Първото неофициално честване на празника е било осъществено през 1909 г. в Пловдив. По-късно, след злополучния край на Първата световна война и понесената Втора национална катастрофа, настъпва национален погром, душевна разруха и всенародна покруса. За българското общество рухват възрожденските идеали и е налице реална заплаха от разпадане на националната ни ценностна система. Ето защо на 13 декември 1922 г. Деветнадесетото обикновено народно събрание приема Закон за допълнение на Закона за празниците, съгласно който „Първи ноември да се празнува като всенароден празник на заслужилите българи… Да стане един постоянен национален празник в памет на всички труженици за българското национално и просветно-културно възмогване и преуспяване на българския народ“. Предложението за новия празник прави правителството на Александър Стамболийски на 31 октомври 1922 г., по идея на тогавашния министър на народното просвещение Стоян Омарчевски. В мотивите към закона четем:

„Допреди войната образованието и възпитанието в нашите училища бе насочено към едно планомерно и системно развитие всред учащата се младеж на национални и отечествени добродетели, от една страна, и на граждански и културни, от друга. Любов и почит към старинно българското, благоговение пред дейците и строителите на нашето национално верую, старание и съревнование към доброто и хубавото, увлечение към идеалното – бяха мили, симпатични явления, които със своята същност трогваха и правеха живота приятен, съдържателен и високо осмислен. Тия добродетели, насаждани в душите на поколения в продължение на цели десетилетия, бидоха разклатени от отрицателните резултати на войната, преди всичко в самото общество, а оттам – и отражението на отрицателните прояви всред учащата се младеж. Последната се увлече по всекидневното, забавителното и лекото в живота; волност, безгрижие и лекомислие обладаха душите им и лека-полека тя се отдалечи от ценното и същественото в живота и миналото. А в полумрака на нашето минало се откриват големите фигури на редица велики българи, които с необикновеното увлечение и с една завидна самопожертвователност са служили на своя народ; които не са пожалили ни сила, ни младост, за да положат основите на нашия културен и политически живот. От Паисия насам до наши дни се редят светлите и лъчезарни образи на големи културно-обществени дейци, далечни и близки строители на съвременна България“.

Из Докладната записка на ст.н.с. д-р Христо Темелски до проф. дин Дойно Дойнов, председател на Общобългарския комитет „Васил Левски“, гр. София

„Както Ви е известно, на 21 май т. г. в централното фоайе на Централния църковен историко-археологически музей при Св. Синод (ЦЦИАМ) беше открита документалната изложба „Дяконът“, посветена на 135-годишнината от обесването на Васил Левски. Вие сте научен консултант на въпросната изложба, освен това при откриването ѝ произнесохте и слово – така че сте запознат с всички подробности. Като църковен историк и като специалист, докосвал се до детайли от живота и делото на Апостола, искам да взема отношение на един главен въпрос. Става дума за експонираните богослужебни одежди на Васил Левски – йеродякон Игнатий, които според директора на ЦЦИАМ г-н Никола Хаджиев се показват за първи път!

Направо съм потресен от наглостта да се правят подобни фалшификации – това не са богослужебните одежди на Дякона, въпреки категоричното твърдение от страна на г-н Хаджиев и посочката в изложбата, че са взети от Сопотския манастир „Св. Спас“.

Моите аргументи, че това е фалшификация, са следните:

По повод на документалната изложбата „Дяконът“ в Църковния музей, открита през май 2008 г.

През 1859 г. Пловдивският митрополит Паисий при една своя обиколка из епархията си посещава гр. Карлово. По предложение на йеромонах хаджи Василий, вуйчото на младия монах Игнатий и със съгласието на неговите роднини той го ръкополага в йеродяконски чин в църквата „Св. Богородица“. След това удостоява с архимандритско достойнство и вуйчото хаджи Василий. На тези две ръкоположения присъстват всички техни роднини. Оттогава йерод. Игнатий започва да участва в службите в карловската църква „Св. Богородица“, която е била в непосредствена близост до Светогорския метох, където са живеели двамата духовници.

Йеродяконът (или дяконът) е богослужебно лице, което помага на свещеника при извършването на църковните служби, като при тяхното извършване е облечен в богослужебни одежди – стихар и орар. По правило богослужебните одежди са се закупували от конкретната църква и са били нейна собственост. Затова при напускане на дадения храм духовното лице е оставяло богослужебните одежди, които преди това е обличало по време на служби.