархията и от неясния й статут след войната и отново изпраща своя протосингел Софроний да кръстосва из Централните Родопи. Борбата между гъркомани и екзархисти в Долно Райково е подновена, а скоро и в Пашмакли, където двете църкви са разделени между враждуващите групи – църквата „Св. Дух” става гъркоманска, а „Св. Георги” – екзархийска. В Долно Райково, след като години наред гъркоманското малцинство се опитва да отнеме църквата „Св. Теодор Стратилат”, накрая се предава и си изгражда отделен храм, който обаче остава неосветен до 1912 г. и през 1925 г. е разрушен. За сметка на това пък още през 1893 г., гъркоманите завземат манастира „Св. Атанасий Велики”, намиращ се над Долно Райково.

След Балканската война Ахъчелебийско е освободено от османска власт и на неговата територия е открита Пашмаклийска (по-късно Смолянска)
 
духовна околия с Архиерейско наместничество в гр. Пашмакли (Смолян).

С унищожаването на Асеновградската околия през 1960 г. и с прехвърлянето в административно отношение на северната част от Централните Родопи към новосъздадения Смолянски окръг, християните от някогашния Рупчос са присъединени и в църковно-административно отношение към Смолянската духовна околия и архиерейско наместничество. Централнородопският регион и до днес си остава един малък православен оазис в Родопа планина
 
– в него живеят около 90 % от християнското население в Родопите. Вярата на това население не можа да бъде сломена и от почти полувековния атеистичен комунистически режим. Дори тогава храмовете бяха пълни с хора, всички деца – кръстени, повечето семейства – венчани, църквите и параклисите – в добро състояние. И отново Христовата Църква в Централните Родопи даде своите мъченици и изповедници на православието като: прот. Евстати Янков, Мария Манолова и много др. След 1990 г. въпреки икономическата криза, която в един пограничен район като централнородопския се чувства, ако не многократно, то поне двойно по-силно, местното християнско население успя да ремонтира всички православни храмове и параклиси със собствени средства, а напоследък и с финансовата помощ на Дирекция „Вероизповедания” към МС.

Българската православна църква продължава да е в голям дълг към този регион, жителите, на който още веднага след освобождението си от османска власт искат възстановяването и на Смоленската епископия. Въпросът е поставен и по време на Църковно-народния събор през 1921 г., на който е взето решение за създаване на Смоленска епархия, но не е реализирано, поради съпротива от страна на държавната власт, опитваща се непрестанно след 1900 г. да намали църковните разходи в бюджета си. Политиката на държавата по това време е да закрива епархии, а не да открива нови такива – закрита е Самоковска епархия, Кюстендилска епархия и др. След 1990 г. християните в централнородопския масив многократно поставяха исканията си пред Българската православна църква да се открие, ако не самостоятелна Смолянска епархия, то поне Смоленска епископия, подчинена на Пловдивската митрополия, но това искане не е изпълнено и до сега. Радостно е, че ръкоположеният на 23.03.2008 г. в Пловдив Константийски еп. Антоний ще пребивава в гр. Смолян – все пак
 
хората в този район от 1952 до 1990 г. не бяха виждали жив архиерей,
 
но въпреки това, той дори не носи титлата Смоленски епископ, а за възстановяване на Смоленската епископия или епархия не може дори да става и дума.

Българската православна църква остава в дълг не само към християнското население в Централните Родопи, но и към хилядите мъченици и изповедници, които чакат своята канонизация и прославление. Дори канонизацията на единствения прославен от тях – св. Висарион Смоленски, не е извършена достатъчно прецизно, а по патриотични подбуди през 60-те години на ХХ век. Нито е обследван и проучен животът му, нито е подготвено подобаващо житие, нито е съставена служба в негова прослава... Цялата му канонизация се базира на един фалшив и несъществуващ, според повечето историци, документ, който дословно се предава и в житието му. Нещо повече, дори датата, на която се празнува е погрешно отбелязана в календара, издаван от Българската православна църква. Св. Висарион Смоленски е загинал мъченически на 29 юли, когато се и празнува паметта му, а не на 26 юни, както пише в православния календар, издание на БПЦ. Причината за тази грешка е повече от досадна – просто съставящият календара не си е направил труд да отвори житието му, а за източник е използвал съдържанието на „Жития на български светци”, том ІІ, София – 1979 г., от Левкийски еп. Парений, където за жалост е допусната печатна грешка!  

На изображенията: На изображенията: средновековни християнски находки  от Централните Родопи, съхранявани в Смолянския исторически музей "Стою Шишков".                     

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u9f9 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Както кормчията зове ветровете и подмятаният от бурите моряк отправя взор към дома, така и времето те зове при Бога; като воин Божи бъди трезв – залогът е безсмъртие и живот вечен.

Св. Игнатий Богоносец
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.