В българския празничен календар месец септември сякаш е най-наситен със събития, чествания и противоречиви оценки. Ако дните на Съединението (6 септември) и Независимостта (22 септември) се приемат почти безусловно от обществото като повод за национална гордост и единение, то датите 9 септември и 23 септември продължават да провокират и разгарят политически страсти. Познаването на автентичната църковна позиция върху спорно историческо събитие като септемврийското въстание от 1923 г. може да обогати представите ни за миналото и да допринесе за създаването на една по-обективна и идеологически неутрална оценка. Това се налага и от необходимостта за нов прочит на травматичните полета в историческата ни памет, които все още носят заряда на идеологическото противопоставяне и са обременени от историографските клишета.

Обща историческа рамка на „септемврийското въстание“ от 1923 г.

Решението да се вдигне в средата на септември 1923 г. въоръжено въстание в България е наложено от Комунистическият интернационал (Коминтерн) в Москва[1] и показва неориентираност в политическата обстановка и обществените настроения в страната след преврата срещу правителството на БЗНС от 9 юни 1923 г.[2] По това време зад новия министър председател Александър Цанков (9 юни 1923 – 4 януари 1926) и сформираното от него правителство застават Народният сговор, Военният съюз, армията, полицията, ВМРО, значителна част от градската интелигенция и професионалните съюзи, Българската православна църква, политическите партии, обединени в Конституционен блок от 1922 г., национал-либералите и социалдемократите. Поредицата от безпрецедентни дотогава конфликти между Св. Синод и правителството на Александър Стамболийски, както и действията на земеделците, характеризирани като „оранжев болшевизъм“,[3] поставят Българската православна църква сред моралните поддръжници на деветоюнския преврат от 1923 г. и искрени врагове на земеделския режим.

На 14 май се навършват 60 години от смъртта на последния български екзарх Стефан I, но в църковните среди няма нито едно събитие, което да е свързано с почит и равносметка на неговия принос към Българската православна църква. Няма организирани научни конференции, кръгли маси или дискусионни срещи. На сградата на Софийска митрополия няма никакъв знак, барелеф или паметна плоча, от която да става ясно, че се пази паметта за един от най-емблематични софийски митрополити. Тази безпаметност се наблюдава в държавната и в общинска политика към църковната история на София в периода между двете световни войни, като изцяло се игнорира реалното участие на софийското духовенство, оглавявано от Софийския митрополит Стефан (1922-1948) за утвърждаването на общочовешките ценности в духовния живот на столичани.

В столицата все още няма паметник на Софийския митрополит Стефан. Защо?

Потъването в забрава на спомена за дългогодишната пастирска дейност на Софийския митрополит Стефан обеднява историческия разказ за църковния живот в София в периода между двете големи войни. Наблюдава се дисконтинуитет в осмислянето на църковната ни история и по този начин на един от важните аспекти от миналото се отказва правото да присъства в настоящето, за да се влее в цялостния поток на историческото време.

Третият и последен Екзарх в българската история Стефан I (светското му име е Стоян Попгеоргиев Шоков) ръководи Българската православна църква на този пост само три години – от 21 януари1945 до 6 септември 1948 година. Преди това в продължение на 23 години той е Софийски митрополит и ключова фигура в църковния и обществен живот на Третото българско царство.  Но не с бляскавото кариерно израстване е забележителна неговата личност, а с рядкото съчетаване на църковно съзнание с гражданска позиция, оставило след себе си отчетлива историческа следа.

„Да приберем руските бежанци по домовете си; да се отнесем към тях като братя: с любовно слово и дело, да не ги оставим да се чувстват като в чужда страна“.

(„Църковен вестник", 28 март 1920 г.)

Най-голямата бежанска криза разтърсила Европа и света започва почти преди 100 години и засяга българските граници. Преди 100 години Българската православна църква водена от нравствения си компас различава истината от лъжата, доброто от злото и не позволява на страха и политическите страсти да я заблудят. Нашата църква застава на страната на губещите, на слабите и уязвимите и така запазва силата си на морален авторитет в обществото. И тогава лукави гласове са нашепвали, че руските бежанци са опасни, че „разнасят епидемии сред населението на големите градове, изострят още повече жилищните условия и влошават условията на живот у нас“. И тогава политиците са се опитвали да извличат дивиденти от страданието на бягащите от родината си белоемигранти - жени, деца, старци и врангелови войници. И тогава ситуацията е била изключителна двусмислена и сложна политически.

Припомнянето на тези забравени страници от миналото е повече от необходимо днес, когато страхът от бежанците обезсолва и обезсилва църковните ни позиции. Когато  маската на православни християни се превръща в удобно убежище срещу необходимостта да се определим на чия страна сме в комплицирания геополитически възел на сирийската бежанска криза. Христовата правда обаче е една и не ни оставя място за лицемерие, двуедушие и лукавство.

През 1905 г. в Бачковския манастир е назначен нов игумен, йеромонах Паисий Пастирев, който се заема с голямо усърдие да уреди древната обител, въздигната от византийския пълководец Григорий Бакурияни. Той показва голяма ревност към изучаването на историята и старините на поверения му манастир. На 20 ноември 1905 г. игуменът решава да провери достоверността на местното предание, че в манастира на определено място е погребан св. Евтимий, патриарх Търновски, и започва разкопки. Те се извършват в притвора на голямата манастирска църква, пред западната порта, което всъщност се пада под олтара на най-старата църква „Св. архангел Михаил”. На това място, според преданието, до 19 век непрекъснато е горяло кандило. На дълбочина 85 см. са открити две плочи от местен камък. Под плочите се отваря гроб, иззидан с тухли, споени с хоросан. В средата на гроба накуп са сложени архиерейски одежди, повредени частично от времето. На 9 декември 1905 г. разкопките, при които са открити одеждите, продължават и се открива един оловен лист с надпис. След почистването му надписът е разчетен: „св. мощи на Евтимий, преосвещения архиепископ на великия град Търново, патриарх на българите”. Като дата на смъртта на св. Евтимий е посочена 4 април 1404 г.

Да се изтъкват качествата на архиерей, подвизавал се „с добрия под­виг на вярата“, е трудно и даже неуместно. А още по-трудно е за мен, като приемник по катедра на такъв изряден архипастир, да го характеризирам, съзнавайки своето недостойнство спрямо неговата духовно-благородна същност.

Израснал като полусирак в бедно селско семейство, възлюбил Бога и св. Му Църква от детска възраст и изминал в смирение и послушание своя земен път, дядо Софроний трябва да е пример за всеки монах, осъзнаващ смисъла на иноческото житие.

Но той трябва да е образец и за всеки християнин, защото личност­та му олицетворява едни от най-великите и трудно постижими доброде­тели – смирението и послушанието.

Приел монашество още при обучението си в Софийската духовна семинария, той усвоява с прилежност богословските знания, а ваканциите си прекарва в Троянската св. обител, където още като малко момче е бил ха­ризан, под покрова на Божията майка.

Негов добър приятел и съученик от младежките години е Констан­тин Марков (бъдещият Български патриарх Кирил), с когото ги свързва искрена братска обич.