95 години от полагането на основния камък и 85 години от освещаване сградата на Богословския факултет

На площад „Св. Неделя“ в столицата се намира сградата на бившата Духовна академия „Св. Климент Охридски“, а сега Богословски факултет към Софийския университет. В същата сграда се помещават и Централният църковен историко-археологически музей при Св. Синод и Църковноисторическият и архивен институт при Българската патриаршия. Въпросната сграда има интересна архитектура и външна (фасадна) украса, която преди години е била още по-впечатляваща.

Историята по постройката на въпросната сграда е все още недостатъчно проучена и в различните енциклопедични издания се тиражират неверни сведения. Така например проф. д-р Васил Пандурски, дългогодишен директор на Църковния музей, в една своя монография пише, че сградата е построена през 1906 г. В т. 1 на Енциклопедия на изобразителното изкуство в България, издадена през 1980 г., е посочено, че сградата е издигната през 1908-1914 г. по проект на арх. Ф. Грюнангер, а живописната ѝ украса е направена през 1923-1925 г. Същото се повтаря и в т. 2 на Енциклопедия България, издадена в 1981 г. В продължение на няколко месеца извърших частично проучване и констатирах следното.

Първото неофициално честване на празника било осъществено през 1909 г. в Пловдив. По-късно, след злополучния край на Първата световна война и понесената Втора национална катастрофа, настъпил национален погром, душевна разруха и всенародна покруса. За българското общество рухнали възрожденските идеали и налице била реална заплаха от разпадане на националната ни ценностна система. Ето защо на 13 декември 1922 г. 19-то обикновено Народно събрание приело Закон за допълнение на Закона за празниците, съгласно който „Първи ноември да се празнува като всенароден празник на заслужилите българи... Да стане един постоянен национален празник в памет на всички труженици за българското националното и просветно-културно възмогване и преуспяване на българския народ“. Предложението за новия празник направило правителството на Александър Стамболийски на 31 октомври 1922 г. по идея на тогавашния министър на народното просвещение Стоян Омарчевски. В мотивите към закона четем:

„Допреди войната образованието и възпитанието в нашите училища бе насочено към едно планомерно и системно развитие всред учащата се младеж на национални и отечествени добродетели, от една страна, и на граждански и културни, от друга. Любов и почит към старинно българското, благоговение пред дейците и строителите на нашето национално верую, старание и съревнование към доброто и хубавото, увлечение към идеалното – бяха мили, симпатични явления, които със своята същност трогваха и правеха живота приятен, съдържателен и високо осмислен. Тия добродетели, насаждани в душите на поколения в продължение на цели десетилетия, бидоха разклатени от отрицателните резултати на войната, преди всичко в самото общество, а оттам – и отражението на отрицателните прояви всред учащата се младеж. Последната се увлече по всекидневното, забавителното и лекото в живота; волност, безгрижие и лекомислие обладаха душите им и лека-полека тя се отдалечи от ценното и същественото в живота и миналото. А в полумрака на нашето минало се откриват големите фигури на редица велики българи, които с необикновеното увлечение и с една завидна самопожертвователност са служили на своя народ; които не са пожалили ни сила, ни младост, за да положат основите на нашия културен и политически живот. От Паисия насам до наши дни се редят светлите и лъчезарни образи на големи културно-обществени дейци, далечни и близки строители на съвременна България“.