Възстановена през 1953 г., в следващите шест десетилетия модерната Българска патриаршия преживява епохата на държавен атеизъм, на разделение и разкол, на агресивен медиен и обществен интерес. От началото на комунизма до днес Българската църква е управлявана от трима предстоятели: екзарх Стефан (1945-1948), патриарх Кирил (1953-1971) и патриарх Максим (1971-2012). Сравнително неизвестни остават имената на други забележителни духовници, един от които е Врачанският митрополит Паисий, наместник-председател на Синода от 1949 до 1951 г. Всеки един от тези предстоятели е забележителна личност, макар и по много различен начин. Различават се по образование, публично присъствие и влияние, дори по амбициите си. Обединява ги това, че всеки един от тях е трагична фигура – най-вече заради драматичното разминаване между тяхната представа за Църквата и представата на властниците за нея.

Оставката на екзарх Стефан

Екзарх Стефан символизира границата между две епохи. Роден през 1878 г., той се превръща във влиятелна обществена фигура, способен не само да слуша политиците, но и да се конфронтира с тях. Качества, които го издигат на върха на Българската църква веднага след 1944 г., но и които стават причина за бързото му слизане от този пост. На 21 януари 1945 г. е избран за пръв Български екзарх след смъртта на Екзарх Йосиф през 1915 г., а на 22 февруари 1945 г. Вселенската патриаршия прекратява схизмата и дарява автокефалия (самостоятелност) на Българската църква. В този момент всички заинтересовани страни, макар и по различни причини, са съгласни Българската църква да възстанови статута си на патриаршия.

През следващите години екзархът е принуден да прави все по-големи отстъпки на новата комунистическа държава, което повишава напрежението между него и митрополитите. Развръзката настъпва през лятото на 1948 г. През юли Стефан заминава за Москва, където Руската църква се надява да оглави църковна коалиция, насочена срещу Запада (т. нар. Православен Ватикан). А екзархът се надява на съвещанието в Москва, където са събрани всички православни йерарси, да бъде интронизиран за патриарх. Нужно е само едно – съгласието на Св. Синод на Българската църква. На драматична среща в София с представител на Дирекцията на изповеданията от 9 юли 1948 г., Синодът изказва учудването, че искането е представено по този начин, и категорично отказва да даде съгласието си.

Българската екзарахия съществува от 1870 до 1953 г., когато се провъзгласява за патриаршия. Ехзархийският период, според някои крайни възгледи, е безблагодатен и изключителено проблематичен, поради наложената схизма (от 1872 до 1945 г.) върху ехзархията от църквата-майка, Константинополската Вселенска патриаршия Без да се омаловажава тежката сянка на схизмата би било исторически некоректно да се демонизира или пък идеализира този 70-годишен период от нашето църковно-историческо минало. През 21 век, когато възрожденският патос и „страстите български“ са утихнали, е повече от необходимо да се направи трезв и обективен прочит на историята и ролята на Българската екзархия, като за начало нека да започнем с представяне на нейните предстоятели – тримата български екзарси, защото техните личности и борби въплъщават усилията и стремежите на целия български народ през онези двусмислени и трудни времена.

Кратък разказ за времето, в което българите нямат патриарси и екзарси

С „църковна разпра“ между българи и гърци, намеса от страна на султана и налагане на „достопечалната схизма“ от Константинополската патриаршия започва своето независимо битие Българската екзархия преди Освобождението. И в това няма нищо странно, чудно и необяснимо, като се има предвид, че Екзархията е натоварена със свръхфункциите на държава преди държавата за живеещите под османска власт българи. Учредената със султански ферман от 27 февруари 1870 г., Българска екзархия е обявена само след две години, на 16 септември 1872 г., от църквата-майка, т. е. Константинополската Вселенска патрирашия, за схизматична и над нея тегне забрана за църковно общение с останалите православни църкви чак до 1945 г. Ирония на историята е, че Константинополската патриаршия, обслужваща националистичната мегали-идея на гърците, осъжда българите и Българската екзархия като засегнати от новопоявилата се болест на етнофилетизма (национализма), а историческите факти говорят, че „заразата“ е тръгнала най-напред от нея.

През 1962 г. с решение на Светия Синод на Българската православна църква е канонизиран преп. Паисий Хилендарски[1]. Решението на архиереите е по повод 200г. от написването на Славянобългарска история, с която се положи начало на Възраждането на българската просвета и култура, на националното самосъзнание и идентичност. Десет години по-рано през 1952 г. мъченически загива духовникът, пастирят, просветителят на Родопите – протойерей Евстатий Янков от Чепеларе. Между двете личности – тази на св. преп. Паисий Хилендарски и на прот. Евстатий Янков има някои сходни черти и характеристики, които ще се опитам да разкрия в този текст относно личността и духовно просветителската дейност на свещеника-мъченик от Чепеларе.

Преп. Паисий Хилендарски пише и разпространява Славянобългарска история, с което възражда българското самосъзнание, националното чувство и спомага в определена степен за укрепване на православната вяра у българите. Протойерей Евстатий Янков, чиято канонизация като мъченик на вярата предстои, със своето пастирско и просветителско дело изгражда не само българското самосъзнание сред жителите на Средните Родопи, но и допринася за общия им обществен живот и за запазването на етническия мир, за взаимната любов и уважение между християни и мюсюлмани, между българи и българомохамедани в един смесен район. Нещо много по-важно – той ражда души в Христос, просвещава в Христос и укрепва православната вяра не само в Чепеларе, откъдето е родом, не само в Родопите, но и в цяла България, тъй като е широко известен духовник, проповедник и пастир. Тази просветителска дейност в Христос е цел на настоящото изследване във връзка с протойерей Евстатий Янков.

Преследването на евреите като основна характеристика на политиката на нацистка Германия в годините на Втората световна война представлява предизвикателство за всяка държава, застигната от военния конфликт. Изборът, който се налага да направи и българското правителство се отнася не само до военния съюз с Третия Райх, чиито принципи и цели приема, но също така и до цялостната идеология, която е готово да следва. Отношението към евреите е възлов въпрос, защото поставя на проверка ценностите, спазвани и защитавани от цялото общество и всеки негов представител. В края на 1940 година 25 ОНС приема “Закон за защита на нацията”, с който се легитимира провеждането на дискриминационната политика на антисемитизъм срещу евреите в България. От този момент нататък е въпрос на отговорност на всяка една структура, на всяка организация и на всеки гражданин каква позиция ще отстоява и защитава.